03.Предговор

Предговор

Датата първи септември 1990 г. има голямо историческо значение. На този ден “Британският съвет на църквите” (БСЦ) отстъпи пред “Църквите заедно в Англия” (ЦЗА) и така официално се появи междуцърковният процес. За пръв път участва и римокатолическата църква. Беше сигурно, че тя е предопределена да играе главната роля. “Църквите заедно в Англия" (ЦЗА) се основа в катедралата “Сейнт Джордж” и това, според списание “Таблет”, символизира “висшето партньорство” на

римокатолическата църква в новото начинание. В действителност в годишнината на Дж. X. Нюмън и на Ордена на йезуитите на Игнатий Лойола контрареформацията - римокатолицизмът, се завърна окончателно! Протестантската реформация вече е практически изоставена от официалната църква в Британия и се представя като трагична грешка.

Като се има предвид голямото значение на случилото се, септемврийското събитие привлече твърде малко общественото мнение. Изглежда малко хора осъзнаха всички последици от това историческо действие за бъдещето на църквата и на нацията. Например макар, че малцина го долавят, позицията на Нейно Величество кралицата като защитник на протестантската вяра и Върховен глава на официалната църква всъщност се поставя под съмнение и клетвата й при коронацията е очевидно компрометирана. По същия начин и Парламентът се оказа в невъобразимо състояние, в което вече изгуби най-добрите възможности да определя своята конституционална отговорност. Отказът от добре изпитаните корени на нашето протестантско наследство, вече явно “свършен факт", е много опасно.

На втори септември 1990 г, неделя, хиляди църковни паства застанаха заедно в молитва и поеха лично задължение един към други и към възникналия междуцърковен процес. Дори и да не участваха непосредствено, в това бяха въвлечени всички църковни паства от всички главни деноминации в Обединеното кралство, освен ако изрично не се обявиха против. В какво друго всъщност бяха замесени хората, освен в задължение един към друг, на този ден не беше изяснено. Нямаше нито провъзгласяване на вярата, нито изявление на доктрината, фундаменталните различия бяха оставени настрана.

Всички църковни деноминации, членуващи в “Британския евангелски съвет” (БЕС), включително “Свободната Шотландска църква”, “Федерацията на независимите евангелски църкви (ФНЕЦ) и “Евангелското Уелско движение”, отказаха да се присъединят. Така постъпиха и много евангелски конгрегационалистки и баптистки църкви на благодатта. Другите по-малки деноминации, които се обявиха против, бяха “Обединение на контеса Ханингтън", “Баптистки Шотландски съюз”,

“Баптистки Уелски съюз” (“Английско събрание”), Реформаторски съюз “Уесли" и "Презвитерианска ирландска църква”.

"Решихме да се различаваме” по най-съществените неща е крехка формула за единение, независимо от добрата воля на всички страни. Загрижените евангелисти я описаха като “да си държиш ръцете в тъмното”. За тези, които обичат и.търсят истината, дружелюбните думи на икуменическите водачи и сложно обмислените компромиси в изявленията на споразумение на “Международната англиканска римокатолическа комисия” (МАРКК) не могат да прикрият истината: единението се установява според условията на Римокатолическата църква. Кардинал Хюм, един от президентите на новия “Съвет на църквите за Британия и Ирландия”, не се и опита да скрие това. В книгата си “Към цивилизация на любовта” той потвърди постановката от Документа на икуменизма на Втория Ватикански събор, че “Католическата църква обладава изобилието на цялата проявена Божия истина и всичката благодат. Тя не е в състояние да признае на другите подобен статус". Интервюиран по телевизията относно “Декадата на евангелизма" през февруари 1991 г. Хюм отново повтори, че това означава

въвеждането на хората в “едната истинна църква, основана от св. Петър, камъка”.

“Когато католиците се молят за възстановяването на истинското общение с други християни, те се молят за такова единство, за каквото църквата вярва, че е волята на Христос и че се проявява във всичките си съществени характеристики в католическата църква” (“Жива вяра”, 3-37,

1988 - както е характеризиран във “Вселената”, април 1989 г.).

На 6 януари 1991 г., неделя, Богоявление, по време на повече от 30 000 църковни служби в цялата страна беше обявена “Декадата на евангелизма”. Положи се началото на Новена от молитви за освещаване на Декадата, заедно с поклонение в параклиса на Дева Мария в Уолсингъм на 29 декември 1990 г.

