Embedded Files
Глава 5
ЕКУМЕНИЗМЪТ Е В РАЗГАРА СИ
„Екуменизъм“ е относително нов термин, използван след 1948 I , за да
опише тенденцията на съвременните християнски групи или организации да си
сътрудничат и обединяват. Той определено изпълнява пророческото
предсказание, че протестантите от Съединените щати в края ще си
сътрудничат с Римокатолическата църква. В началото екуменическото
движение бе съсредоточено предимно в протестантството (например в рамките
на различните лутерански деноминации). Но днес наблюдаваме преди всичко
обединяване на протестантите и католиците.
Два основни неотдавнашни документа за екуменизма и обединението на
християните са от особена значимост. Единият е изписан в Рим - във
Ватикана, а другият - в Съединените щати.
Първият документ е „Евангелистите и католиците заедно: Християнската
мисия в третото хилядолетие“. Този документ от .’3 страници е разработен
от протестанта Чък Колсън, както и от бившия протестант Ричард Джон
Нюхаус, и е подписан от 40 известни евангелски и католически лидери.
Документът е подписан на 29 март 1994 г. Сред католиците, подписали
документа, < з кардинал Джон 0’Конър, Ричард Джон Нюхаус, Кийт Фурние,
11сйтън Натч и Матю Лемб. От страна на протестантите - Пат 1’объртсън,
Бил Брайт, Чък Колсън, Марк Нол, Ричард Моу и др.
На 30 март 1994 г. „Ю Ес Ей Тудей“ представя подписването на документа по
следния начин: „С онова, което наричат историческа декларация - въпреки
че не е официално заявление на
39
нито една деноминация - евангелистите, в т.ч. Пат Робъртсън, във вторник
се присъединиха към консервативните римокатолици в издигането на
отношенията на вярата, които свързват най-големите и най-активните в
политическия живот групи в страната... В своето заявление лидерите
приканват 52 000 000 католици и 13 000 000 евангелисти в страната вече да
не се държат на „една теологична ръка“ разстояние и да спрат агресивното
прозелитиране в „стадото“ на другите - накратко, да приберат теологичните
си „мечове“ и да признаят общата вяра.“
„Крисчиенити Тудей“ отбелязва подписването на документа, като посочва
„начина, по който стояха нещата преди и начина, по който стоят сега“.
„През 1534 г. абат Пол Бахмън публикувал злостна антипротестантска
брошура, озаглавена „Юмрук в устата на лъжливите широко отворени
лутерански гърла“. За да не остане по-назад, протестантският съдебен
свещеник Джером Рошер отговорил със собствен трактат, озаглавен „Сто
избрани, големи, безсрамни, дебелашки, вонящи папски лъжи“.
„Такъв е бил ходът на теологичните беседи през XVI век сред мнозина от
представителите на класическото протестантство и възстановяващия се
римокатолицизъм. Колко ли изненадани биха били тези джафкащи се
предшественици, ако научат, че консервативните им наследници, от които ги
разделя океанът и пет столетия, са могли да намерят толкова много общи
неща помежду си в историческия документ „Евангелисти и католици заедно“
(„Крисчиенити тудей“, 16 май 1994 г.).
В своето издание „Крисчън америкън“ Християнската коалиция посвещава на
въпросния документ основната си статия. Там събитието е отразено по
следния начин: „След почти четири века разделение и враждебност,
протестантите и католиците направиха важна крачка към обединение.
Четиридесет ключови евангелски и католически лидери подписаха заявление
на 29 март 1994 г. в Института по религия и обществен живот в Ню Йорк
сити. С този документ те подканват своите последователи вза-имно да се
приемат като християни, да премахнат различията помежду си и да се борят
за общите граждански каузи.
„Това е вълната на бъдещето. Тази коалиция е толкова значима за бъдещата
американска политика, колкото и обединението
40
на чернокожите и евреите по време на битките за гражданските
права“ - каза пред „Уол Стрийт Джърнъл“ д-р Ралф Рийд, изпълнителен
директор на Християнската коалиция.
Пат Робъртсън обяснява, че тук действа синдромът на общия враг:
„Моралната криза, пред която е изправено днес обществото и очевидното
социално разпадане изисква по-тясно сътрудничество между хората на
вярата. Дошло е времето, когато трябва да сложим настрана незначителните
точки на доктриналните различия и да се съсредоточим върху Исус
Христос... Това иявление полага основата за напредъка в дух на
сътрудничество - заяви Робъртсън. - Оказвам подкрепата си, защото вярвам,
че е задължително да работим за обединението в Христовото дело“ („Крисчън
Америкън“, май/юни 1994).
Разбира се, не всички евангелисти вярват, че ЕКЗ (Евангелистите и
католиците заедно) е положителна крачка напред. „Боб Джоунс III гледа на
това като на доказателство, че „екуменическата църква, която ще бъде
църквата на антихриста, се сформира с бързи темпове“ („Крисчиенити
Тудей“, 16 май 1994 г.).
Писателят Дейв Хънт е много разтревожен от това движение към единство.
„На 29 март най-значимото събитие от почти 300 години насам в историята
на църквата бе представено като свършен факт - пише той. - В този ден
ръководещите американски евангелисти и католици подписаха съвместна
декларация, озаглавена „Евангелистите и католиците заедно - християнската
мисия в третото хилядолетие“. По същество документът елиминира
Реформацията и безспорно ще има широко отражение по целия християнски
свят в следващите години.“ Хънт добавя: „Ключовият елемент зад тази
историческа декларация е немислимото някога признаване от страна на
водещите евангелисти, че активното участие в Католическата църква прави
човека християнин. Ако случаят наистина е такъв, тогава Реформацията е
билa само трагична грешка. Следователно милионите загинали с мъченическа
смърт поради отхвърлянето на католицизма като фалшиво евангелие, са
умрели напразно. Ако обаче реформаторите са били прави, това ново
споразумение между евангелистите и католиците може да е най-хитрият и
смъртоносен удар, нанасян на евангелието в цялата история на църквата. И
в двата случая последиците ще са поразяващи“ (Дейв Хънт, „Жената, яздеща
звяра“, стр. 5, 6).
В същия ред на мисли Елън Уайт задава подобен въпрос още преди много
години: „Дали тази сила, докладите за която са писани с кръвта на
светиите в продължение на хиляди години, ще бъде призната сега като част
от църквата на Христос?“ („Великата борба“, стр. 348 от бълг. изд.).
Друг твърде забележителен факт: Въпреки че в миналото адвентистите са
били шампиони в защита на протестантската кауза по този въпрос с буквално
стотици статии, публикувани в „Ривю енд херълд“ в периода 1863-1915 г.,
днес водещите защитници на тази кауза изглежда са извън църквата. И това
е изпълнение на пророчеството. Под заглавието „Мнозина, които не са от
нашите редици, ще излязат напред и ще бъдат първи“, Елън Уайт е
предсказала: „Има много души, които ще излязат от редиците на света, от
различните църкви - включително и от Католическата, и тяхното усърдие
многократно ще надвиши усърдието на онези, които досега са стояли в
редиците ни, за да прогласяват вестта. По тази причина работниците „от
единадесетия час“ също ще получат своята заплата. Те ще видят
настъпващата битка и гласът им ще прозвучи като тръба“ („Избрани вести“,
т. III, стр. 386, 387). Например напоследък писателят Дейв Хънт публикува
две книги, в които изобличава грешките и целите на папството. Това са
„Глобалният мир и възходът на антихриста“ и „Жената, яздеща звяра“. Хънт
все още държи на „тайното грабване“ и на някои други учения, които -
знаем - не намират подкрепа в Свещеното писание, но проучванията му за
ролята на Римокатолическата църква в пророчествата и в световната история
са забележителни.
