Неканена умора
Спъна ме неканена умора,
сряза пътя ми със остър нож,
някой свлече камъни отгоре
и превърна утрото ми в нощ.
Никому не съм пресичал дума,
никого не съм препъвал с крак,
зад гърба не можех да одумвам,
непоканен не прекрачих праг.
Тръгвах с откровение към всеки
с пълен кош човешки добрини,
пожелавах мамещи пътеки,
повече благословени дни.
Не поисках нищо във отплата -
нито завет, нито топлинка.
И какво да правя по-нататък?
Със един замах да отсека
корена, от който пия?
Онзи клон, на който аз седя?
Не! Напук на вьрлата стихия
първом себе си ще победя,
ще прегърна люляка ухаещ
в знак на тиха обич и на грях.
После ще потъна във безкрая,
а след мен ще пада звезден прах.