Откак свят светува правдата и кривдата са били във върло единоборство, доброто и злото са мерили неравни сили, човешките кривици и пороци са били обект на присмех и жигосваща сатира. Поети и музиканти, художници и артисти често са впрягали таланта си да отразяват ехото от жестоката битка за правда и човешко добруване. Разбира се, никой властник, още повече тиранин, не е обичал критичните забележки, камо ли сатиричните стихове. Нелек е бил жизненият път, горчиво е било ежедневието на всички изкушени от перото, които са дръзвали да доизкусурят човешкия облик, света в забързаното му движение, да пооправят някои хронични недъзи на междуличностното общуване.
И Иван Николов, като душа отзивчива към човешкото битие, не е устоял пред измамната съблазън да отремонтира някои дразнещи кривини, да насочи живота на обкръжаващите го по правия път. Изглежда, заедно с ярко лиричната закваска на душата си той е притежавал и критично око, умение без колебание да отдели плявата от зърното, да се усмихне добронамерено и да каже прямо в очите: “Не така, друже! Бъди добро и разумно човече!”
Два пъти (в 1965 г. и в 1953 г.) той решава да събере в книжка всичко, което е счел за целебно, за смешно и тъжно в живота ни. Тогава се появяват и двата сборника “Мравешки работи” и “Криво колело”.
1. Убеждават ме: Остави ината,
усвоявай, братле, без отсрочка
нашто тълкуване на нещата,
нашата гледна точка.”
Това четиристишие от стихотворението “Грозна гротеска” в сборника “Мравешки работи” е показателно за позицията на 27-годишния тогава творец, за оптимиста Иван Николов, който вижда пред себе си цялата шарения наоколо все още с очите на шеметната младост. Това е времето, което мнозина от нас добре помнят: Минали са около 10 години от така наречения “Априлски пленум”, който според неговите архитекти, дойде да освободи мисълта на човека от догмите, да освежи начумереното партийно небе над България. И, действително, строгата забрана, рогатата цензура в тези години на “топене на леда” отстъпиха място на по-смелото изявление, на критичното око, на жигосващата мисъл. Имаше дори специален пленум на БКП относно градивната критика. Намериха се тогава творци, които без да се замислят за последствията, насочиха сатиричното си перо не само срещу “буржоазните остатъци”, но и срещу новоизлюпените пороци на социалистическата власт. Не остана тих и мирен и Иван Николов. По начало честен и безкомпромисен, виждащ разноцветните недостатъци със социалистическа емблема, поетът не си постави възбрана, а потопи талантливото си перо в сатиричното мастило. И се родиха стихотворения, които до днес звучат актуално. Ето кратка илюстрация на тази моя мисъл:
“Недей да влачиш лишно бреме,
а се готви:
ще дойде ред
не само с чело, но и с теме
да си пробиваш път напред.”
(“Шест заповеди”)
“Човек расте. И се издига.
И щом не рита тръна бос,
в един прекрасен ден достига
до извънредно важен пост.”
(“Сянка”)
“На хармана
в труд упорен
леем пот до късен час.
А другарят отговорен
се отбива между нас.”
(“Отговорен другар”)
По онова време от една страна бяха в пълен ход пиперлии вицове за милицията и управляващите, за важни политически персони от международен калибър - все народни умотворения, които в една или друга степен отваряха тежката завеса към голямата истина. От друга страна все още битуваше римуваното началническо правило: “Критикувай смело, но... си стягай багажа за село”. Така че в редица случаи смелостта на много сатирици нарочно обличаше защитната мантия на езоповия език, други умело си служеха с подсещаща метафора, с многозначителни сравнения, а се намираха и смелчаци, които прикрито използваха акростиха. При Иван Николов написаното имаше свой директен адрес, определена посока - от сърцето до обекта.Така го видял - така го отразява, разбира се, с типичните негови ароматни и не дотам ароматни подправки. В автографа на един от мойте екземпляри авторът “наставнически” ме съветва:
“Мравешките работи са много -
трудно можеш да ги разрешиш.