Защо е толкова спорен документът ЕКЗ? Може би един кратък обзор от гледна
точка на неговите автори ще хвърли допълнителна светлина по въпроса.
Хората, разработили принципите на ЕКЗ са Чък Колсън и Ричард Джон Нюхаус.
През 1995 г. те издадоха книга от 236 страници със сходно заглавие:
„Евангелистите и католиците заедно: Към общата мисия“. Това може да се
сравни с пълното заглавие на документа ЕКЗ - „Евангелистите и католиците
заедно: Християнската мисия в третото хилядолетие“. За краткост ще
наричам гореспоменатите ЕКЗ-док. и ЕКЗ-кн. Колсън и Нюхаус посочват като
причини за съставянето на ЕКЗ-док. следния факт: „Евангелистите и
католиците се
I. (приемат едни-други като християнски братя и сестри при различни
дейности особено при движението в защита на живота и
• >4>н шатичното обновление. ... Имаше и друг фактор. Заедно с июго други
католици и евангелисти ние бяхме притеснени от
израстващите конфликти между нашите общности в различните чаI ш на света,
особено в Латинска Америка. Към този първона-ч тен фокус бяхме насочили
вниманието си на срещата, която проведохме в Ню Йорк сити през септември
1992 г. Бяхме (и
• ме) загрижени, че враждебността между евангелистите и като-шп.ите
заплашва да развали имиджа на Христос, превръщайки Матинска Америка в
Белфаст на религиозната война“ (ЕКЗ-кн.,
Гр I 1).
Какво предизвиква враждебността между католиците и еван-и пистите в
Латинска Америка? Само в Бразилия над 500 000 тши годишно напускат
Католическата църква и стават протсс-| шти! В резултат на това католиците
са особено раздразнени. Па-н.| 1а посети областта и каза как проучил
факта, че различни про-и ( тантски секти „търсели прозелити сред нашите
бедни невежи
• гняни“. Интересно е да се отбележи, че четирима от католически-I г
участници (и/или парафиралите документа ЕКЗ) са били йезу-1М11. Това са:
фр. Хуан Диаз-Вилар, О.И. от католическите испан-■ 1.И служби; фр. Ейвъри
Дулс, О.И. от фордхамския университет; Фр. Джоузеф П. фрицпатрик, О.И. от
фордхамския университет; и епископ Карлос А. Севиля, О.И. от
архиепархията на Сан фран-ииеко. След името на всеки от тях стои „О.И.“,
което посочва, че ■.) от „Обществото на Исус“, познато на обществеността
като „Ор-
0 |Iа на йезуитите“. Не забравяйте, че Йезуитският орден е осно-п.ш през
XVI век като част от Контрареформацията - антипротес-
1 аптеката кампания на Католическата църква.
Очевидно, за да отговори на проблема е отстъпничсството
• I г католическата вяра и на влизането на католици в редиците на
протестантството, документът ЕКЗ в раздела си за „свидетелст-иапето“
осъжда „кражбата на овце“ от стадото на другия
.
В подкрепа на документа ЕКЗ е написаната от римокатоли-чгския адвокат
Кийт фурние (изпълнителен директор на Амери-книския център за законност и
справедливост, отдел за религията свобода на Християнската коалиция)
книга „Обединеният п,ом“. Предговорът е написан от Пат Робъртсън,
основател на
43
Християнската коалиция. В книгата си фурние заявява: „Опитът ми в
движението за защита на живота вдъхнови убеждението ми, че съюзът,
изграждащ се между християните по този въпрос, не само е възможен, но е и
твърде съществен. За мен усилията в защита на живота са най-великият
пример за това, как между християните е различни теологични гледни точки
могат да възникнат сходства и сътрудничество“ (стр. 273, 274).
Към края на книгата фурние твърди: „Католици, протестанти и православни
могат да се обединят, трябва да се обединят и се обединяват.
Разделителната стена се пропуква, части от нея започват да се разпадат.
Християните се пробуждат и започват да се възприемат едни-други като едно
семейство. Все още ни предстои дълъг и труден път. Но това е път, който
трябва да извървим заедно - с кураж и доверие“ (пак там, стр. 336).
Документът ЕКЗ започва с думите: „Ние сме евангелски протестанти и
римокатолици, доведени чрез молитва, изучаване и дискусия до общото
убеждение за християнската вяра и мисия... С наближаване края на второто
хилядолетие, християнската мисия в световната история е изправена пред
момент на укротена възможност и отговорност. Ако по милостив и тайнствен
начин Бог забави Второто пришествие, ние ще навлезем в третото
хилядолетие, което по думите на Йоан-Павел II би могло да бъде „пролетта
на световните мисии“
.
Документът поставя ударението върху мисията в един монолитен контекст.
„Както Христос е един, така и християнската мисия е една.“ Други
заявления в документа илюстрират естеството на това споразумение. „Заедно
потвърждаваме, че всички, които приемат Христос като Господ и Спасител,
са братя и сестри в Христос. Евангелистите и католиците са братя и сестри
в Христос.“
„Християните поотделно и църквата като 1\яло също носят отговорност за
правилното подреждане на гражданското общество... През последните години
се наблюдава нарастващо сходство и сътрудничество между евангелистите и
католиците в упражняването на тези обществени отговорности. Благодарим на
Бог, Който ни помогна да открием, че се борим за обща кауза. Нещо още
по-важно - благодарим на Бога, че ни помогна да се откри-
44
■ I едни-други като братя и сестри в Христос. Нашето сътрудни-•и I гво
като граждани се въодушевява от сходството ни като хрис-I и чии.
Обещаваме си взаимно, че ще работим за задълбочаването, изграждането и
развитието на този образец на сходство и . тпрудничество.
Заедно се борим за истината. Политиката, законът и културата трябва да
бъдат подсигурени от моралната истина.
Образецът на сходство и сътрудничество между евангелис-| и го и
католиците е до голяма степен резултат от общите усилия м Iа щита на
човешкия живот, особено на живота на най-уязвими-п с ред нас... фактът,
че нероденото дете има право на закрила, ик пючително и на закрила от
закона, е морално заявление, подк-I» иено от моралната причина и от
библейската истина.
Заедно се борим за политиката на родителския избор на об-рпование. Това е
морален въпрос на тривиалната справедливи г.“ В католическите и
евангелските общности съществува го-| Iма поддръжка на образователната
система, която би дала на • гмсйствата държавна подкрепа за включването
на децата им в чмлище по избор - държавно, частно или църковно.
