ПО ПОДОБИЕ НА БОГА

Защо толкова много привидно вярващи смятат, че Бог е толкова далече от тях? Защо хората на тази красива планета се чувстват така, сякаш Бог е някъде "отвън", и сякаш има огромна пропаст между Него и тях? Как е възможно да се чувстваме толкова далеч от нашия Създател, когато Той е Вездесъщ? Ако наистина е навсякъде и толкова близо до духа ми, тогава защо не усещам Неговото присъствие в живота си, както искам?

На тези въпроси и още други ще отговорим в тази кратка статия. Надяваме се, че до края на статията, вече ще имаме добра представа как точно да се "чувстваме" близо до Бога и да изпитаме Неговото явно присъствие.

Отговорът на всички горепосочени въпроси може да се открие в една проста дума: уподобяването.

Нещата, които имат една и съща природа, се привличат едно към друго и могат да се свързват помежду си. Тези, които нямат подобна природа, не могат. Например, човек може да погали кучето си и докато кучето може да изглежда, че го оценява, то природата на човека и природата на кучето са отдалечени една от друга, а така и тяхната връзка е ограничена. Въпреки че маймуната е едно от най-интелигентните животни на Земята и е над 95% подобна на хората, разликите в останалите 5% са толкова големи, че между тях няма почти никаква връзка. Всички взаимоотношения работят по този начин. В момента, в който се намери някаква разлика, вече има разделение. Колкото повече една двойка е еднаква по природа ( личностно), толкова повече те могат да бъдат тясно свързани във взаимоотношенията си. Същото е и с нашия Създател.

Има три основни компонента, които довеждат човечеството до примирение с Бога, с цел да се получи връзка: изкупление, оправдание и възобновяване. Изкуплението е кръвта на Христос, която плаща за нашия грях и ни освобождава от връзките, които ни отделят от Бога, но оправданието е закона, който ни обявява за праведни пред Неговото съдилище. Когато един човек се покланя на колене, признава греха си и нуждата от Спасител и приема изкупителната Му жертва, той е обявен за праведен или казваме, че е оправдан пред Него. Това е законно -правно деяние. Но възобновяването е съвсем различно. Регенерирането, това е въпрос засягащ сърцето. Процес, който връща "подобието" или образа на Бога в човека, същото, което е съществувало преди греха на Адам. Причината, поради която някой, който е оправдан чрез отдаването на живота си на Месия, може незабавно да има връзка с Бога, е защото в него вече Божия образ е достатъчно изобразен, възстановен, за да може да бъде наречен "Божие дете".

Виждали ли сте някога новородено бебе, за което сте казвали: "То изглежда точно като татко си!" макар че то е още без коса и топчесто, докато баща му е висок с буйна коса? Но има достатъчно от образа на бащата в бебето, за да позволи това на хората да свържат двамата. Точно това се случва, когато някой отдаде живота си на Месията. Те стават "новородени" и веднага им се дава достатъчно образ, достатъчно прилика, за да бъдат считани за Негови деца. Но въпреки, че младият вярващ вече е оправдан пред небесното съдилище и е преминал от смърт в живот, Творецът е ограничен в отношенията си с новото си дете, до нивото на изобразяване на Неговия образ , което съществува у детето Му. Можете да имате връзка с едногодишно дете, но тя е ограничена от зрелостта на детето. Колкото повече расте и клкото по-голяма е приликата и подобието, толкова по-силна е връзката.

Това е целта на преследването на Божията святост. Това е целта да намаляваме нашия образ в себе си и да увеличаваме Неговия. Това е целта, поради която ние прощаваме, защо не трябва да съдим, защо обичаме без да очакваме нас да обичат и защо спазваме някакви заповеди. Това всичко е с една цел: да станем по- уподобени на Неговия образ и да създадем по-дълбока връзка с Него. Колкото повече имаме общо с Него, толкова повече носим Неговия образ, толкова повече явното Му присъствие се изявява в нашия живот и толкова по-малко се "чувстваме " отдалечени.

