Щедра църква – 32

Щедра църква – 32 – Деяния на апостолите – Елена Вайт (Елън Уайт)

Щедра църква – 32 – Деяния на апостолите – Елена Вайт (Елън Уайт)

В първото писмо до коринтската църква Павел даде на вярващите

наставления относно главните принципи за поддръжка на Божието дело на

земята. Пишейки за своя апостолски труд сред тях, той пита: “Кой войник

служи някога на свои разноски? Кой насажда лозе и не яде плода му? Или

кой пасе стадо и не яде от млякото на стадото? По човешки ли говоря това?

Или не казва същото и законът? Защото в Мойсеевия закон е писано: “Да не

обвързваш устата на вола, когато вършее”. За воловете ли тук се грижи Бог

или го казва несъмнено заради нас? Да, заради нас е писано това, защото

който оре, с надежда трябва да оре, и който вършее, трябва да вършее с

надежда, че ще участва в плода. Ако ние сме посели у вас духовното – пита

по-нататък апостолът, – голямо нещо ли е, ако пожънем от вас телесното?

Ако други участват в това право над вас, не участваме ли ние повече? Обаче

ние не използвахме това право, но търпим всичко, за да не причиним някакво

препятствие на Христовото благовестие. Не знаете ли, че тия, които

свещенодействат, се хранят от светилището? И че тия, които служат на

олтара, вземат дял от олтара? Така и Господ е наредил, щото

проповедниците на благовестието да живеят от благовестието” (1Кор.9:7-14).

Тук апостолът говори за Господния план за издръжка на свещениците,

служещи в храма. Отделените за свята служба бяха поддържани от братята

си, на които раздаваха духовни благословения. “… ония от Левиевите

потомци, които приемат свещенството, имат заповед по закона да вземат

десятък от людете…” (Евр.7:5). Левиевото племе беше избрано от Господа за

святите служби, свързани с храма и към свещеничеството. За свещеника бе

казано: “… него избра Господ, твоят Бог, да стои да служи в името на

Господа” (Второзак. 18:5). Една десета от всичкия доход Бог изискваше като

Своя собственост и смяташе за кражба, ако някой задържи десятъка.

Относно този план за поддържане на служителите Павел каза: “Така и

Господ е наредил, щото проповедниците на благовестието да живеят от

благовестието”. И по-нататък в посланието си до Тимотей: “Работникът

заслужава заплатата си” (1Тимотей 5:18).

Плащането на десятъка беше само една част от Божия план за

поддържане на Неговата служба. Божествено определени бяха също

многобройни дарения и приноси. В еврейската система на богослужение

народът беше поучаван в дух на щедрост за поддържане на делото Божие и

за задоволяване на нуждите на бедните. За особени случаи имаше

доброволни приноси. При жътва и гроздобер първите плодове на полето -

жито, вино и масло, бяха посвещавани като приноси на Господа. Паберките*

и ъглите на нивите бяха оставяни за бедните. Първата вълна, когато се

стрижеха овцете, първото зърно, когато се вършееше пшеницата, бяха

отделяни за Бога. Така беше и с първородните на всяко животно, а за

първородния син се плащаше изкупителна цена. Първите плодове трябваше

да бъдат представени пред Господа в светилището и след това – да се

ползват от свещениците.

Чрез тази система на благотворителност Господ искаше да научи

израилтяните да поставят във всичко на първо място Него. Така им се

напомняше, че Бог е собственик на техните ниви, стада и черди, че Той

изпраща слънчевата светлина и дъжда, благодарение на които жетвата се

развива и узрява. Всичко, което притежаваха, беше Божие. Те бяха само

настойници на Неговия имот.

Божият план е християните, чиито привилегии далеч надминават

привилегиите на евреите, да не дават по-малко от тях. “… комуто много е

дадено – заяви Спасителят, – много и ще се изисква” (Лука 12:48). Щедростта,

изисквана от евреите, беше в голяма степен благословение за нацията. Днес

Божието дело се разпростира по цялата земя. Чрез ръцете на Своите

последователи Христос раздава съкровищата на евангелието и на тях е

възложил отговорността да раздават добрите вести за спасението на света.