Документът ЕКЗ посвещава цяла част на евангелизирането п ма християнското
свидетелстване. Няколко абзаца осъждат практиката на прозелитиране или
„кражба на овце“. Следното е
■ и обено показателно: „Имайки предвид големия брой нехристи-Н1М в света
и огромното предизвикателство на нашата обща еван-I * иска задача, не е
нито теологически обосновано, нито благора-| ум но една християнска
общност да търси прозелити сред активни гс привърженици на друга
християнска общност.“
Обобщение на ЕКЗ
Мотивацията за разработването и подписването на документа ЕКЗ дойде от
евангелистите и католиците, които намери-V.! обща почва за харизматично
обновление и общ враг в лицето ц.| движението за защита на личния избор
по въпроса за аборти-и Иажно е да се отбележи, че осъждането на
прозелитирането настъпи след развитието на тези области от общ интерес.
45
Действителната практика след подписването на документа сочи, че
католиците очакват от протестантите да се съобразяват със споразумението
относно „кражбата на овце“, но очевидно не възнамеряват те самите да
правят това. Например бестселърът „Рим, сладък дом“ и широко
разпространяваните поредици от аудиокасети „В отговор на общите
възражения“ и „Протестантс-1 кият проповедник става католик“ са
драматичният разказ на Скот и Кимбърли Хан за тяхното пътуване от
проповядването в Презвитерианската църква към римокатолицизма. Сега Скот
е професор, обучаващ свещеници във францисканския университет на
Стюбънвил, щата Охайо. Други новоповярвали католици, като Ричард Джон
Нгохаус, Дийл Хъдзън и епископът от Епископалната църква Кларънс Поуп, са
публично хвалени в католическите среди.
Книгата „ЕКЗ“ включва трактати върху документа ЕКЗ от шестима от
подписалите го. Всички те са съгласни в едно - със сигурност трябва да
извървим още дълъг път до буквалното, ор-ганичното единство на една
суперцърква, освен ако „не се намеси Божият Дух“. Търсеното в този момент
единство е оперативно - на общите вярвания и общите врагове. В трактата
си, озаг- ] лавен „Прекосяване на границите“, Чък Колсън заявява: „Еку-
меническото движение сред либералните протестанти целеше да обедини
различните деноминации, елиминирайки доктринални-; те различия. Подобни
доктринални компромиси не представляват особена трудност за онези, които
вече не вярват в Библията или в свръхестественото откровение. Но
задълбочаващият се съюз между евангелистите и католиците, които
наблюдавала днес, е напълно различен, защото представлява сътрудничество
сред християни, които наистина гледат сериозно на доктрините“ („ЕКЗ“-
книга, стр. 34).
Колсън завършва с думите: „Християните не могат да си | позволят лукса да
ограничат усилията си само в теологичните дебати. Истинските вярвагци
трябва да пресекат теологичните бариери и да се прегърнат като братя и
сестри в Христос. Наш дълг е да се обединим в защита на истината и на
споделяната от ; нас вяра. Всички християни, които изповядват, че Исус
Христос е Господ, трябва да се обединят в Негово име и в името на нашата
култура“ („ЕКЗ“-книга, стр. 38).
Друга известна личност от подписалите документа ЕКЗ е д-1> Марк Нол от
„Уитън колидж“. Неговата част от книгата „ЕКЗ“ подчертава как и защо са
се променили взаимоотношенията между евангелистите и католиците. Той
представя първо кратка ис-трия, за да подготви сцената за драматичната
промяна, която наблюдаваме днес. „Въпреки че броят на католиците в
тринадесетте колонии е бил относително малък (само 25 000 към 1790
I.), протестантският антикатолицизъм беше главният стълб на американския
теологичен свят. Той се подхранваше от битката между католици и
протестанти на Английската реформация. Toni антагонизъм се четеше.от
англоговорящите читатели навсякъде по страниците на книгата на Джон фокс
„Книга на мъчениците“, която допринесе за гоненията над католиците от
страни на протестантите. Тези страдания се прибавиха към дългата поредица
от страдания, понесени от истинските Христови последователи. Пристигането
на този антагонизъм в Америка е само един пример. Полезно е да се
отбележи езикът, използван в серията от теологични беседи, за които
съдията от Масачузетс Пол Дъдли оставил на Харвардския колеж едно
наследство през 1750 г. Една трета от лекциите по ротационен принцип
трябвало да бъде посветена на „разпознаването, доказването и
изобличаването на идолопоклонството на Римската църква, нейната тирания,
узурпатори, погубващи ереси, фатални грешки, отвратителни суеверия и
други крещящи нечестия по „високите места“; и плй-накрая, че църквата в
Рим е онзи тайнствен Вавилон, онзи ..човек на греха“, онази отпаднала
църква, за която говори Новият завет“ („ЕКЗ“-книга, стр. 87).
Драматични промени в отношенията
Така е било преди. Само след няколко кратки десетилетия ситуацията се
промени коренно. Д-р Нол изброява множество фактори, които ни помагат да
разберем защо се е променил ка-толико-евангелисткият климат и защо тази
промяна е била толкова драматична.
47
1. Най-видимият публичен сигнал за промяната в Съединените щати бе
избирането на католик за президент през 1960 г. Джон ф. Кенеди и неговата
победа сами по себе си бяха крайъгълен камък за надмогване над
протестантския уклон и
ранно реализиране на католическите усилия в обществената сфера.
2. Вторият ватикански събор (1962-1965 г.) бе друга пов-ратна точка като
част от екуменическия дух на папа Йоан XXIII. След „Ватикан II“
Католическата църква играе по-ак-тивна роля в насърчаване на завръщането
на „отделените братя“. По време на управлението си този папа изпраща
католически наблюдатели на събранието на Световния съвет на църквите,
проведено през 1960 г. в Ню Делхи, и организира Секретариат за
подпомагане на християнското единство.
3. На протестантските представи за католическа тирания бе нанесен още
по-голям удар в международен мащаб от приноса на Католическата църква за
движението „Солидарност“ в Полша, от обществената лидерска позиция на
папа Йоан-Павел II в борбата му с комунизма в Европа и от навременните му
изказвания по опасните политически ситуации в Латинска Америка, Африка и
Азия. (От моя гледна точка Католическата църква се намесва в тези
политически ситуации, за да допринесе за своя собствен напредък. Например
в Полша; когато хората се освободиха от комунизма, католическите епископи
там поискаха да участват в съставянето на проекта на новата конституция и
по-късно изискваха преподаването на католицизма във всички
общообразователни училища в страната - бел. авт.)
4. След „Ватикан II“ (Втория ватикански събор) Католическата църква
започна диалог с другите църкви. От многото примери, които могат да бъдат
цитирани, диалогът между американските лутерани и римокатолиците по
оправданието чрез вяра, публикуван през 1983 г., е един от най-забе-
лежителните. Документът твърди, че голяма част от несъгласията по този
въпрос меясду протестантите (в случая лу-тераните) и католиците се
основава върху условия, които вече не са доминиращи.
5. Разпространението на харизматичното движение (като пес-1ите,
молитвите и начините на богослужение излизат далеч над >фициалните
харизматични кръгове) до голяма степен намалява кариерите, издигнати
между католиците и евангелистите.