Освен това, онова, което се случва в земното царство, е това, което определя небесното ни положение в Христос. Матей 5: 17-21 казва, че онези, които нарушават най-малката от заповедите и учат така други да правят, ще бъдат наречени "най-малки в Царството Му". По подразбиране това означава, че тези, които пазят заповедите и учат другите да правят същото, ще бъдат най-големи. Но Той не говори просто за статичното изпълняване на Тора, защото има много невярващи в Месията равини, които правят това. Цялата Тора беше дадена с цел създаване на ограждения и инструкции за това, как да останем във връзка с Бог, като променим нашия характер, природа и образ, така, че да отразим повече Неговите характер, природа и образ. Най-великите в царството ще бъдат онези, които изглеждат най-много като Йешуа, чийто образ най-много отразява. И тъй като начина, по който нашият образ расте, за да заприлича повече на Него, е като спазва Неговите указания, тогава това, което Йешуа каза в Матей 5, определено е вярно. Статусът в Царството Му е свързан пропорционално на това колко близки сме с Него и колко близки сме за Него, зависи от това колко позволяваме на себето си да се формира по Неговия образ. Заповедите са просто средствата за тази цел. Заповедите са предназначени да убиват плътта и да трансформират характера.

Проблемът е в това, че ние в действителност не можем да разберем колко е свят Бог, и сме склонни да вярваме, че сме по-святи, отколкото всъщност сме. Това ни води до измамата, че сме по-близо до Бог, отколкото всъщност сме, което на свой ред води до объркването ни защо се чувстваме отдалечени от Бога, когато мислим, че Му угаждаме. Тогава се молим: "Татко, моля Те приближи ме до Теб. Приближи ме." Ние не осъзнаваме, че Неговата иманентност, Неговото пълно проникващо присъствие във всичко (включително нас) означава, че в пространствен смисъл, ние не можем да бъдем привлечени по-близо до Него, отколкото вече сме, просто защото Той вече е толкова близко до нас, както диханието ни. Той вече е вездесъщ така, че защо се чувстваме толкова отдалечени, дори когато молим за близост? Защото в живота ни има несходство в природата. А. У. Тоузер го нарича "морално несъответствие". Святият Бог не може да изяви присъствието Си в присъствието на нечестив, плътски вярващ. Той желае, но е ограничен от нивото на святост, отдаденост и гордост. Да погледнем за миг цар Давид.

Давид е бил човек по сърцето на Бога, не затова, че е спазил напълно всички заповеди, а е нарушил някои заповеди понеже проявил недостатъчно разбиране, че съществуват някои заповеди. Не. Той беше наречен човек по Божието сърце поради моралното му сходство. Неговият характер е бил по Божия образ. Неговата природа беше подобна. Когато Шемей го замеряше с камъни, силните мъже на Давид искаха да го убият, заради незачитането на царя. Отговорът на Давид беше да го помилват. Зачуди се дали това, което Шемей казваше, не е е от Господ. Ако това беше така, Давид не искаше да вдигне ръката си срещу Господа. Но ако не беше от Бога, помисли си той, може би Господ ще му отплати за клеветата. Колко от нас приемат тази несправедлива позиция, когато сме атакувани? Колко от нас живеят живота ни с такава любов, че всъщност да вярват, че Бог е последният отмъстител за цялата несправедливост? Давид позволи на Бог да бъде Бог и остана в неговия си път на цар, който само прави това, което Творецът е казал да направи. Друг пример : когато Дейвид седеше до Саул. Въпреки, че Саул хвърли копие към Давид, Давид никога не го хвърли обратно към него. Дори когато бе преследван от Саул и имаше възможност да го убие два пъти, не смееше да вдигне ръка срещу него. Давид остави Бог да бъде Бог. Когато Авесалом извършил измяна и метеж и му отне трона, обещавайки по-добро ръководство, принуждавайки Давид да бяга се крие отново - първото записано разделение на църква, мисля.

