Автобиографично есе

Да пишеш за себе си и то за повече от осем десетици хиляди ежедневия е не само трудно,но и истински подвиг. От една страна спомените вече са оскъдни,забравени са интересни случки и картини. Много от детайлите вече са заприличали на оголели клони през късната есен,на смачкана трева от стъпките на времето. И все пак мозъчните клетки и гънки с последни усилия ще ми помогнат да уловя някои от затулените местенца, да ги прегърна ласкаво и да се опра на техните посивели образи и картини. Струва си да присвоя ранните пролетни утрини, нарисуваните от художник-модернист преспи сняг пред прага ни, светкавиците, нарязали на късове дъждовните вечерни залези, или полу-усмихнатата луна, която през задушното лято по навик обичаше да надниква през малкото прозорче на спалнята ни.

Защо пък точно това ми хрумна сега?

Ранните пролетни утрини, особено през април и май, бяха дъхави, с наболата трева привличаха детския ни поглед с приказна магия и ние вкупом на мига лягахме върху тревния килим. Селското момче по вътрешна интуиция веднага се втурваше към зелените площи, може би да забрави по-бързо заледените зимни пътеки. Всичко навън ни викаше - и бръмналите пчели, и цъфналите череши, и аленочервените лалета, и лъчите небесни, които задвижваха нежните ни стъпала, обути от току щавените и измайсторени от татковците ни свински цървули.

Не питайте, защо се връщам често по невидимите пътеки на детството, към изтънелите мили спомени. И не ми разваляйте настроението от вече пламналите емоции. Това са хиляди денонощия на къра пред нас, в съседските примамващи градини, а през лятото в пълните с крякащи жаби гьолове на селската река. И не питайте, защо тези дни и вечери от ранното детство още пърхат в гърдите ни. Не питайте, защото ако и вие сте били на нашето място, щяхте по същия начин да ускорявате тичането, да прескачате всяка насрещна яма по поляните, без да се замисляте, колко е дълбока. Това е наситена до сетния предел романтика, която веднъж се преживява, следите,на която никой не е в състояние да изтрие.

Виж, други са младежките години, зализването на перчема с гребенчето, заглеждането в наедрелите гърдички на съученичките -това си бе друг свят, други емоции...

Време на полети към неизвестното, на срещи и раздели, след което сърцата ни тупаха лудо, без умора.

И защо?

Върнете се и вие към ученическите си години в гимназията, и ще пламнете като плиснат с бензин факел. Ако този луд водовъртеж, ако тези бесни скорости на ревнивата мисъл - защо закъснява, дали сега не е с друг на скрито място в парка, дали няма да си тръгне разплакана, не ви сепнат и не възкресят миналото - значи не сте бил истински влюбен. Нищо, че вече имате наболи мустачки под носа, нищо,че стотици са безсънните нощи, в които клепачите ви будуват до разсъмване.

Добре, че един ден, под влиянието но опиянението от новия образ на поредната хубавица, или от умората на ергенските скитания слагаш край на въртележките и смирено тръгваш към венчалния обред.

Натискаш досегашните емоции до стената на миналото и заживяваш под знака на друго ежедневие. Милувки, целувки, любовни заклинания и обещания във вярност, сами двамата в апартамента, на плажа, на гости при близки и роднини, докато в един ден стиснат десницата ти и ти честитят, че вече си баща.

И какво?

Животът ти като семеен и като баща на бебе се обръща на повече от хиляда градуса..

В къщи пак първите милувки и целувки, но с добавката на въпроси от рода на: Защо закъсня? Къде беше? В коя компания /подразбирай/ имаше ли там млади момичета...? В къщи по всяко време на денонощието рев, болести, колики, незабравим детски смях, памперси, по пода какви ли не играчки...Това е семейството с малко дете...Впрочем, какво съм седнал аз, бащата да се оплаквам, когато от тези олелии едва една десета се пада на моите рамене - другото е на съпругата и на майка ми.

Как я мислите, как я къдрите, когато за голяма радост на всички се появи второто дете?

Бих изслушал само онези,които са го преживели.

Другите, несемейните нищо не знаят и по-добре е да замълчат.

Повторение на всичко след първото дете, но вече във двоен и троен размер...

Стоиш пред огледалото намусен - нещо в доскоро младежката ти физиономия се е променило, няма я свежата кожа на лицето, тук-там издайни бръчици правят мълчаливи опити да се настанят на по-видимо място.

Какво съм седнал да се самоутешавам?

Я се върни към рождената дата и година и с изненада ще забележиш, че годинките са се понатрупали......

Наближат ли петдесетте - се появяват първите бели кичурчета по слепоочията. Ти се мръщиш, но нищо не можеш да промениш. В къщи на пода, по леглата, из салоните и коридорите какви ли не рисунки, колелца, бурмички - истинска олелия. Но трябва да свикнеш с това безредие - все пак ти си мъжът в къщата - ще гледаш и ще търпиш, нещо повече, нямаш право да отказваш на всяко желание на детето. Пък не забравям мъдрата мисъл на старците: Малки деца - малки кахъри. Големи деца -големи кахъри. И те не закъсняха - идваха в най-неочаквания момент. Търпиш и гледаш, слушаш, започваш да се радваш на внуците. Радост е това!

Един божи ден ти кажат, че време ти е да се пенсионираш. Приемаш го като заповед на старшината от казармата и след време се наредиш между побелелите чакащи да си вземеш пенсийката. Всеки за успокоение ще ти каже: "Такъв е животът, Иване!" Но блясва с голяма и искряща светлина другата радост - внуците и внучките и милото обръщение "Бабо и дядо!"

Сърцето ти се задъхва от радост!

Нищо не са придошлите тревоги по разправии, разводи, други снахи и зетьове. Викаш си: Големи са, да се оправят. Така е - но кахърите се натрупват един върху друг, разменят си местата с радостта. Идва момент, когато си казваш: Така ти е било писано! Като философ започваш да мислиш най-сетне за наследството, което ще оставиш след себе си. Напира желанието да го увеличаваш, да се вижда и усеща, да те запомнят и теб поколенията с нещо зримо и съдържателно.

Нека завърша тази мисловна разходка с нещо оптимистично. Годините си редят със своите десетици на опашката, а децата ти, внуците, даже и правнуците ще те даряват с блага дума, със слънчева усмивка, с финансова подкрепа...

Такъв е животът, докато си пътник на този бял, бял и незаменимо красив земен свят!

ИВАН МАРИНОВ