6. Влиянието на Били Греъм, най-видния протестант в света, играе основна
роля в затоплянето на отношенията с католиците. В началото на кариерата
си той е имал строго официални отношения с тях. След избора на Джон
Кенеди, Греъм започва да работи с католиците при подобрени
взаимоотношения. Усилията му са необикновено успешни. Сега католиците
представляват значителна част от онези, които посещават събранията му,
вземат решения за Христос и гледат по телевизията свангелизациите му.
През 1977 г. Греъм получи разрешение да проведе евангелизация в едно от
най-почитаните от американските католици места - футболния стадион на
университета „Нотр Дам“. През 1978 г. той стана първият протестантски
лидер, приет от абата на мощехранителницата на Черната Мадона в
Ченстохова, Полша. През 1981 г. поиска и му бе дадена аудиенция във
Ватикана с папа Йоан-Павел II, който само няколко години преди това като
кардинал Карол Войтила му бе осигурил възможност да проповядва в
католическите църкви по време на евангелизатщите му в Полша. (Изброеното
по-горе е обобщено от „ЕКЗ“-книга, стр. 93-99.)
Д-р Пол приключва с думите: „Европейските католици и протестанти стигнаха
до заключението, че осъжденията спрямо Ри-иокатолическата църква от
страна на Реформацията са били основани на погрешни концепции, прицелвали
са се в крайните й твърдения и вече не се отнасят до настоящата ситуация
“(,,ЕКЗ“-книга, стр. 108).
Няколко от съдействалите за написването на книгата (като Ричард Джон
Нюхаус, присъединил се към Католическата църк-ил) заявяват, че
Реформацията или е била „много шум за нищо“, пий проблемите, които
реформаторите са се стараели да разрешат, вече са коригирани.
В известен смисъл документът ЕКЗ представлява последии-
ит прилив на вълната на екуменизма. Писателят Мишел Семли-гп, пишещ от
Англия, посочва, че „1 септември 1990 г. е дата от чгромна историческа
важност. На тази дата Британският съвет
49
на църквите отстъпи пред „Църквите заедно в Англия“ и по този начин
официално се сложи началото на интерцърковния процес. За първи път
участва Римокатоличсската църква. Наистина си-гурно е, че тя е
предопределена да играе главна роля. „Църквите заедно в Англия“ (ЦЗА) се
обединиха в катедралата „Св. Георги“, с което според сп. „Дъ Таблет“
зачетоха „старшинството в партньорството“ на Римокатоличсската църква в
новото начинание. На практика в годишнината на Дж. X. Нюман и на
Йезуитския орден на Игнацио Лойола, Контрарсформацията и завръщането към
римокатолицизма достигнаха пълнотата си. Протестантската реформация вече
е видимо изоставена от видимата църква в Британия и е широко представяна
като трагична греш-ка“ (Мишел Семлиен, „Всички пътища водят към Рим“,
стр. 15).
Последните три от шестте глави в „ЕКЗ“-книга са най-интересни. Йезуитът
Ейвъри Дулс твърди в своята по-скоро хард-лайнерска позиция: „Трудно е да
се разбере как католиците биха могли да се считат за напълно помирени с
църквите, които не признават папетвото за носител на Божествено
постановеното „Петрово служене“ във Всемирната църква... Някои от тези
пречки (но не всички) могат да бъдат премахнати, ако страните се
съгласят, че осъжденията от XVI век вече нс важат за църквите -такива,
каквито са днес.“ И след това, споменавайки документите от „Ватикан II“,
продължава: „Скорошният събор заявява, че всички важни отличителни черти
на църквата на Христос съществуват в Католическата църква и чс пълното
общение изисква приемането на „цялата структура“ на църквата, включително
и „всички средства на благодатта, установени вътре в нея“ („ЕКЗ“-книга,
стр. 122, 123).
След това Дулс развива интересна и хитра линия на разсъждение. По
същество той заявява, че има почти непреодолими препятствия за пълното
общение, ако не се върнем към първата но-возаветна църква и не следваме
библейския модел. „Както вече видяхме, евангелистите и католиците имат
обща почва под краката си дотолкова, доколкото и двете групи приемат
реалността на духовното единство, основаващо се на вярата, надеждата и
любовта. Те признават и каноническите Писания като категорична норма,
която при никакви обстоятелства не може да бъде оспорена. Ето защо
Свещеното писание осигурява общ източник за при-
50
диване на определено съдържание на Христовата молитва за единство. Помага
ни да разберем какво единство е царяло сред първи-I с християни, да
разпознаем белезите, по които се е изразявало, и средствата, с които е
било поддържано.
„Както всеки читател на Новия завет лесно може да потвърди,
християнството по времето на апостолите е било нещо от рода на
универсална религия, прегърнала в едно общение нас-иедниците на всяка
раса, народ и езикова група... Сред видимите връзки, свързващи
християните помежду им, не трябва да бъде пренебрегвана и практиката на
общото богослужение... (Забележете как неделята се включва в
екуменичсската бъркотия.) В Новия завет започваме да откриваме
загатвания, че християните редовно са се събирали за евхаристията през
първия ден на седмицата (Деяния 20:7, 8) в съблюдаването му като Господен
ден (Откровение 1:10)“ („ЕКЗ“-книга, стр. 125, 129).
Не забравяйте, че Дулс бе един от четиримата йезуити, подписали документа
„ЕКЗ“. Той недвусмислено заявява какво е необходимо за пълното общение.
Поради тази причина вероятно няма да има пълно органично единство, а по-
скоро, както казва папата, „единство в разнообразието“.
Ето основния извод от гледната точка на Дулс: „В католическото учение
папетвото се счита за превъзходен обединяващ фактор. По думите на Първия
ватикански събор, повторени почти буквално от Втория: „За да може самото
епископство да бъде единно и неделимо и цялото множество от вярващи да
бъде запазено в единство на вярата и общението посредством тясно
свързаното свещеничество, (Христос) постави блажения Петър начело на
другите апостоли и постанови в него вечен принцип и видимата основа на
това двойнствено единство.“
„В такъв случай според католическото разбиране видимото единство на
църквата - така както е възнамерявал Христос -включва три конструктивни
елемента: тайнствен, доктринален и управлснчески. Членовете на църквата
общуват помежду си до такава степен, че се радват на един и същ живот на
тайнствата, изповядват една и съща вяра и признават едно и също
авторитетно водителство“ („ЕКЗ“-книга, стр. 134).
51
Пакър казва: „Защо подписах?“
Един от протестантските евангелисти, подписали документа „ЕКЗ“, е д-р Дж.
И. Пакър от Риджънт Колидж в Британска Колумбия. Неговата част в книгата
„ЕКЗ“ е опит да обясни защо е подписал документа. Той разказва, че е
получил цял куп писма, предлагащи му да оттегли името си от документа,
тъй като е протестант. Заявява, че не би приел поканата да участва в
светопри-частна служба (евхаристия) заедно е католици и че никога не би
могъл да стане католик, но че в Католическата църква има мнозина чудесни,
посветени християни (позиция, която адвентистите винаги са поддържали),
че имаме някои общи учения с католиците и споделяме много общи граждански
и морални цели.
