10.Най - важният въпрос

От предните глави до тук ние проследихме последователно етапите на Божия генерален план за спасяването на човешкия род.

С тази глава започваме нов раздел, в който ще бъдат третирани някои основни принципи на духовния живот.

Нашата тема сега е: Какво трябва аз лично да направя, за да получа спасение? Как трябва да живея? Какви практични стъпки трябва да предприема?

Преди да отговорим на този въпрос в библейска светлина нека дадем думата на Исус - Мат.16:26:

“Понеже какво ще се ползва човек, ако спечели целия свят, а живота си изгуби? Или какво ще даде човек в замяна на живота си?”

Нашият Спасител се обръща към здравия разум на всеки човек и поставя големия въпрос на живота. Животът е най-ценното благо. Загубим ли го, загубваме всичко. Нормалният и разумен човек цени своя живот и инстинктивно желае да го продължи, колкото е възможно повече, да го увековечи. Бог е създал човека със страстно влечение към живота. В противен случай животът бързо би изчезнал. Но крайъгълният камък на библейската религия е вечният живот, безсмъртието. Това е целта на Христовото учение.

Тогава в нашия текст Христос говори не толкова за земния и преходен живот, колкото за бъдещия вечен живот. Но постановката на големия въпрос дадена от Исус е вярна и за настоящия живот. Да предположим - казва Той,- че ти успееш да спечелиш несметни материални блага, пари, чест и слава, знания и титли; нещо повече - да станеш притежател на целия свят, а в следващия ден загубиш живота си. Каква е ползата ти? Драги читателю, не става ли така с хиляди хора, макар и не в такава засилена форма? Колко хора жертват здраве и сили, за да спечелят материално благосъстояние или други привилегии,и кратко време след това инфаркт или инсулт ги свежда в гроба? Не е ли безумие такава надпревара? Затова поучението на Спасителя трябва да звучи така: Постарай се да устроиш живота си така, че да спечелиш вечността. И затова кардиналният въпрос, който трябва да доминира над всички останали, е въпросът поставен три пъти в Новия Завет: първия път на Христос, втория път - на ап. Петър и третия път - на ап. Павел. Съответните текстове са: Мат.19:16; Деян.2:37; 16:30. Ще цитираме Мат.19:16:

“И ето един момък дойде при Него и рече: Учителю, какво добро да сторя, за да имам вечен живот?”

Един буден млад мъж се явява пред Христос, за да получи отговор на въпрос, който живо го вълнува: “Какво да сторя, за да получа вечен живот?” Младият човек е схванал добре големия проблем и го формулира кратко и ясно. Сега обобщавайки трябва да кажем, че и за нас, за всеки човек, и за теб, драги читателю, това е върховният въпрос на живота, който трябва да си поставим. И да не си дадем покой на душата, докато не намерим изчерпателен отговор и решение. Впрочем, желаният отговор може да се намери естествено само в Библията, като единствен, сигурен критерий.

Св.Писание ни учи, че трябва да направим няколко стъпки като условия за спасение. Нека ги проучим последователно.

Първото изискване на Божието Слово е покаяние.Ние всички трябва да се покаем. Духовният живот започва с покаяние. На въпроса на сънародниците си в своята първа знаменита проповед ап. Петър отговори, като ги призова тържествено към покаяние - Деян.2:37,38:

“Като чуха това, те ужилени в сърцата си рекоха на Петра и на другите апостоли: Какво да сторим, братя?

А Петър им рече: Покайте се и всеки от вас нека се кръсти в името Исус Христово за прощение на греховете ви; и ще приемете тоя дар, Светия Дух.”

Убедени в своя грях, те трябваше да се покаят. Изобщо всички големи проповедници, и Йоан Кръстител, и Исус, започваха публичната си работа с проповед за покаяние, защото това е голямата потребност на всеки човек и народ. Да поясним сега това духовно понятие. Що е покаяние и как трябва да се покаем? Ап. Павел отговаря - 2Кор.7:9-11:

“Сега се радвам не за наскърбяването ви, но защото наскърбяването ви доведе до покаяние; понеже скърбяхте по Бога...