Глей поне по педагожки строго
свойте работи да подредиш.”
От тази гледна точка творецът вижда и осезаемо чувства, колко много са болежките в обществото ни. Затова и той не е съгласен с тях, прицелва се в центъра им, намира начин и средства да се бори, да ги лекува със свои специфични билки. Това, както в щрихи, така и с дебело пунктиране личи в стихотворения като: “Таралеж”, “Шахмат”, “Мадригал”, “Нестинари”, “Цицина” и др. Директно е внушението, което читателят изпитва от стихотворението “Шест заповеди”,нещо като ехо от 10-те заповеди божи. Само че тук Ив. Николов не разсъждава и не поучава въобще, напротив, в първата сътворена от него (а защо и не от живота), заповед той повелява човекът да бъде и мъдрец и хитрец, да премисля и претегля всичко “отдалече” и “отпреди”. Втората заповед внушава да не избързваме и “овреме зъбите си предни” да “увенчаем” с “двойни пломби”. Третата заповед предрича, че ще дойде време на блъскане с лакти и теме, за да вървиш напред. В четвъртата заповед Ив. Николов предупреждава дори при вятър от вентилатора човекът да “наплюнчва пръст” и да се ориентира вярно. Симптоматична за времето е петата заповед, където четем съвета да не съдим “неразвенчани божества” и, че добре е да бъдеш Прометей, но няма полза от това. Шестата заповед звучи подобно на известното хитро правило: “Преклонена главичка сабя не сече”, макар че думите на автора звучат като нейна антитеза.
По новому звучат мислите на поета в стихотворението “Мадригал”, в което благородните помисли на Дон Кихот пет пари не чинят пред “Рицарят на Дървената преса”, пред “Рицарят на Кръглия печат”. изпатилата душа на автора отлично знае, че едно подобие в наше време на Дон Кихот има да си пати и тегли, да си удря главата в дебели стени и затова в последния куплет Ив. Николов съчувствено се обръща към всеки, който би дръзнал да мисли и действува като благородния хидалго:
“Рицарю на поривите дръзки,
ти ридаеш - горестен и сам.
Имам бинт и марля за превръзки,
искаш ли - назаем - да ти дам?”
Затваряйки и последната страничка на “Мравешки работи”, всеки що годе просветен и разумен читател се вглежда проницателно в лика на младия тогава автор, прониква в душата му и разбира, че този творец е с извънредно тънка и прекалено чувствителна душевност към ръбатостите в живота ни, непримирим враг на духовната нечистоплътност, на сенчестите и усойни места в слънчевото ни ежедневие. Не си спомням в подробности, как беше посрещнат тогава от критиката този сатиричен сборник, но зная, че и тогава, и днес неговите добродушни призиви да бъдем човечни и справедливи важат с пълна сила.
2. Но веднъж като кипна кръвта ми гореща,
па си плюх на ръцете и засуках ръкави...
Кой на всяка неправда ще излезе насреща?
Ние, дето сме честни и дето сме прави!”
В живота честичко използваме думичките “смелост”, “дързост”, без понякога да се докосваме дори до истинския им, богато съдържателен смисъл. В това четиристишие от стихотворението “За моралната подкрепа” в сборника “Криво колело” авторът рамкира съдържанието на всички поместени в него сатирични изповеди. Той до такава степен е обхванал пъстротата на човешките взаимоотношения в 80-те години, че пред читателя рисково навлича върху себе си отговорността да го заведе навсякъде, да му покаже и най-тъмните кюшета - в усойните места и слънчевите припеци, зад прозорците с тежки завеси и на улицата, под селската стряха. Какво ли не е събрал в сатиричната си творба Иван Николов! “Криво колело” така безпосочно шари, че ти става и смешно, и тъжно, и болно, и чудно. Уж сме нормална държава, а толкова ненормални и уродливи неща стават около нас. И той, поетът-сатирик, поетът-хуморист е принуден да сплита в едно и усмивката и ядната гримаса. Радостното е, че успява, постига търсения ефект: читателят разбира и присмеха му и тъгата му, и насъбралата се горчилка. Защото загрижеността за човека и неговото оцеляване е първа грижа за Иван Николов:
“Разберете човека, недейте му пречи
и не го притеснявайте с лакът в ребрата:
Без хайдушки закани и жертвени речи -
върши своята работа нашего брата”.
