Не знам, къде е центъра
от географска гледна точка,
къде посоките кръстосват своя път,
но аз събирам цялата земя нарочно
в един, познат от детството ми, кът.
Във него диво ме упойва аромата
на слънчогледи, теменужки и треви
и все ме вика, вика ме пътечката позната
и развигорец шепне зад гърба: „Върви,
назад не се оглеждай, нямаш време,
топят се отброените ти часове ...
Какво е туй, магия ли е, дявол да го вземе,
което тъй всевластно ме зове?
Като през пясъчен часовник
дните ми изцежда,
събира ги във ехо от висока планина.
Чудесно е, да се събудиш с глътчица надежда
и слънцето да палне във очите светлина.
Да се огледаш цял във капчицата росна,
от облачето сиво да измолиш дъжд ...
Дано и следващата да е високосна -
не искам да изпивам чашата си наведнъж.