Пакър е член на „Християни, обединени за реформа“ (ХОР). През август 1994
г. (документът „ЕКЗ“ бе подписан през март същата година) ХОР издаде
заявление, подписано от 35 евангелистки лидери. В него се изброяваха
някои от основните области на притеснение - доктринални - от страна на
евангелистите по отношение на римокатолическата теология. Следващият
пасаж представя кратък преглед на техните притеснения.
„Съборът в Трент (свикан от Римокатолическата църква през XVI век за
противопоставяне на Реформацията) анатемоса тези, които прегърнаха
доктрината за спасението само чрез вяра. Всички последвали авторитетни
декларации, включително и тези на Втория ватикански събор, продължават да
обвързват римокато-лиците с убеждението, че такова евангелие на
оправдание само чрез вяра - не на основание на дела, и увереността в
спасението, извираща от него, не е в съгласие с римокатолическите
учения... Ние изразяваме радикалното си несъгласие с учението на Втория
ватикански събор, че невярващите могат да се спасят благодарение на
добрите си дела, без да вярват в Христос.
Потвърждаваме, че единството, към което се стремим, се оформя, свързва и
контролира от ученията на каноничното Свещено писание - писаното Божие
слово, включващо закона и евангелието с неговата вест за примирение с
Бога и за новия живот в Христос. Църквата трябва да се подчини на това
Слово и чрез него да коригира разбиранията си, така че нейното единство
да е единство в истината. Римокатолическата църква претендира-
52
чс е удостоена с непогрешимост, която прилага към съборните декларации и
към официалните папски изказвания, така че те но принцип не подлежат на
промяна и трябва да бъдат третирани като решителни насоки за теологичното
тълкуване на Библията. Ние отричаме, че дефинираните доктрини за
непогрешимостта на църквата, за папското първенствуване, за оправданието
според Трент, за транссубстанцията и евхаристи-нта, за непорочното
зачатие и възнесението на Дева Мария, могат да бъдат доказани от
Писанието. Затова не можем да приемем нито една форма на съвместни
действия, които из-| лежда да загатват за споразумение между нас и тях.“
След като посочват, че без съмнение има много отделни рнмокатолици, които
не са съгласни с гореспоменатите грешки п наистина са преживели
опитността на новорождението, те (ХОР) твърдят по-нататък: „Все пак ние
отричаме, че в настоящото й изповедание тя е една приемлива християнска
общност, .1 какво остава да е „майка“ на всички верни, с която трябва да
е « вързан всеки вярващ“ („ЕКЗ“-книга, стр. 158, 159).
Тук би трябвало да отбележим, че много протестанти и дори евангелски
протестанти бяха изключително недоволни от подписването на документа
„ЕКЗ“ като съвместно заявление на разбирателството между евангелистите и
католиците. Много от тях не бяха доволни дори и от гореспоменатото
заявление на ХОР. В съответствие с това д-р Д. Джеймс Кенеди проведе
среща в своята църква във форт Лодърдейл, щата Флорида. На срещата
присъстваха Чък Колсън, Дж. И. Пакър, Бил Брайт, Джон Анкер-бърг, Майкъл
Хортън, Джон Макартър, P. С. Спрул, Джо Стоул и ) 1,жон Уудбридж. След
срещата си те излязоха със заявление, състоящо се от пет точки. Все пак
ударението бе поставено върху две неща. Ние потвърждаваме „историческото
протестантско разбиране за спасението само чрез вяра (sola fide)“. А за
противопоставянето на частта от ЕКЗ, заклеймяваща „кражбата на овце“, те
декларират: „Твърдим, че евангелизирането и църковната организация винаги
са законни и легитимни, в каквато и форма па църковен живот да
съществуват днес“ („ЕКЗ“-книга, стр. 161).
След като изброява споменатите проблеми по отношение па римокатолическата
теология, Пакър прави следното съвсем определено изказване: „Сега трябва
изрично да заявя,че не съм
53
и не бих могъл да стана римокатолик поради някои основни характеристики,
на които е посветена римокатолическата система.“ След това изброява някои
от най-погрешните й учения. „Преклонението пред ап. Петър измежду
останалите апостоли като имащ определена лична и пасторска власт над
всички конгрегации по начина, по който днес римокатолицизмът приема
папството за отличителен белег на католическата идентичност, не се намира
никъде в Новия завет. Нито фактът, че Йоан-Павел II е прекрасен човек,
свършил чудесна работа като световен християнски посланик, превръща
папството в достойна за доверие институция; нито е правдоподобна
католическата претенция за съборната и „ех cathedra“непогрешимост.“ По-
нататък ГТа-кър осъжда „всички разновидности на култа към Дева Мария,
призоваването на светии и вярата в чистилището, както и упо-ванисто в
продажбата на индулгенции“, която, казва той, „все още продължава, както
в дните на Лутер, и е обяснявана и оправдавана в новата й и осъвременена
версия (1994 г.) в катехизиса на Католическата църква.“
В заключението на втория си списък от главните теологични проблеми на
римокатолицизма Пакър заявява: „Не съм в състояние да твърдя за
Римокатолическата църква, че „в настоящото си изповедание тя е приемлива
християнска общност“. Онова, което имам предвид е, че официалното
доктринално безредие на Рим, особено за оправданието, заслугите и
причастието, правят евангелието толкова неясно, че ако бих бил поканен да
посетя светопричастна служба като жест на единство (на каквато аз като
протестант не съм, нито ще бъда канен!), не бих приел подобна покана. В
такъв случай защо аз или който и да е друг протестант да желае да развива
мисионска дейност в сътрудничество с римокатолиците?“
Отговорът му е прост. „Въпреки недостатъците на официалните учения на
Рим, има много християни римокатолици: вярващи в Триединството, във
въплъщението, в изкуплението и в историческия факт на възкресението, в
настоящото небесно царство и в бъдещото лично завръщане на Исус Христос;
последователи, покланящи се и обичащи Исус; смирени, себеотрицателни,
радостни, ориентирани към Светия Дух, хора, които могат да ви разкажат
как са се запознали с Бога“ („ЕКЗ“-книга, стр. 162,163).
54
Тук е трудно да се разбере начина на разсъждение на Па-к'|»р. По същество
той казва, че ученията на църквата са погрешни, системата не е библейска
и ако го поканят, той не може да участва в Господнята вечеря с католици.
Но тъй като сред тях има искрени християни - факт, с който всички сме
съгласни, -гой желае да сътрудничи на системата. Адвентната теза е да
призовем искрените хора да напуснат погрешната система.
Гледната точка на Ричард Дзкон Нюхаус
Както може би си спомняте, Ричард Джон Нюхаус и Чък Колсън бяха главните
инициатори за съставянето на документа „ЕКЗ“. Нюхаус, бивш лутерански
проповедник, стана римокато-лически свещеник. Той вярва, че този документ
слага началото на бъдещото още по-тясно сътрудничество. Нюхаус твърди:
„Гръцката дума „кашоБ“ предполага подходящ и решителен момент, „пълнотата
на времето“, когато нещо може и трябва да се случи, но не би могло да се
случи по-рано... В многото си коментари за настъпването на третото
хилядолетие папа Йоан-Павел II (въпреки че отхвърля всички форми на
„милениален“ ентусиазъм), призовава християните към повишено чувство на
очакване, призовава ги да са нащрек за новите неща, които Бог може да
направи... Това било „пролетта на евангелизирането“ и „пролетта па
християнското единство“.
