Струва ли си да се мъча
спомен от праха да съчиня?
Някакви си два-три лъча
ми гостуват често във съня.
Ту се виждам над буквара
как събирам сричките едва.
Ту полянката разтваря
дъхава постеля от трева.
Аз потъвам и се вглеждам
с плувнали от синева очи.
Облачето с тъмна вежда
гледа и загадъчно мълчи.
Сигурно съм търсел среща
с някаква лелеяна мечта...
Мама тихо ме подсеща:
„Обед е. И донеси солта!"