С тази молба-възклик той моли всички онези, които по рождение имат този сакатлък да са криви колела и цял живот са слагали пръти в правите колела на другите да не им пречат, да си вървят по своя безпосочен друм с лъкатушещото колело. С добродушие и хитринка поетът наблюдава бъркотията в модата, чуди се над “единството на противоречията”, под сурдинка си признава, че много неща е принуден да "носи под езика”. Колко майсторски авторът си служи с ироничното сравнение, което винаги има конкретен адрес! Да вземем стихотворението “Голямото ядене” - след като в четири куплета той хитровато рисува “голямото ядене” на копринените буби, чак в последния ред с подсещащо намигване препоръчва на читателя да сложи памуче в ушите, защото “Голямото ядене вънка шуми”. Само глупакът може да се диви, за кое ядене става дума.
Прелиствам по-нататък сборника и чета:
“Никакво излишно суетене -
всеки гледа как да се вреди:
аз на тебе,
ти на мене.”
и тихо прошепва: “Можеше така, ама преди!”
защото според поета кръгът много, много се е усложнил и е придобил формата на дяволско стълпотворение:
“Аз - на него,
той - на тебе,
ти - на мене,
аз - на тебе,
ти - на него,
той - на мен!”
(“Модерни времена”)
В стихотворението “Теофраст” Ив. Николов е конкретен:
“Виж как ни ръгат - с лакти, как се тикат
и бързат да постигнат свойта цел
клеветникът, ласкателят, мръсникът...”
продължава с тъжната констатация, че един съвременен Теофраст “има да мълчи и да премига”, за “да разбере, какво е шушумига, мизерник, блюдолизец, наш човек”.
Много мъдрост и житейска поука има в “Докуржум”, дипломатична деликатност в “За прераждането на душите”, унищожителен присмех към “микрочовечетата с мънички страсти”, молба не само за “морална”, но “и малко реална подкрепа”, когато “схватката стана свирепа”.
В много от поместените в сборника стихотворения Иван Николов обича да си задава въпроси, макар отлично да знае точния им отговор: “Но овцете откъде са разбрали, че не съм Дон Кихот?”, “Над какво се блъска сатирикът?”, “А пък аз ви питам: От мънички страсти как ще се пръкне голям сатирик?”, “Аз ли съм непоправимо опак, или опак свят ме е родил?”, “Пък си викам: Ти ли се нагърби да подлагаш другите на съд?” Този похват още веднъж разкрива дълбоките причини, които са заставили поета да сърба лютивата попара на кривдата в живота ни. И, забележете, в нито едно от 50-те стихотворения зрелият творец не замахва с тояга по паднал човек, не бие пребито куче, не вади нож за саморазправа. От прочетеното не е трудно да се проследи верижната реакция в душата му: Най-напред сатирикът вижда, отбелязва горчивия факт, след това го разнищва, умува и се мае над него, откъде се е пръкнал, търси, рови да открие лечебни средства, страда в това време, но таи в себе си надежда, че и тази народна болежка ще отмине и, дай боже, нещата да се оправят.
Тематичната палитра в “Криво колело”, както вече отбелязах, е много пъстра. От острото копие срещу началническото високомерие до такъв дребен на глед битов факт - липсата на леща на трапезата и на пазара.