„Хората се вълнуват, че може би ни предстои нещо от рода на „капюз“.“
„Един от най-известните евангелски учени в Америка ми каза, че след като
получил декларацията (документа „ЕКЗ“), останал буден цялата нощ, четял я
и я препрочитал, и, паднал на колене, благодарил на Бога, че това, за
което отдавна се молел, най-после се случило.
Не би било пресилено да кажа, че с навлизането в третото хилядолетие
световната историческа сцена е разчистена, за да се направи място за
представянето на християнското разбиране за човешката трагедия, за
Божествено-човешката драма, каквато е всъщност историята на спасението. И
не би било пресилено да се
55
вярва, че Бог събира евангелистите и католиците именно за този момент, за
да представят пред света обещаното бъдеще в Исус Христос.“
Пренебрегвайки онова, което са казали Пакър и другите евангелисти за
погрешните учения на католиците за спасението чрез вяра и че истинското
единство се основава само върху истината, Нюхаус споделя: „И всички,
които приемат Христос като Господ и Спасител, са братя и сестри в Христа.
Евангелистите и католиците са братя и сестри в Господа.“
След това в някакъв странен ход на мисли твърди: „Има различни начини, по
които можеш да бъдеш християнин... Много мои евангелски приятели ми
възразяват,че има само един правилен начин да бъдеш християнин и че това
е начинът, разкрит в Библията. Това е вярно, но Свети Павел и ЕКЗ
подчертават, че различните дарби, служения и покорност са дадени от един
и същи Дух (1Коринт. 12).“ Можем да разберем дарбите и служенето в
тяхното разнообразие, но ни е трудно да схванем като истински библейски
християни разнообразието в покорността.
В старанието си да обясни какво означава ЕКЗ, Нюхаус казва: „Мислейки за
различните християнски общности и техните взаимоотношения, човек би могъл
да има предвид пет степени: от враждебността, през съвместното
съществуване, през сътрудничеството, през споделянето до пълното единство
във вероизповеданието. Къде се намират в този спектър „евангелистите и
католиците заедно“? Ясно е, че декларацията призовава за преодоляване на
враждебността и надминава съвместното съществуване, когато подкрепя
сътрудничеството в онези неща, които християните могат и трябва да вършат
заедно в света. С голяма загриженост тя ни кани да споделяме някои от
святите дейности, извиращи от сърцата на събраните заедно християни -
еван-гелизиране, молитва, изучаване на Писанието, „поправление и
наставление в благовестието“ (Книга „ЕКЗ“, стр. 175-186). Очевидно от
негова гледна точка до пълното единство във вероизповеданието остава само
една крачка.
Папската енциклика ,,Ut Unum Sint“
По-рано в тази глава говорих за два особено важни документа, издадени -
единият в Съединените щати, другият във Ва-| н кана. Подробно разгледахме
документа, издаден в Съединени-ге щати - „Евангелистите и католиците
заедно“. Другият, из дама | от Ватикана, е папската енциклика,
публикувана с подписа н.I папа Йоан-Павел II на 25 май 1995 г. - около 13
месеца след тжумента ЕКЗ. Латинското наименование на енцикликата ,,Ut I
Inum Sint“ се превежда „За да бъдат едно“. Документът е наречен писмо, но
всъщност представлява книга от 115 страници. Тя ' I.държа посвещението на
Йоан-Павел II на екуменизма.
Светската преса поде историята малко след публикуването 11;I енцикликата.
Вашингтонският „Поуст“ предаде: „Енциклика-
1.1 - едно пасторско писмо, адресирано до цялото християнство -и (глежда
предназначена да влее нови сили в трите десетилетия
11.1 дискусии за християнското съгласие, което според някои теолози било
връхлетяно от „екуменическа зима“.
В частност папата явно се надява да постигне драматичен напредък към
помирението както с източноправославните, така н с протестантските църкви
още преди християнските милениал-п н празници на 2000-та година, отдавна
твърдят някои наблю--ители на Ватикана“ („Вашингтон поуст“, 31 май 1995 г.).
„Ю Ес Нюз“ отбелязва: „В новата енциклика „За да бъдат едно“ папата
призна, че папетвото „представлява трудност за повечето християни“ и се
извини за миналите грехове и грешки, и звършени от римокатолицизма. Но
след това изненадващо се • пря на обявяването на собствения си върховен
авторитет като наследник на Св. Петър. Каза, че ще се постарае да „намери
начин да упражнява върховенството“ на неговата длъжност, която е
„отворена за новата ситуация“. Той не доразви тази идея, но никои
наблюдатели на Ватикана предположиха, че „новата ситу-.щия“ би повлякла
след себе си прехвърляне на част от папската пласт върху конференциите на
местните епископи.
За да могат християните отново да се обединят, трябва да оъдат разрешени
много други проблеми, освен папетвото, като например: взаимоотношенията
между Писанието и традицията,
57
евхаристията, ръкополагането на свещениците, църковната власт и ролята на
Дева Мария, майката на Исус. Реакцията от страна на протестантите и
православните лидери беше като гщло положителна“ („Ю ес нюз енд уърлд
рипорт“, 12 юни 1995).
Само три дни преди официалното издаване на енцикликата „Ю ес ей тудей“
предаде: „В неделя папа Йоан-Павел II помоли света да прости
историческите грехове и грешки на Католическата църква. „Днес аз, папата
на Римската църква, от името на всички католици ви моля за прощение на
всички неправди, причинени на некатолици, по време на бурната история на
тези народи.“
С желание за християнско единство 75-годишният папа обеща и прощение на
всички, които са причинили страдания на католиците.
„Той силно натиска педала на газта към единството“- каза говорителят на
Ватикана Йохин Наваро-Валс. „Главната пречка не е доктрината, а историята
с нейните предразсъдъци“ („Ю ес ей Тудей“, 22 май 1995 г.).
Преди да разгледаме самата енциклика и реакцията на католиците спрямо
нея, нека се спрем на две изказвания на Елън Уайт и да ги сравним с
цитираното по-горе. „Римската църква е удивителна в своята проницателност
и коварство. Тя се представя пред света като справедлива, покрива с
извинения доклада на ужасните си жестокости и заявява, че в нея вече не
съществува духът на гоненията (т.е. едно по-благо, по-любезно папетво).
Но тя е същата както в дните на Реформацията, когато Божиите люде се
изправяха с опасност за живота си, за да изобличат беззаконията й;
същата, която си присвои силата да контролира царе и князе и която
претендира за прерогативите на Бога. Тя може да се облече с дрехи на
христоподобие, за да прокарва целите си по-добре. Но все още е запазила
отровата на змията и нейните принципи упражняват влиянието си в
законодателните зали, в църквите и в сърцата на хората. Сега духът й не е
по-малко жесток и деспотичен, отколкото когато смазваше човешката свобода
и посичаше светиите на Всевишния“ (Сайнс оф дъ таймс“, 8 ноември 1899
г.). Толкова странно е, че събитията, които се случват днес, са били
предсказани толкова подробно преди много години.
