Глава 07 - Втората световна война

Глава седма - Втората световна война

Втората световна война e най-голямата опустошителна война, записана в историята. Стотици хиляди хора загинали в тази война. Повечето хора нямат представа защо тази война се е водила или каква е причината за нея. Войните не се случват просто така. Те са планирани и осъществени от високопоставени в правителствата хора за свои собствени цели. Президент Франклин Рузвелт казал: „В политиката нищо не става случайно. Щом се е случило, можете да се обзаложите, че е било планирано да се случи“. Нека разгледаме кой планирал Втората световна война.

„Папите и техните йезуитски агенти в миналото и сега са подбудителите на войни, и докато светът страда в истинска агония, Рим празнува със шампанско“ (Jeremiah J. Crowley (a former Catholic priest), Romanism: A Menace to the Nation, Menace Publishing, p. 144).

„Папата е замесен във Втората световна война в същата степен, в каквато и Хитлер, и католикът Мусолини, и следователно за също толкова виновни за избиването на шестте милиона евреи. Всъщност, папите са подтикнали повечето, ако не и всички европейски войни през вековете“ (F. Paul Peterson, Peter’s TombRecently Discovered in Jerusalem, p. 63. (Quoted in: IsAlberto for Real, Sidney Hunter, Chick Publications, page 41).

„Със сигурност може да се каже, че през 1914 г. Римокатолическата църква започнала серия от адски войни. По това време пролятата кръв, която тя винаги е вземала от народите, започнала да тече като същински поток“ (Edmond Paris, The Vatican Against Europe, The Wickliffe Press, p.48).

Това не са единствените достоверни автори, които приемат папството като подбудител на Втората световна война, както и на другите войни. В светлината на тези изказвания е противно да слушаме как на неотдавнашната среща, проведена в Асизи, Италия, Йоан Павел II каза: „Никога повече насилие! Никога повече тероризъм“! Папството е подстрекавало и все още подстрекава войни, а папата има нахалството да прави подобно изявление!

В момента Америка провежда война срещу тероризма. Горните изказвания показват, че папството е отговорно, за да стане тази войната срещу тероризма необходимост.

Днес, 17 септември 2001 г., Джордж Буш обяви в САЩ, че неговата администрация подготвя кръстоносен поход срещу тероризма. В отминалата история кръстоносните походи били религиозни войни, водени от името на папските интереси. Казва ли ни президент Буш, че неговата война срещу тероризма се води, за да обслужва по-нататъшните интереси на папството?

„Адолф Хитлер беше виновен във всякакви жестокости по време на Втората световна война. Беше ли той наистина отговорен за всички тези жестокости или просто изпълняваше заповеди? Помислете кой дърпаше конците в хитлеристка Германия. Папският нунций в Берлин - монсеньор Пачели и Франц фон Папет - личен шамбелан на папата, защитаваха „съюз с Рим“ и бяха съсредоточени върху свалянето на Република Ваймар. Германските католици бяха враждебно настроени към нацизма, но бяха информирани, че самият папа бил „благоразположен към Хитлер“. Вследствие на това Католическият център, ос на всички парламентарни мнозинства, на 30 януари 1933 г. гласува пълни права на Хитлер

Тази операция беше незабавно последвана, като в Италия бе сключен Конкордат, който беше най-изгоден за Римската църква. Немските епископи се заклеха във вярност към фюрера и католическите Младежки организации се обединиха с тези на нацистите“ (Edmond Paris, The Vatican Against Europe, The Wickliffe Press, page 15).

Ватиканът помогнал на Хитлер да спечели власт и след това му помогнал да консолидира влиянието си в Германия. Това било направено на парти, на което Католическата партия в Германия била „посъветвана“ да гласува за нацистките кандидати.