Наистина нашите задължения са много по-големи от задълженията, които

имаше древният Израил.

С разрастването на Божието дело все повече зачестяват и призивите

за помощ. За да откликнат на тях, християните трябва да бъдат послушни на

заповедта: “Донесете всичките десятъци във влагалището, за да има храна в

дома Ми…” (Малахия 3:10). Ако изповядващите християнството биха донесли

вярно на Бога своите десятъци и приношения, съкровищницата Му щеше да

бъде пълна. Нямаше да е нужно да се организират панаири, лотарии,

вечеринки за удоволствия, за да се събират средства за издръжка на

евангелието.

Хората се изкушават да използват своите средства, за да си угаждат,

да си задоволяват апетита, да се украсяват или да разхубавяват дома си. За

всичко това много църковни членове не се колебаят да харчат щедро и дори

да стигат до екстравагантност. Но когато биват помолени да дадат за

Божията съкровищница, за напредъка на Неговото дело на земята, те се

отдръпват. Може би чувствайки, че не могат да постъпят другояче, отделят

една сума, далеч по-малка от често употребяваната за най-ненужни капризи.

Не изразяват истинска любов към Христовата служба, нито сериозен интерес

за спасение на души. Чудно ли е тогава, че християнският живот на такива

хора е помръкнал, близък до смърт!

Този, чието сърце гори от Христовата любов, ще приема подобни

случаи не само като свое задължение, но за него ще бъде удоволствие да

помага за напредъка на най-висшето, най-святото дело, поверено на човека -

делото да се представят на света богатствата на добротата, милостта и

истината.

Духът на алчност води хората към себезадоволяване със средства,

които по право принадлежат на Бога. Този дух Му е така отвратителен сега,

както и тогава, когато Неговият пророк сериозно укори народа, казвайки: “Ще

краде ли човек Бога? Вие обаче Ме крадете. Обаче думате: В какво те

крадем? В десятъците и в приносите. Вие сте наистина проклети, защото вие,

да! целият тоя народ, Ме крадете” (Малахия 3:8, 9).

Духът на щедростта е духът на небето. Той намери най-висшата си

проява в Христовата жертва на кръста. Заради нас Отец даде единородния

Си Син, а Христос, като изостави всичко, което имаше, отдаде Себе Си, за да

бъде човекът спасен. Голготският кръст трябва да призовава към

благотворителност всеки последовател на Спасителя. Принципът, който е

илюстриран чрез Него, е: даване, даване. “Който казва, че пребъдва в Него,

сам е длъжен да ходи, както е ходил Христос” (1Йоаново 2:6).

От друга страна, духът на егоизма е духът на Сатана. Принципът,

илюстриран в живота на светските хора, е: вземане, вземане. Така те се

надяват да придобият щастие и сигурност, но плодът на посятото от тях е

нещастие и смърт.

Докато Бог не е престанал да благославя Своите деца, няма да бъде

отнето и задължението им да Му връщат тази част, която Той изисква и Му

принадлежи. Те не само ще я отдават на Бога, но ще носят в

съкровищницата Му щедри дарове като благодарствени приношения. С

радостни сърца ще посвещават на Създателя първите плодове на

изобилието си – избраните си притежания, най-добрата и най-святата си

служба. Така ще спечелят богати благословения. Сам Бог ще направи

душите им като напоявана градина, чиито води не пресъхват. И когато

последната велика жетва бъде събрана, сноповете, които са занесли при

Спасителя, ще бъдат отплата за несебелюбивата употреба на дадените им

таланти.

Избраните Божии вестители, които са заети с работа за напредване на

евангелието, никога не трябва да бъдат принудени да воюват за своя сметка,

без да бъдат подпомагани от отзивчивостта и сърдечната подкрепа на своите

братя. Задача на църковните членове е да бъдат щедри към всички, които

оставят настрана светските си занимания, за да се отдадат на Божия служба.

Когато Божиите служители биват окуражени, Неговото дело напредва силно.

Но когато дължимата подкрепа се отдръпне поради себелюбието на хората,

ръцете им отслабват и често ефективността им бива сериозно осакатена.