Защото скръбта по Бога докарва спасително покаяние... но светската скръб докарва смърт. Защото ето, това гдето се наскърбихте по Бога, какво усърдие породи във вас, какво себеочистване...”

Павел пише на коринтските християни (гр. Коринт, голям център в Древна Гърция). В първото си послание той ги изобличил остро, но с право, а сега отбелязва, че резултатът е много добър. Вярващите взели сериозни мерки за да се коригират, и това радваше пламенния апостол. Той подчертава, че това наскърбяване от негова страна довело християните в Коринт до покаяние и определя покаянието като скръб по Бога, т.е. да скърбим, че Бог е огорчен и наранен поради нашите баззакония. Павел пише, че тази скръб по Бога носи изцеление и живот, докато светската скръб докарва смърт. Под светска скръб трябва да разбираме горчиво съжаление за загубата на светски неща, безутешна скръб за някои невъзвратими загуби. Апостолът иска да каже, че ако не намираме утеха при Бога, такава скръб в края на краищата ще ни погуби.

Два стиха от Библията изясняват окончателно покаянието - Езек.36:31 и Езек.20:43:

“Тогава, като си спомните нечестивите си постъпки и недобрите си дела, ще се отвратите сами от себе си пред очите си поради беззаконията си и поради мерзостите си.”

“Там ще си спомните за постъпките си и за всичките си дела, в които се осквернихте; и ще се погнусите сами от себе си поради всичките злини, които сторихте.”

Покаянието е погнусяване и отвращение от собствените грехове и злини, дълбоко вътрешно чувство, че добрият Небесен Баща е оскърбен от моите деяния и че моето лично човешко достойнство е засегнато и омърсено. То отчита миналото на живота и е осъзнаване и връщане в себе си. Тук трябва да отбележим веднага, че покаянието е непостижимо чрез теоретични обяснения, не е плод на чисто човешки усилия. То може да бъде предизвикано само от Св.Дух, Който обзема човешкия дух и засяга съвестта. Тази изключително важна истина е посочена в Зах.12:10:

“А на Давидовия дом и на Ерусалимските жители ще излея дух на благодат и на моление; и те ще погледнат на Мене, Когото прободоха, и ще плачат за Него, както плаче някой за едничкия си син, и ще скърбят горчиво за Него, както скърби някой за първородния си.”

Това е валидно не само за юдейските вярващи, както е в стиха, но и за всички останали. Захария говори пророчески за пробождането на Месия - Христос, или по-точно Христовият Дух говори чрез пр. Захария. Изтъква се, че вярващите ще гледат към Прободения, Разпънатия и ще плачат. Когато човек погледне с духовното си зрение към кръста и осъзнае великото страдание и саможертва на Христос, както и своята виновност, тогава той си казва: всичко това Исус направи за мен, моите нечестия го приковаха на кръста. Това е скръб по Бога, това е покаяние.

Втората стъпка, която трябва да направим, наричаме изповядване на греха. Под действието на Св. Дух след покаянието се появява желание за ликвидиране на греха във всичките му форми. Как да се освободим от бремето, което тежи на съвестта? Как да получим прощение на греховете, които ни измъчват? Има само един светъл път, трасиран в Божието Слово именно изповядване на греха - 1Йоан.1:8,9:

“Ако речем, че нямаме грях, лъжем себе си и истината не е в нас. Ако изповядваме греховете си, той е верен и праведен да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда.”

Това всъщност означава да осъзная беззаконието си, да го призная честно, да съжалявам от сърце и да искам прошка. Пътят е прост и ясен. За да бъдем простени, не е необходимо да правим изнурителни пътешествия до Палестина, до гроба на Христос, или да се самоизтезаваме. Можем да получим мир в душата си, като изповядаме греха си пред Бога, Който е готов да ни прости и да ни подари Своята чудесна благодат за по-чист и по-възвишен живот. Но съгласно Св. Писание има два вида грехове: такива, които засягат само Бога и никой човек, и грехове, които са извършени спрямо някой човек, засегнат е наш ближен. Грехове от първия тип трябва да се изповядат в лична молитва пред Бога, без да се споделят с други хора. Например идолопоклонство или богохулство са оскърбили Небесния Отец. Извършителят трябва да изповяда в лична молитва пред Бога тези грехове и да иска прощение. Добрият Бог е обещал, ако изповедта е искрена, да прости и заличи беззаконието. В Божието пълно прощение не бива да се съмняваме ни най-малко, колкото и тежко да е провинението ни.

