Хурката на баба ми

Не помня, кога и как е била донесена в кантона - моят втори дом в с. Горски извор. В 1932 г. съм бил едва проходило момченце, което не е могло да набразди в паметта си последните глътки въздух от родното село Добрич, дъха на дюли и прясно окосено сено, проснато върху хармана. След години, в един от многобройните разкази на мама, разбрах, как бабината хурка се е озовала в кантона. Бях се вгледал в кръглите й ушички, в тънкото й острие и е, най-вече, в многото кривулички, точки, ромбоидчета и кръгчета.

- От баба ти е, - разбра без думи моето любопитство мама и продължи: - Донесох я от Добрич, когато се местехме. Бутнах я между бохчите, защото бях свикнала с нея - по-лека и по-удобна. Имам и друга, баща ти ми я купи от пазара, но с тая по ми спори...

Сега, като въртя за кой ли път лентата от онези години, очите ми се навлажняват и без да ги викам към мен прииждат картинки от ежедневието ми, свързано с мама и с хурката на баба...

В един от зимните дни на 1940 година,ослепен от искрящата белота, се върнах в къщи и по навик хвърлих торбата с книгите и тетрадките върху кревата. Топлината от бумтящата печка ме грабна изведнъж и гладът ме накара първо да хвърля поглед към тенджерата.

- Ей сега ще кавардисам фасула с тежка каварма, нали го обичаш такъв - усмихната рече мама и стана от топлото кичено чердже. Остави хурката в ъгъла на стаята и след малко гъстият шарлан зацвърча в тигана. От умората ли, от вкусния дъх ли, или от отблясъците на слънчевия зимен ден върху стъклата дрямката ме унесе и аз заспах. Беше за кратко време. Събуди ме познатият звън на вретеното и през сънливите очи видях, че мама пак преде. Преде и очите й се затварят. Като разбра, че съм се събудил и тихо я наблюдавам, тръсна глава, пооправи боднатата в кръста хурка и още по-чевръсто взе да усуква конеца и да завърта вретеното.

- Няма ли да си починеш, мамо, - тихо я запитах.

- Не съм уморена, от топлото ми се придряма, - отговори мама и продължи да преде. Знаех, че винаги бързаше да изпреде вълнените или памучни къдели, после да намотае преждата, да я навие на кросното по дългата пътечка към сухото дере. След това, при сукането и особено при вдяването тя използваше и нашата помощ, нали си нямаше дъщеря. Така и тримата често ставахме съпричастни към всички предварителни процеси, преди да натъкми стана в ъгъла до прозорците и да почне ритмично да сменя крака и да притраква на стана.

- Бързам, бързам, - ще рече тя, прехвърляйки совалката от единия край на другия, - бързам, защото утре борсаджиите ще дойдат за плата. А с парите издържаме брат ти в гимназията, на тебе ти трябват тетрадки, пергели, пък и за сол, за газ, парите вървят.

Не помня, колко път съм я виждал с бодната хурка да преде, да се стяга за дарака, да снове, суче и вдява - един дълъг низ от денонощия. Когато махалата потъне в дълбок сън и само някое поизмръзнало куче прилае за кураж, когато дори и петлите мълчат, тя продължава напук на дрямката, плисне си лицето с кладенчова вода и отново над плата. И досега я виждам с хурката и вретеното -дали козите на козаря ще изкарва, дали при някоя съседка на раздумка ще отиде - все преде, преде. Поканят я на седянка, тя събере бохчичката, вземе хурката и вретеното и до малките часове пак ще преде. Върне се от градинката, ръцете и туптят от окопаването на тревясалия памук и пак се чува познатият звън на вретеното, завие зиме шалчетата около врата ни, изпрати ни до портата на училище и като се върне на топло пак бодва хурката на кръста...

След някоя и друга година, когато си идвах за ден-два до село като гимназист, рядко взех да я виждам с хурката. „

- Сега не търсят вече домашното, има фабрики, по-лесно е да си го купиш от магазина, - сякаш търсеше оправдание мама. - Отвреме-навреме за някое пуловерче ще напреда, или за зимни чорапи...

А хурката стоеше изправена, както винаги, в ъгъла и мълчеше. Двете й ушички, все така наострени, сякаш искаха да чуят всяка дума, всеки шум в стаята и на двора. Малко поизносена като позастаряващ човек, тя пазеше чудноватите резки и чертички, понякога без да искаме я бутвахме с крак и тя се просваше на пода. Веднага бързахме да я изправиме - не бяхме свикнали да я гледаме паднала по гръб. Когато мама започна да ходи в ТКЗС-то съвсем забрави за хурката и един ден татко взе, че я хвърли на сечника. Привечер тя забеляза това и реагира остро, че пак може да й потрябва, че на никого не пречи. Баща ми се сконфузи от забележката и свали хурката в избата. После видях, че грижливо я беше изправил в ъгъла до някакви железарии.

Преди да развалят кантона татко взе и без да му мисли хвърли хурката в запаления огън край кухнята. Мама я нямаше, беше на полето и когато се върна вече нищо не можеше да стори. От бабината хурка остана купчина сивкава пепел, която есенният вятър се мъчеше да разпилее нанякъде. И до днес се укорявам, че не опазих хурката като домашна реликва. Толкова години тя ни изпридаше нишки за панталонки и шалчета, толкова години с нейните усукани конци ни плетяха дебели зимни чорапи. Да не говорим, че ни носеше левчета за книжки и тетрадки, от изтъкания плат купувахме хляб и халва, симид и паламуд.

А сега се беше превърнала в пепел. Домъчня ми като за човек, като за жив човек, когото нямаше вече да видя...