Божието неодобрение се разпалва срещу тези, които твърдят, че са Негови

последователи, а позволяват посветените Му работници да страдат в нужда,

докато са заети с активно проповядване. Тези себелюбиви хора ще бъдат

призовани да дадат сметка не само за злоупотребата с Господните пари, но и

за потиснатостта и сърдечната болка, които тяхното поведение е причинило

на верните Му слуги. Призованите да работят като проповедници и при зова

на дълга изоставят всичко, за да служат на Бога, трябва да получават за

своите себепожертвувателни усилия заплати, достатъчни, за да издържат

себе си и семействата си.

В различни области на светския труд – умствен и физически, добрите

работници могат да заработят добри заплати. Но не е ли по-важно делото за

разпространяване на истината и за водене на души при Христос от

обикновения бизнес? И тези, които вярно са се заели с тази работа, нямат ли

право на добро заплащане? С нашата оценка, сравнявайки стойността на

труда, положен за придобиване на морални и на физически блага, показваме

и оценката си за небесното в сравнение със земното.

За да има средства в съкровищницата, необходими да се поддържат

служителите и да се посрещат нуждите на мисионските начинания, Божият

народ трябва да дава щедро и с цяло сърце. Грандиозна отговорност имат

проповедниците да поставят пред църквите нуждите на Божието дело и да ги

възпитат в щедрост. Когато тази задача бъде пренебрегната, църквите

пропускат да дадат за нуждите на другите. Тогава не само Божието дело

страда, но и благословенията, които биха се изсипали върху вярващите, се

отдръпват.

Дори най-бедните трябва да донасят свои приноси на Бога. Те трябва

да споделят благодатта на Христовото себеотрицание, за да помагат на по-

нуждаещите се. Дарът на бедния човек, плодът на себеотрицанието му, идва

пред Бога като благоухание на тамян и всяко дело на саможертва укрепва

духа на благотворителност в сърцето на дарителя, като го привързва по-

близо към Този, Който беше богат, но заради нас стана беден, за да се

обогатим чрез бедността Му.

Постъпката на вдовицата, пуснала двете лепти – всичко, което е имала

- в съкровищницата, е записана, за да окуражи всички, които, въпреки че се

борят с бедността, желаят чрез своите дарби да помогнат на Божието дело.

Христос привлече вниманието на учениците към тази жена, която бе дала

“целия си имот” (Марко 12:44,43). Той отдаде на нейния дар по-голяма

стойност, отколкото на щедрите дарове на онези, принесли ги без

себеотрицание. Те бяха дали малка част от своето изобилие, а за приноса си

вдовицата се бе лишила дори от най-необходимото за живот, доверявайки

се, че Бог ще задоволи нуждите й за утрешния ден. За нея Спасителят заяви:

“Истина ви казвам, тая бедна вдовица пусна повече от всичките, които пускат

в съкровищницата”. Така Той ги научи, че дарът се оценява не по количество,

а по пропорция и по мотива, който движи дарителя.

В своята служба сред църквите апостол Павел бе неуморен в усилията

си да вдъхновява сърцата на новообърнатите да правят големи дела за

Божията кауза. Често ги увещаваше за щедрост. Говорейки на старейшините

в Ефес за своя по-раншен труд сред тях, каза: “Във всичко ви показах, че

така, трудещите се, трябва да помагате на немощните и да помните думите

на Господа Исуса: “По-блажено е да дава човек, отколкото да приема”.

“…който сее оскъдно – писа той на коринтяните, – оскъдно ще и да пожъне, а

който сее щедро, щедро ще и да пожъне. Всеки да дава според както е решил

в сърцето си, без да се скъпи, и не от принуждение, защото Бог обича онзи,

който дава от щедро сърце” (Деяния 20:35; 2Кор. 9:6, 7).