- Давид можеше да потуши бунта, но не го направи. Той избра да остави Бог да бъде Бог. Той не направи нищо, за да стане отново той цар и напълно се доверяваше на това, че ако Бог иска той да остане цар, ще защити неговия престол. Природата на Давид беше морално подобна на Божията. Той носеше образа на Йахве и в най-тежките моменти. Въпреки че Давид загуби леко образа заради случката с Батшеба, времето му в изгнание и невероятните му изпитания го накараха да търси Господа с цялото си сърце, ум, душа и сила.

Защо ние вярващите много често не изживяваме такива невероятни проявления, както Светия Израил? Защо се чувстваме толкова често много отдалечени от Бога? Това е така, защото сме смалили Създателя на небето и земята до някакъв крайно изкуствен бог, който е наш приятел и довереник. Забравяме колко е свят. Ние в Християнството сме загубили истината, че Той превъзхожда всичко и преди всичко, държи цялата вселена в дланта на ръката Си и Неговата природа е толкова различна от нашата-колкото е човека от маймуната, двата вида трудно могат да общуват. Той е съвършено щедър. Ние сме съвършено егоистични. (Малко вярващи дават дори 5% от това, което Бог им е дал, обратно в Царството, много по-малко от заповядания принцип на десятъка.) Той изразява съвършена любов и закриля невестата Си като зеницата на окото Му. Ние сме себецентрирани и не се интересуваме от любовта дори на нашия ближен, като сами по себе си много по-малко обичаме нашите съпруги по начина, по който Христос обича Църквата.

Когато всичко е казано и направено, ние живеем за себе си и лесно оставяме настрана всяка заповед, която поставя някаква тежест върху нашите собствени цели и планове. Тогава имаме дръзновението да се чудим защо не се чувстваме близко до Бога и защо Той не отговаря на нашите молитви? Ние не сме уподобени на Него! Всъщност ние мислим, че Той трябва да ни говори и да се прояви на нас, преминавайки от Неговото съвършено свято обиталище в нашия нечестив, егоцентричен, маймуноподобен свят, в който отново и отново се доказваме, че идваме при Него само когато имаме нужда от нещо и не се интересуваме от реда на Неговото царство. Нали?! И ние се чудим защо се чувстваме отдалечени!

Това, от което се нуждаем днес, е поколение хора, които разбират святостта, всемогъществото, непокорството и съвършенството на Бога. Това, от което се нуждаем, е възобновяването на приликата, едно поколение, което се стреми да възстанови образа Му в земята и да увеличи сходството на Неговата природа вътре в хората. Когато това се случи, Бог отново ще ходи сред Своите хора, както направи в Градината в Едем. Вече няма да вика: Адаме, къде си? защото ние ще престанем да се опитваме да покрием нашата голота с нашите смокинови листа на човешката ни природа и ще смекчим празнината чрез ежедневното покаяние от сърце и налагане на Неговия характер. Когато започнем да мислим с Неговите мисли, да чувстваме с Неговите емоции, да реагираме в ситуации както Йешуа и да виждаме нещата чрез очите Му, ние ще приемем първоначалния си образ, както в детската стая на Бога в полза на зрялото подобие, което ще ни даде право не само да разберем, че Неговото присъствие е навсякъде около нас, но ще ни позволи действително да изпитаме това присъствие по същия начин, по който когато четем на страниците на Писанието. Вече няма само да четем за това как тези невероятни Библейски героите взаимодействаха с Всевишния по фантастични начини и да пожелаваме да можем и ние да Го преживеем по подобен начин, но ние ще станем съвременните Библейски герои, ще изпитаме живото Слово в нашия собствен живот и ще бъдем пример за бъдещите поколения.

Шалом! Джим Стейли

Април 2018 г.