Все се будя с някаква надежда
и с предчувствие за спорен ден.
Полусънен през прозореца поглеждам,
от зелено и от бяло обкръжен.
Тихо е. Безоблачно. Върбите
тънат мъдро в размисъл дълбок,
в клоните, от погледа ми скрита,
шета шумно птичата любов.
Вън светът се люшка в тръпка лятна,
сокове наливат лист и плод.
Зрее в мен тревога непонятна -
колко е човешкият живот!
С бистра струйка устни да наквасиш,
да потънеш отмалял в съня,
през завои остри и опасни
от сьблазни да се съхраня.
Да пребродя планини, полета,
да оставя плодна, рохкава бразда.
И дано да стигна там, където
свети неизмислена звезда.