„Днес Римската църква се представя пред света с хубаво ли-п.с, като
покрива с извинения доклада за ужасните жестокости. Ги се е облякла с
одежди на христоподобие, но си е останала непроменена. Всеки принцип на
папството, съществувал в миналите чекове, съществува и днес. Ученията,
измислени в най-тъмните чекове, все още се поддържат. Никой да не се
заблуждава. Палетното, което днес протестантите са готови да почитат, е
същото, управлявало света в дните на Реформацията“ („Великата борба“,
гтр. 348).
Трябва постоянно да си напомняме, че и днес в новия Кате-хизис се
насърчава погрешната доктрина за индулгенциите, с продажбата на които е
финансирано изграждането на базиликата „Св. Петър“ в Рим и което е
накарало Лутер да прикове 95-те си тезиса на вратата на църквата във
Витенберг! А фалшивото евангелие, представено на Събора в Трент, все още
е едно от актуалните католически учения.
Ричард Джон Нюхаус признава: „Указът за оправданието от Трент наистина
декларира: „Ако някой каже, че грешникът се оправдава само чрез вяра и с
това се подразбира, че за подпомагане придобиването на благодатта не се
изисква нищо друго и че по никакъв начин не е необходимо нещо да е
допринесъл и да се е разпореждал със собствената си воля: да бъде
анатема/“ След това пита: „Защо Католическата църква не се откаже от
постановеното в Трент?... Защото едно от католическите учения е, че
съборът учи меродавно и че църквата не е упълномощена да се отрече в
ретроспективен план от съборен указ“ („ЕКЗ“-книга, стр. 208, 209).
А сега нека разгледаме някои кратки извадки от самата енциклика. Тя
започва с думите: ,,Ut Unum Sint! Призивът за християнско единство,
отправен от Втория ватикански екуменичес-ки събор с такова прочувствено
посвещение, намира все по-голям отзвук в сърцата на вярващите, особено с
наближаване на 2000-та година - годината, която християните ще празнуват
като свещен юбилей, като възпоменание за въплъщението на Божия Син, Който
стана Човек, за да спаси човечеството.
Самият аз (папата) възнамерявам да подпомогна всяка подходяща инициатива,
имаща за цел свидетелството на цялата католическа общност да бъде
разбрано в неговата пълна чистота и
59
последователност; особено като се има предвид ангажимента, очакващ
църквата на прага на новото хилядолетие. Това ще бъде един изключителен
случай, за който тя моли Господа да съдейства за единството на всички
християни, докато достигнат пълно единство... В нашия екуменически век,
белязан от Втория ватикански събор, мисията на епископа на Рим е
специално насочена към припомняне на необходимостта от пълното единство и
общение между Христовите ученици.“
Цитирайки многократно документите от Ватикан II, папата казва: „Господ на
вековете мъдро и търпеливо провежда плана на Своята благодат за
грешниците. Напоследък Той започна все по-настойчиво да внушава на
разделените християни угризения за разделението им и копнеж за единство.
Навсякъде големи множества са почувствали импулса на тази благодат. Сред
нашите разделени братя от ден на ден се увеличава едно движение,
подхранвано от благодатта на Светия Дух, за възстановяване на единството
сред всички християни... Почти всеки, макар и по различен начин, копнее
да има една видима църква }1а Бога, една наистина универсална църква,
която да отиде по целия свят, за да може светът да се обърне към
евангелието и да бъде спасен за Божия слава“ (курсивът е от оригинала).
„Екуменизмът е насочен именно към прерастване на съществуващото между
християните частично общение в пълно общение, в истина и любов.
Вярно е, че все още не съществува пълно общение. И все пак въпреки нашите
разделения ние сме тръгнали по пътя към пълното единство, към онова
единство, белязало Апостолската църква при зараждането й - онова
единство, към което искрено се стремим.
Когато насочва погледа си към новия милениум, църквата моли Духа за
благодатта да укрепи собственото си единство и да направи то да доведе до
пълно общение с другите християни... В навечерието на новия милениум как
да не умоляваме Господа с подновен ентусиазъм и задълбочаващ се усет за
благодатта да се подготвим заедно за принасянето на тази жертва на
единството?“ (Йоан-Павел II, „За да бъдат едно“).
Една статия от Ричард Джон Нюхаус, публикувана в „Уол Стрийт джърнъл“ и
озаглавена „Наближава религиозният век“,
60
дава някои много интересни прозрения за католическата гледна точка. Той
пита: „Кое е онова, което колкото и малко да е, държи света в едно цяло в
края на втория християнски милениум? Съюзите, сформирани от Студената
война, изпаднаха в безредие и малцина са онези, които днес гледат на
Обединените нации като па предтеча на някакъв вид световно правителство.
Разбира се, има глобални пазари и технологии, но - макар и много важни -
те не могат да осигурят моралното сцепление, необходимо за човешката
солидарност. Над пазарите, технологиите и политиката обаче е онова, което
- поради липса на по-добър термин - се нарича духовно сцепление. Както
Андре Малро отбеляза през 1976 г. преди смъртта си: „Или следващият век
ще е религиозен, или въобще няма да съществува.“
Започнете да четете папската енциклика ,,Ut Unum Sint“ („За да бъдат
едно“), публикувана на 30 май.
„В света има 1,8 млрд. християни - около една трета от ця-аото
човечество. Малко повече от един милиард са римокатоли-ци, повече от 300
милиона са православни, около 100 милиона принадлежат към „класическите“
реформаторски църкви (луте-рани, англикани, презвитериани и пр.), а
останалите са част от <иудяващо разнообразния и бързо нарастващ свят на
евангелските протестанти. Друга нарастваща и устойчива в културен план
религия на световната сцена е ислямът, с почти един милиард
последователи. Тъй като до голяма степен в продължение на векове е бил
отделен от съвременния ритъм на живот, голяма част от исляма е в
положение на възстановяване, белязано от отхвърляне и подозрение.“
След това Нюхаус очертава папската стратегия за единство: „Католическата
църква под ръководството на Йоан-Павел II е работила усърдно за
развитието на неконфронтационни взаимоотношения с исляма, когато заедно
пресичаме прага на третото хилядолетие. Но от първостепенна важност е
християнското единство или екуменизмът.
Тъй като второто хилядолетие е било хилядолетие на християнското
разделение, папа Йоан-Павел II казва, че третото хилядолетие трябва да
бъде на християнското единство. Разделението между християнския Запад и
Православната църква на Изтока датира от 1054 г., докато разделението в
Запада извира от
61
Реформацията през XVI век. По време на управлението на Йоан-Павел II и
предшественика му Павел VI бяха предприети важни стъпки към
възстановяване на нарушените отношения. През миналия месец папата се
срещна е Вартоломей от Константинопол, екуменическия патриарх.
Католическата и Православната църкви нямат противоречия по същината на
доктрините, реда на службите и тайнствата.
