На младини обичах кръстопътните посоки
и вятърът, внезапно връхлетял.
Поглеждах завистливо към тополите високи,
към хоризонта, от мъглата побелял.
Сега ме плаши кръста от пътеки,
опънати като стрели във мен,
със подозрение посрещам всеки,
заченат в неразсъмналото утро, ден.
И мъча се да се докопам до утеха,
дори да е невидима с око.
Не свикват раменете с възрастната дреха,
мълчи сваленото завинаги седло.
Не чакайте от мен да протестирам -
часовникът на времето е немилостив.
Щом нямам вече право да избирам -
надеждата ми е във ненаписания стих ...