Успоредно с “Декадата на евангелизма", като част от междуцърковния процес, се провежда и римокатолическата “Декада на евангелизацията”, или “Евангелизация 2000”, формално открита в деня, в който се празнува явяването на Христос пред езичниците. Оригиналната идея и инициативата за “Декадата на евангелизацията" принадлежат на францисканеца Том Форест, който сега ръководи “Евангелизация 2000" във Ватикана, и на ирландския свещеник Джим Бирмингам. Основава се на проникновението, че повече от половината от хората в света ще бъдат подарени на Исус като християни за Неговия 2000-ен рожден ден.Това проникновение беше споделено и подкрепено в Найроби, Кения, през 1983 г. между Пари Кристенсън, Майкъл Харпър и Том Форест.

“Декадата на евангелизма” започна своя европейски път с Атки’86, когато англиканският харизматичен водач Майкъл Харпър изпрати чрез Том Форест послание до папа Йоан Павел II: “Ние сме заедно с теб за единна евангелизация на Европа”, Пет години по-късно Форест и каноник Харпър присъстваха на “Брайтън’91'\ която последва няколко основни икуменически конференции, като “Берн’90" и “Индианополис’90". През май 1991 г. в едно от помещенията за хора в Икуменическия център Нотр Дам в Ерусалим 100 ръководители на петдесятната и харизматичната църква, представляващи 30 нации, се събраха за молитва, посветена на “Декадата на евангелизма”. Бдението водеха Форест, Харпър и Кристенсън. Присъстващите почувстваха, че Господ ги насочва към световната конференция, която се състоя през юли 1990 г. в Брайтън, Англия.

ПРОИЗХОД НА ИКУМЕИИЗМА

През юли 1983 г. в Кентърбъри се състоя “Конференцията Ламбет” на англиканските епископи от целия свят, на която бяха одобрени изявленията за споразумение на МАРКК.Тези изявления представляват компромис по всички съществени доктринални различия между протестанти и римокатолици. Малко преди това бяха прокарани през църквата на Английския синод от Джордж Кери, приемник на Робърт Рунси като архиепископ на Кентърбъри и въодушевен икуменист, който беше казал, че е^Налъл- но възможно Англиканската църква да изчезне, за да направи път за обединена световна църква“ (Интервю за ра- диоТри ВВС: вестник“Англиканска църква", 3 май 1991 г.)

След провала на опитите за единение от рода на ан- глометодисткия проект от 1960-те години бе необходим нов подход. Вместо организиране на съюз отгоре надолу беше необходимо да се наблегне значително повече на работата в местните църкви. Съобразно с това през 1986 г. Британският съвет на църквите организира Движението “Не странници, а поклонници", съчетано с лятна икумени- ческа програма. Така започна новият междуцърковен процес, в който през септември 1987 г. се включи Римската църква и който сега според думите на кардинал Хюм се развива “от сътрудничество към задължение." Ясно очертаният напред път беше смесване на различни традиции на местно ниво, подобно на описаното от архиепископ Рунси “реформулиране на доктрината” и препоръчано от Джон Хенри Нюмън през.XIX век.

Единението чрез компромис с доктрината се беше превърнало в цел; почти единодушното гласуване в Лам- бет сякаш насочваше към съюз с Рим едва ли не на всяка цена. Отговорът на Ватикана от януари 1989 г., който предлагаше постановки на вярата, дори още по-близки до собствените си, както и хладният прием, оказан от папата на нетърпеливия архиепископ на Кентърбъри Робърт Рунси във Ватикана през септември 1989 г., разкриваха, че по същество движението се развива в определената посока.

Този стремеж към единение,.тази екзалтираност на “протестантските” деноминации, граничеща с невъздържаност, през последните няколко десетилетия се усили драматично. Как стана това?

РАННИ СТЪПКИ КЪМ ЕДИНЕНИЕ

Реформираната вяра на англиканите и свободните духовници се разяжда през вековете от Противорефор- мацията и особено през XIX век след създаденото през 1833 г. от Джон Хенри Нюмън и другите трактаристи "Оксфордско движение” в Англиканската църква. Тъй като вярата в Библията била отслабена от хуманизма, рационализма и либералната теология, римокатолическата тра-диция се затвърдила и укрепнала чрез новата англокато- лическата група в Англиканската църква. В началото на

XX век висшите англикани заели, заедно с либералните традиционалисти, решаващите постове в ръководството на църквата, доктриналните различия били потиснати и така икуменизмът поел уверено пътя си.