,,Ut Unum Sint изяснява, че Католическата църква е необратимо посветена
на възстановяването на „пълното общение“на Изтока и Запада. В исторически
план православните са възразявали против законодателните претенции на
папетвото. Този папа твърди, че единството е по-важно от правосъдието, а
това не е твърдял нито един папа през последното хилядолетие. Ако в
следващите години пълното общение между католици и православните се
възстанови, това ще бъде една от най-голелште и най-важни религиозни
форми в световната история.
Обръщайки се към протестантските общности на Запад, Ut Unum Sint
признава, че по доктрините, по реда на службите и по тайнствата
съществуват съществени несъгласия. По-нататък Йоан-Павел признава, че в
миналото самото папетво е било причина за разделението. Според
католическите учения папата като епископ на Рим е наследник на Св. Петър
и това продължаващо „Петрово служене“принадлежи на всички християни,
независимо дали го осъзнават или не“ (Ричард Джон Нюхаус, „Дъ Уол стрийт
джърнъл“, 6 юли 1995 г.).
Броят от юни/юли 1995 г. на католическото списание „Ин-сайд дъ Ватикан“
посвещава корицата си и една статия от пет страници с коментари за папата
и неговите екуменически цели. „Една от централните вести от управлението
на Йоан-Павел II е била - и си остава - спешната нужда от ново
обединяване на християните за настъпващото хилядолетие. Неговата последна
енциклика ,,Ut Unum Sint“ преповтаря със сила тази вест.
Папата се надява, че всички християнски църкви заедно ще отпразнуват
2000-та година, може би молейки се заедно във великите святи места в Рим,
Ерусалим и планината Синай. Последната енциклика на папата (първата,
посветена изцяло на еку-менизма) е един от най-пламенните и лични
документи, резултат от тригодишна усърдна работа. Неговата молба е
всички,
62
които вярват в Христос, да посрещнат 2000-та година, ако не
и.шълно обединени, то поне много по-близки до надделяване на разделенията
на второто хилядолетие.
Последната енциклика на Йоан-Павел II е една от най-широ-ките и
настойчиви молби за християнско единство, отправяни някога от папата, и
люлее би най-настоятелният и обмислен при-шв за ново обединение на
разделените християни, отправяни ня-h ога от християнски църковен лидер.“
Забелязахте ли привкуса на тези коментари: до 2000-та година „необратимо
посвещение“ на каузата за пълното общение - „пър-постепенна важност“,
Петровото служене принадлежи на всички християни и пр.? Нека никой нс ни
разбира погрешно, римокатоли-цизмът „натиска силно педала на газта за
християнско единство“.
( ъществува обаче тази „влудяващо разнообразна и бързо нарастваща група
от евангелисти“, някои от които настояват да се привържат към
евангелската чистота на спасението само чрез вяра в Исус Христос и да
намират вярванията си само в Словото на Бога. Какво трябва да се направи
с тях? Римокатолическото ежеседмично издание „Ауъ сандсй визитър“ ни дава
някои прозрения в статията „Защо екуменизмът е от толкова съществено
значение за паната?“ Забележете крайната цел за пълно християнско
единство и междинната цел за единство в разнообразието.
„Седмицата на молитвата за християнско единство се спазва всяка година от
1908 г. насам с различни степени на интерес от деноминациите, наричащи
себе си християнски.
Но тази година провеждането на седмицата (18-25 януари) е особено важно
поради подновения тласък към християнско единство, започнало с папската
енциклика за 1995 г. ,,Ut Unum Sint“. Освен значимостта, която се придава
на енцикликата, папа Йоан-11авсл II изрази и спешната нужда от по-голям
напредък в християнското единение до 2000-та година.
„Енцикликата идва в много важно време поради множество причини“ - обясни
павелистът отец Роналд Робъртсън, експерт по източните църкви, който
преди е служил в екипа на папския съвет за съдействие на християнското
единство.
„Папата гледа на 2000-та година като на много важен крайъгълен камък в
историята на църквата, както и в историята на цялото човечество, и желае,
доколкото е възможно, това събитие да симво-
лизира края на това хилядолетие, белязано от толкова много разделения“ -
заяви отец Робъртсън. Папа Йоан-Павел II иска да влезе в третото
хилядолетие „с много силно движение към единство -добави той - единство,
което би позволявало разнообразие“.
„Папата не желае всички да станат латинокатолици - обясни той. - Да
постигнем единство например не означава всички да празнуват евхаристията
по един и същи начин. При източните църкви особено бихме могли да говорим
за големи различия по отношение на литургията и в това няма никакъв
проблем.“
„Наистина, папата използва термина „йерархия на доктрината“ - казва отец
Робъртсън. - Очевидно някои учения са по-важни от другите и по тези
съществени въпроси е необходимо да има съгласие, докато трябва да оставим
значителна широта по другите, които са по-малко съществени за
вярата“(„Ауъ сандей визитър“, 14 януари 1996 г.).
Макар да би желал да види пълното общение, постигнато към 2000-та година,
тук папата допуска, че все пак би могло да има „единство в
разнообразието“. Можем заедно да работим с онова, което е общо -
съществените точки. Същият извод е направен от разработилите „ЕКЗ“-
документа и в книгата „ЕКЗ“, -че сега няма органично единство, но можем
заедно да работим по нещата, които всички заедно споделяме. Спомням си
още един пасаж от „Великата борба“: „Когато ръководните църкви на
Съединените щати, обединени около доктриналните въпроси, общи за всички,
повлияят на държавата да наложи изискванията им и да подкрепи
нарежданията им, тогава протестантска Америка ще е изградила образ на
римската йерархия и налагането на граждански наказания над иноверците ще
бъде неизбежната последица“ (стр. 270). Този процес се осъществява сега.
Отново заедно
В неотдавнашна редакционна статия на католическото списание „Крайсис“,
озаглавена „Отново заедно“, се казва: „Много хора са изненадани, че
католиците и евангелистите започват да се разбират толкова добре -
медиите са изненадани и разочаровани,
64
мибералите са изненадани и изплашени. Аз не съм изненадан - аз 1>нх
баптист, който стана католик на 33-годишна възраст.
Някои евангелисти посрещнаха този благоприятен момент а пашата история,
като се постараха да отворят старите рани от Реформацията. Грешка е да
пилеем време, за да спорим кои са истинските християни, вместо да се
борим съвместно с „култур-ното убийство“ (бел. пр.: има се предвид
абортът) също като подписалите декларацията „Евангелистите и католиците
заедно“ от март 1994 г.
Жалко е, че някои могъщи евангелистки лидери отбягват да сътрудничат с
католиците. Очевидно те не смятат за приоритет да си възвърнат културата
от секуларистите. Искат да се боричкат по църковните доктрини във време,
когато имаме безпрецедентната възможност да спечелим политическите битки,
необходими - казваме още веднъж - за придобиване на влияние в социалните
ни институции.
Можем отново да обсъждаме спорните въпроси от Реформацията в класните
стаи, около масата за хранене и по телефона, но на публичната арена би
трябвало да благодарим на Бога, че католиците и евангелистите взаимно са
се открили. Ако някои хора считат това за застрашаващо, то е, защото
осъзнават, че „вълната се обръща“ (Дийл Хъдзън, „Крайсис“, ноември 1995).
И както ще видим, вълната наистина се обръща.
Page updated
Google Sites
Report abuse