Вторият тип грехове, чрез които някой човек е оскърбен, онеправдан, напакостили сме му, трябва да бъдат изповядани пред самия него - Яков 5:16:

“И тъй, изповядайте един на друг греховете си и молете се един за друг, за да оздравеете. Голяма сила има усърдната молитва на праведния.”

Това е библейският принцип на изповядването. Практически това означава следното: Ако чувствам, че съм извършил зло на някой човек, трябва да намеря начин да се срещна с него лично и да поискам извинение, прошка, да уредя отношенията си с него, да се помиря. В това отношение думите на Христос са недвусмислени - Мат.5:23,24:

“И тъй, като принасяш дара си на олтаря, ако там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред олтаря, и иди първо се примири с брат си, тогава дойди и принеси дара си.”

Ако онеправданият от мен човек е добър християнин, той ще намери в Бога сили да ми прости. Развръзката може да бъде и обратна - противната страна да откаже категорично всякакъв контакт и да не иска да прости. В такъв случай аз съм изпълнил дълга си пред Бога и мога да разчитам на Божието прощение. Разбира се, всеки грях спрямо някой човек трябва да се изповяда след това и пред Бога, защото всяко беззаконие засяга винаги и Бога. Съществуващата в някои църкви практика да се изповядат греховете пред свещеник - изповедник няма библейска основа, защото отношенията със засегнатото лице не се уреждат по такъв начин и братството не се възстановява. А крайната Божия цел чрез изповядването е пълно помирение на враждуващите страни. Освен това при споделяне на лошото дело с трето лице може и да се злоупотреби.

Обърнете сега внимание на специфичния израз на Христос в ст.23: “Ако си спомниш, че брат ти има нещо против тебе”. Може брат ти да не е прав и ти да си убеден в това, но ако си добър християнин, пръв ще поемеш инициативата за сдобряване и братско помирение. Човешка слабост е винаги да се казва: “Той трябва да ми се извини, той е по-виновен.” Но Бог ни призовава към мир и разбирателство с всички хора.

За да приключим с изповядването, трябва да отбележим още два момента. В Пр.28:13 се изтъква, че изповядването трябва да бъде последвано от пълно изоставяне на порочното дело:

“Който крие престъпленията си, няма да успее, а който ги изповяда и оставя, ще намери милост”.

Ако грехът се повтаря, ние ставаме рецидивисти и изповедта губи смисъла си. Но не бива да се отчайваме в борбата с лошите наклонности. Ако честно се борим, може да падаме и ставаме, но с Божията благодат победата неминуемо ще дойде. И още нещо - Лев.6:4,5:

“Тогава, ако е съгрешил и е виновен, нека повърне това, което е взел с грабеж, или това, което е придобил с неправда, или повереното нему нещо, или изгубеното нещо което е намерил, или какво да е нещо, за което се е заклел лъжливо...”

Когато признаваме вината си, ако тя е свързана с материални злоупотреби, трябва да направим всичко възможно за възстановяване на загубите.

Третият момент, но не на трето място е вярата в Христос като личен Спасител. Това е всъщност основното изискване за спасение. Спасението на човека е преди всичко Божие дело, божествен акт на милост към грешника и никакво покаяние и изповед не биха били възможни, ако Христос не бе принесен в изкупителна жертва за човечеството. От нас се иска да проявим дълбока вяра в Божия Син, Който стана наш Освободител и Спасител. Ето и най-хубавият стих на Библията - Йоан 3:16:

“Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот.”

На тъмничния началник във Филипи апостолите изрично заявиха Деян.16:31:

“А те казаха: Повярвай в Господа Исуса Христа и ще се спасиш ти и домът ти.”

