Неканена умора

Спъна ме неканена умора,

сряза пътя ми със остър нож,

някой свлече камъни отгоре

и превърна утрото ми в нощ.

Никому не съм пресичал дума,

никого не съм препъвал с крак,

зад гърба не можех да одумвам,

непоканен не прекрачих праг.

Тръгвах с откровение към всеки

с пълен кош човешки добрини,

пожелавах мамещи пътеки,

повече благословени дни.

Не поисках нищо във отплата -

нито завет, нито топлинка.

И какво да правя по-нататък?

Със един замах да отсека

корена, от който пия?

Онзи клон, на който аз седя?

Не! Напук на вьрлата стихия

първом себе си ще победя,

ще прегърна люляка ухаещ

в знак на тиха обич и на грях.

После ще потъна във безкрая,

а след мен ще пада звезден прах.