Целта на икуменическото движение е да постигне единно световно вероизповедание; да обедини в едно всички църкви, деноминации и накрая всички религии. На "Конференцията Ламбет” д-р Рунси каза, че не вижда "никаква разлика между стремежа към единение на църквата и стремежа към единение на цялото човечество.” През октомври 1990 г. кардинал Хюм се изказа в същия дух: “Трябва да се съсредоточим върху това, което ни обединява - тр е така просто и същевременно така мъдро; тряб-ва да се съсредоточим върху нашата обща човешка природа” (“Ностра Ета”, 25-та годишнина от декларацията; Вселена, 4 ноември 1990 г.).

Икуменическото движение беше характеризирано като такова значително по-късно, когато към него се присъединил и Рим. Думата “ойкомене”, срещана често в Новия завет, означава "целият свят”, макар че понякога се използва за някоя значителна политическа формация, като например Римската империя.

На Световната мисионерска конференция в Един- бург през 1910 г. се зароди “Движението Вяра и Сан”, което се превърна в съвременно икуменическо движение. На тази трета мисионерска конференция за първи път присъстваха англо-католици. Председателстваше се от американския методист Джон Мот, чийто призив през целия му живот, изпълнен с мисионерско усилие, беше“еванге- лизация на света през нашето поколение.” Единбург 1910 г. и пророческото видение на Джон Мот вдъхновиха учредяването на. “Седмица на християнското единство”, орга-низирана днес от “Световния съвет на църквите” и “Вати

канския съвет за християнско единство”; през 1990 г. тя чества своята 80-та годишнина. Единбург 1910 г. вдъхнови и постановката на Брайтън’91, според организатора й Майкъл Харпър, и особено в изразеното на нея желание да се повлияе на римокатолиците и на гръцкото православие да се включат и те в бъдеще. Конференцията “Живот и дело”, свикана през 1925 г. в Стокхолм и през 1937 г. в Оксфорд, издигна девиза “доктрината разделя, службата обединява”, като нейният отзвук сигурно ще се открие в големите икуменически събрания през 1990-те години.

През 20-те и 30-те години успоредно с “Живот и дело” се развиваше и “Световната конференция Вяра и Сан”, която през 1948,г. доведе до формирането на Световния съвет на църквите (ССЦ), включващ Гръцката православ- на църква, но без участието на Рим. Един от отците-осно- ватели на ССЦ и първи президент на Британския съвет на църквите (БСЦ) през 1943 г. беше Уилям Темпъл. На конференцията в Единбург'37 Темпъл, тогава архиепископ на Йорк, а по-късно дълбоко уважаван архиепископ на Кен- Лърбъри, който игра много важна роля при създаването на ССЦ, говори за “греха на разкола в християнството”. Дали тОгава осъждаше Реформацията? Д-р Темпъл, преди това ректор на “Сейнт Джеймс”, Пикадили, от дълго време лелеял мечтата си за християнско единство, заключи: “Нужна е по-спокойна мъдрост и християните биха избегнали усърдието до онази точка, която ни прави слепи за допълващите истини.” “Допълващите истини" не бяха дефинирани, но по-нататък ще обсъдим някои от традиционните римски доктрини, които може би е имал предвид д-р Темпъл.

И все пак Рим остана настрани от “Движението Вяра и Сан”. Обръщенията към Ватикана, включително това от Единбург 1910 г., се посрещнаха хладно. Очевидно времето още не беше дошло! Евангелското крило в Световния съвет на църквите оставаше силно, а доктриналните различия - ясни и отчетливи. Тези, които държаха юздите, вероятно осъзнаваха, че тъкмо ССЦ, а в Британия БСЦ, ще трябва да преодолеят пречките. Рим е (и винаги е бил) кристално ясен в установената си позиция за доктрината:

“Не може да има никаква промяна в която и да е догма или основна доктрина на католическата църква, защото такава промяна би означавала отричане от това, че църквата е истинната църква, основана от Христос” (“Католически дневник”, 19’61 г.).

Мотото на Рим е “Semper Idem” ("Винаги същият’’) и той виждаше себе си като “едната истинна църква”. Единението изглеждаше невъзможно.

Ненадейно и удивително бързо обаче всичко се промени! В началото на 1960-те години от Рим полъхна нова топлина и желание за сътрудничество. Под въздействието на Втория Ватикански съвет и папството на папа Йоан XXIII вратите на единението бяха изведнъж широко разтворени . Зад кулисите се водеха преговори. През 1960 г. архиепископът на Кентърбъри Джефри фишър се срещна с папата, а няколко месеца по-късно кралицата, заклета да защищава протестантската вяра, беше приета (облечена в черно и с воал) от папата. Имаше обаче и друг фактор, една нова величина в разширената църква, с който би могла да се обясни промяната в отношението на Римския престол: този фактор беше харизматичното възраждане.