Не е достатъчно да признаваме Исус Христос като Световен Изкупител. Трябва да Го приемем в сърцето си, в живота си като наш личен Спасител и да живеем за Него.

Четвъртата стъпка Библията нарича новорождение или обръщане - Деян.3:19:

“Затова покайте се и обърнете се, за да се заличат греховете ви и да дойдат освежителни времена от лицето на Господа.”

Интересен е случаят с фарисея Никодим, който поради страх от общественото мнение пожелал тайно да се срещне със Спасителя - Йоан 3:1-8:

“Между фарисеите имаше един човек на име Никодим, юдейски началник. Той дойде при Исуса нощем и Му рече: Учителю, знам, че от Бога Си дошъл учител, защото никой не може да върши тия знамения, които Ти вършиш, ако Бог не е с него. Исус в отговор му рече:

Истина, истина ти казвам, ако се не роди някой отгоре (изново), не може да види Божието царство. Никодим Му казва: Как може стар човек да се роди? Може ли втори път да влезе в утробата на майка си и да се роди? Исус отговори: Истина, истина ти казвам, ако се не роди някой от вода и Дух, не може да влезе в Божието царство. Роденото от плътта е плът, а роденото от Духа е дух. Не се чуди, че ти рекох: трябва да се родите отгоре. Вятърът духа, гдето ще и чуваш шума му, но не знаеш отгде иде и накъде отива. Така е с всеки, който се е родил от Духа.”

Никодим не можеше да възприеме, че като правоверен юдеин трябва да се възроди и промени. Но Христос му заяви категорично, че не може да разчита на спасение, ако с него не стане основна промяна, която единствено Божият Дух може да извърши. Новорождението е коренна промяна на вътрешната настройка, на стимули, цели и идеали, друга насока на целия живот. Нов живот трябва да дойде от свише. Разбира се, Бог е готов да направи всичко това, ако ние Му разрешим. Този духовен процес е очертан образно в Езек.36:26,27:

“Ще ви дам и ново сърце, и нов дух ще вложа вътре във вас и като отнема каменното сърце от плътта ви, ще ви дам меко сърце.

И ще вложа Духа Си вътре във вас и ще ви направя да ходите в повеленията Ми, да пазите съдбите Ми и да ги извършвате.”

Бог желае да преобрази “сърцето”, т.е. да влее нов живот в нас. Христос изтъкна пред Никодим, че тези духовни процеси са невидими в душата като вятъра, но ефектът, изразен в пълното преобразяване на личността и характера, е много осезателен.

Последното изискване Божието Слово нарича освещение или усъвършенстване на характера 2Сол.2:13 и 1Петр.5:10:

“А ние сме длъжни винаги да благодарим на Бога за вас, възлюбени от Господа братя, загдето Бог отначало ви е избрал за спасение чрез освещение на Духа и вярването в истината” (2Сол.2:13).

“А Бог на всяка благодат, Който ви е призовал в Своята вечна слава чрез Христа Исуса, ще ви усъвършенства, утвърди и укрепи, след като пострадате малко” (1Петр.5:10).

Докато изброените до тукдуховни процеси са сравнително кратковременни, то освещението е процес на цял живот. Всеки ден трябва да напредваме, да побеждаваме слабости, да се очистваме до последното си издихание. Животът ни трябва да бъде насочен напред и нагоре. Но за да водим живот, съобразен с Божията воля, необходим ни е морален критерий. Отговорът, който Исус даде на въпроса на младия мъж, е изключително важен и за нас - Мат.19:16-19:

“И ето един момък дойде при Него и рече: Учителю, какво добро да сторя, за да имам вечен живот?

А Той му каза: Защо питаш Мене за доброто? Един Бог има, Който е добър. Но ако искаш да влезеш в живота, пази заповедите.

Казва Му: Кои? Исус рече: Не убивай, Не прелюбодействай, Не кради, не лъжесвидетелствай, почитай баща си и майка си и обичай ближния си както себе си.”

Исус му посочи необходимостта от съобразяване с висшите духовни принципи на правдата - Божия Закон.