С очи към изгрева

Като закана паяжината на залеза

над крачките ми подозрително виси

напускат ме звезди, от мен запалени,

нечакан скреж целува моите коси.

Започвам като древен философ да мисля,

приседна ли за малко с вечерта.

Добре е, ако сметката излезе чиста

и се усмихне сборът под черта.

Защо така? Дори не съм се питал,

а, може би, отвътре ме зове?

Отчупя ли от слънчевата пита,

ме залюляват стари брегове.

Влече ме някакво магическо начало -

дали на раждането първия ми час,

или синигерчето тихо зацвърчало

в акациите, цъфнали край нас?

И все не мога сам да отговоря

на този, спрял на кръстопът, въпрос.

Не съм живял със благослов отгоре,

не съм забравил, че съм долу гост.

Броя секундите в отмереното време

от изгрева до залеза червен.

Все някога остатъка ще вземат -

дано дочакат следващия ден ...