Почти всички македонски вярващи бяха бедни откъм благата на този

свят, но сърцата им бяха препълнени с любов към Бога и към Неговата

истина и даваха с радост за подкрепа на евангелието. Когато дарбите в

езическите църкви се събираха за поддържане на еврейските вярващи,

щедростта на християните в Македония бе посочена за пример. В писмото си

до коринтските вярващи, апостолът привлече вниманието им към “Божията

благодат, дадена на църквите в Македония, че, макар и да търпят голямо

утеснение, пак великата им радост и дълбоката им беднотия дадоха повод да

преизобилва богатството на тяхната щедрост. Защото свидетелствам, че

дадох доброволно според силата си и даже вън от силата си, като ни

умоляваха с голямо настояване относно това даване, дано да участват и те в

служенето на светиите” (2Кор. 8:1-4).

Желанието за жертване от страна на македонските вярващи дойде в

резултат на цялостно посвещение. Подбудени от Божия Дух, те “първо

предадоха себе си на Господа” (2Кор. 8:5) и тогава с желание дадоха щедро

от средствата си за подкрепа на евангелието. Не беше нужно да ги увещава

някой. Радваха се на привилегията да се отрекат от себе си, дори от

необходимите си неща, за да задоволят нуждите на други. Когато апостолът

се опита да ги възспре, те го принудиха да приеме даренията им. В своята

простота и благородство и в любовта си към братята те с радост се отрекоха

от себе си и така дадоха изобилен плод на благотворителност.

Когато Павел изпрати Тит в Коринт да укрепи вярващите там, настави

го да изгради църквата в благодатта от принципа на даването и в едно лично

писмо прибави своя апел: “И тъй, както изобилвате във всяко нещо -

умоляваше ги той, – във вяра, в говорене, в знание, в пълно усърдие и в

любов към нас, така да преизобилвате и в това благодеяние… А сега го

свършете и на дело, така щото, както сте били усърдни в желанието, така да

бъдете и в доизкарването според каквото имате. Защото, ако има усърдие, то

е прието според колкото има човек, а не според колкото няма”. “А Бог е силен

да преумножи на вас всякакво благо, така щото, като имате всякога и във

всичко това, което е достатъчно във всяко отношение, да изобилвате във

всяко добро дело…, та да бъдете във всяко отношение богати във всякаква

щедрост, която чрез вашето служение произвежда благодарение на Бога”

(2Кор. 8:7,11,12, 9:8-11).

Несебелюбивата щедрост донесе голяма радост на ранната църква,

защото вярващите разбраха, че усилията им спомогнаха евангелската вест

да се изпрати на намиращите се в тъмнина. Благотворителността им

засвидетелства, че не бяха получили напразно Божията благодат. Кое

можеше да подбуди такава щедрост освен освещение от Духа? В очите на

вярващите и на невярващите това бе едно чудо на благодатта.

Духовният успех е тясно свързан с християнската щедрост.

Последователите на Христос трябваше да се радват на предимството да

разкриват в живота си благотворителността на своя Изкупител. Като даваха

на Господа, те бяха уверени, че съкровището им отива преди тях в небесните

дворове. Искат ли хората да опазят своята собственост, нека да я сложат в

ръцете, които носят белезите на разпятието. Искат ли да се радват на своите

притежания, нека да ги използват за благословение на нуждаещите се и

страдащите. Искат ли да се увеличат притежанията им, нека да послушат

Божественото нареждане: “Почитай Господа от имота си и от първаците на

всичкия доход. Така ще се изпълнят житниците ти с изобилие и линовете ти

ще се преливат с ново вино” (Пр. 3:9,10). Стараят ли се да задържат своите

притежания за егоизтични нужди, това ще бъде за тяхна вечна загуба. Но ако

съкровището им е дадено на Бога, от този момент то носи Неговия печат -

запечатано е с Неговата непроменимост.

Бог заявява: “Блажени вие, които сеете при всяка вода…” (Исая 32:20).

Постоянното даване от Божиите дарове, когато Божието дело или нуждите на

човечеството изискват нашата помощ, не води към бедност. “Един разпръсва

щедро, но пак има повече изобилие, а друг се скъпи без мяра, но пак стига до

немотия” (Пр.11:24). Сеячът умножава семето си, като го хвърля. Така е с

всички, верни в раздаването на Божиите дарби. Като дават, те увеличават

своите благословения. “Давайте и ще ви се дава – е обещал Бог, – добра

мярка, натъпкана, стърсена, препълнена ще ви дават в пазухата” (Лука 6:38).