И ВСЕ ТАКА, отново и отново аз
зора ли тиха зазори - света откривам.
Здрависвам слънцето като класила нива,
която хляб пече във едрия си клас.
По-мили стават със отлитащия ден,
листата шепнещи и кладенците чисти.
От погледа се скриват много зрими истини
и ръсят тънък скреж за спомен върху мен.
Мъчителен е за душата този бяг,
задъхан, уморен след дните мои тичам.
Не може да ги спре дори и знак магичен,
не мога да ги задържа с вълшебен ляк.
Безсилен съм да върна пролетния аромат -
в живота на законите сме подчинени.
За сбогом махат жеравите уморени,
край мен танцува есенният листопад.
Като последен дар очаквам всеки миг -
и моята звезда един ден ще угасне,
но искам все така земята ни прекрасна
да чува мах на гълъб, вместо звън на щик.