“Половин България да обходиш пешком,
ни въздишка помага, ни жалба гореща:
дори с валута,
дори в “Кореком”
не можеш изпроси една шепа леща”.
(“За цената на лещата”)
Дори и в този случай Ив. Николов умело свързва икономическия факт с отдавна известната народна мъдрост:
“...да ти е драго да се продадеш
за едната паница леща”.
От умуванията в защита на жанра, т.е. сатирата, поетът не подминава и нещо, което ежедневно може да тормози човека - ревността:
“Като се заяла: косъм,
като рекла: рус, та рус...
А че знам ли до кого съм
седнал в моя автобус”.
(“Косъм”)
Интересно, многосъдържателна е точната поанта на това стихотворение:
“Млък, че като се ядосам,
колкото съм хлевоуст...
Ако ще вися на косъм
предпочитам да е рус!”
(“Косъм”)
В последното стихотворение от сборника “Пейзаж” даровитият сатирик прави сполучлив опит за панорамно обобщение. С точен, алегоричен език той рисува литературния пейзаж в България в онези години, който прилича досущ на градска градина:
“...тук всичко е подстригано, полято,
обходено с триона и маркуча”.
Следва кодирано на разбираем език обвинение срещу всички, които в литературния пейзаж слагат “табелки кое какво е и кое къде е...”
При това авторът навлиза още по-дълбоко в раната. След като съзира надписи от рода на “Под закрила на закона”, “Пръскано с отрова”, той негодуващо възкликва:
“Това не ти е разградена нива,
обрасла в треволяк непробиваем...
Естествено е, казвате да знаем
кой се отбива и къде отива!”
Към 80-те години много началничета в културния сектор се опитваха да оправят по свой терк фризурата на българската литература. Неприятното бе, че при тези началничета, някъде около краката и подметките им се намираха пишещи братя и сестри (по за една нощ), който държаха ибрика си винаги пълен с доноси, вървяха след велможите, хитро замитаха боклука след тях, творяха такива хвалебствени оди, че дори и на покровителите им ставаше неудобно. В този, зареден с вътрешен протест, период Иван Николов с тиха надежда заключава:
“При тая постановка безпогрешна
и моя вик ще ви остане солов...
Но все очаквам някъде да срещна
табелка с надпис:
“Към Иван Николов!”
Това е още едно неоспоримо доказателство, че големият хуманист, поборник за чисти човешки взаимоотношения и правдини, знае, вярва, надява се, че гласът му няма да “остане солов”.
Твърде сложно за обяснение е умението на поета-сатирик да пише епиграми за познати личности, за известни на цял свят творци. И то в отлично творческо съдружие с незабравимия Андрей Германов. От тясното им приятелско и писателско общуване се родиха двете книги “Парнас около нас”. След внимателен прочит читателят ще кимне глава, ще се усмихне доволен и ще си рече: “Брей, че умни и даровити момчета! И как точно са намерили словесния и графичен портрет на героя си!”
Иван Николов по безспорен, по безпогрешен и убедителен начин доказа ярката си дарба като лирик. Написаното от него в стотици поетични послания е мащабно по мотиви, съдържание и внушение. Ако някой къртовски се заеме да изследва богатите емоционални пластове, то той още при първата копка ще намери истински скъпоценни находки. Силата на поета Иван Николов е в точното хармонично съчетание на форма и съдържание, на лирично съпреживяване, на панорамно изображение на твърде усложнените човешки взаимоотношения. Неговите стихове с удоволствие се четат от всички възрасти, актьорите с вдъхновение се спират на всяко стихотворение като шедьовър, поетичната му стилистика е пребогата с високо художествени речеви форми.
С не по-малка сила и въздействие върху читателя е и неговата оригинална сатира.Тя е оздравяваща, заливаща в кръвта ни витални сокове, които лекуват и предупреждават, стимулират и жигосват. Тя е написана така, както само Иван Николов може и умее.