С отмерен удар залезът отсече
и сряза с нож сърцето на деня.
В клавишите на идващата вечер
блуждаещ лист миньорно прозвъня.
Светът и аз излязохме на среща
преди да падне тъмният воал.
Една звездица хитро ме подсеща,
че на деня часовника е спрял.
Със кротък шепот одеялото на мрака
прикътва къщи, улици, цветя.
На ъгьла самотен някой чака
в уречения час да дойде Тя.
Безброй прозорци мигат и ме мамят,
но тихо само под един ще спра,
за да дочакам с Кумовата слама
целувката на росната зора...