„Католическият вот даде на Хитлер необходимото мнозинство, от което се нуждаеше, за да създаде законно правителство през 1933 г. Освен това Ватиканът поръча на католическите членове на Райхстагския парламент да подкрепят узаконяването, даващо на Хитлер властта да управлява чрез закон. Тази мярка даде на Хитлер диктаторската власт, от която се нуждаеше, за да унищожи немските комунисти. Цялата сделка между Ватикана и Хитлер беше проведена тайно, преди Хитлер да стане канцлер на Германия през януари 1933 г. През юни същата година, Хитлер и Ватиканът подписаха Конкордат, по силата на който църквата се закле във вярност към нацисткия режим. (…) Скоро след това католикът Франц фон Папен - втори в командването на Хитлер, представи същността на съюза между Хитлер и Ватикана много изчерпателно с думите: „Третият Райх, - каза той, -е първата сила, която не само признава, но и поставя в действие висшите принципи на папството“ (Avro Manhattan, The Vatican Moscow Washington Alliance, Ozark Books, (quoted in Sydney Hunter, Is Alberto for Real, Chick Publications, pp. 42, 43)

Какво изумително изявление! Фон Папен казва, че жестокостите, които Хитлер извършил през Втората световна война, били „принципите“ на папството! Може ли да има съмнение, че папството е също такова зло, каквото били Хитлер и неговият режим?

„Самият Хитлер признава, че си е помогнал да продължи своята идеологическа война с методите на йезуитската контра реформация… Ние сме свидетели на откритата подкрепа от страна на католицизма на всяка стъпка, предприета от нацистките фашисти, за да наложат авторитарния си режим над всички народи“ (Leo H. Lehman, Behind the Dictators, Agora Publishing, pp. 36, 38, 39).

Едно точно описание на историята поставя католико-йезуитската напаст в самото сърце на режима на Хитлер. Католикът фон Папен и Католическата централна партия били тези, които през 1933 г. качили Хитлер на власт и за да покаже своята благодарност, Хитлеровият трети райх станал модел на най-лошите папски принципи. Хитлер бил просто пешка в ръцете на папските йезуити.

„Кой подкрепи Хитлер във войната, опустошила Германия? Не забравяйте, Германия беше разпокъсана от Първата световна война и несправедливия Версайски договор. Огромни суми, принадлежащи на вложителите на национална ни банка бяха предоставени на Германия, без каквото и да е обезпечение. (…) Милиарди от нашите пари бяха изпомпени от Германия чрез борда на Федералния резерв и Федералната резервна банка. (…) На 27 април 1932 г. Федералният резерв изпрати в злато $ 750 000, принадлежащи на вложителите на Американската банка, на Германия. Седмица по-късно, други $ 300 000 в злато бяха доставени в Германия по същия начин. Около средата на май бяха доставени $ 12 000 000 злато в Германия от банките на Федералния резерв. Почти всяка седмица има доставки от злато в Германия“ (H.S. Kenan, The Federal Reserve Bank, The Noontide Press, 1966, p. 158).

Както видяхме в предишната глава, Федералната резервна банка била създадена от йезуитите. Те я използвали, за да финансират полудели кукли на конци като Адолф Хитлер. Кенън заявява, че Федералният резерв финансирал Хитлер и нацистите. Ако Федералната резервна банка е контролирана и ръководена от американци, как е можела да финансира смъртоносен враг като Хитлер, който защитавал всичко, което Конституцията осъжда? В светлината на изявлението на Кенън Федералната резервна банка не е американска; тя е наш враг, финансираща нашите врагове. Смисълът тук е, че управляваната от йезуитите банка е финансирала марионетката Адолф Хитлер.

От контролираната от йезуитите Германия под управлението на Хитлер, нека се обърнем към Испания и Франциско Франко. Към края на 1800-те Испания преживяла конвулсии. Тя се движела напред-назад между римокатолическа монархия и опита за свободно републиканско правителство. И накрая, през 30-те години на миналия век, били открити тела на бебета в няколко манастира в Испания. Лекарите открили, че тези деца са починали в резултат на задушаване. Виждате ли, монахини и свещеници участвали в прелюбодейство и нежеланите бебета били убивани при раждането им. Католиците в Испания, които не знаели нищо за тези ужасни престъпления, били възмутени от откритията и били приети много закони, които възпрепятствали папската власт в Испания. Според бившия йезуит Алберто Ривера: „През 1936 г. избухна нова испанска инквизиция. Беше наречена „Испанска гражданска война“, тайно организирана във Ватикана. (…) Папата отхвърли лидерите на Испанската република и обяви война между Светия престол и Мадрид. (…) Под знамето на Ватикана мюсюлманските сили нахлуха на Канарските острови, а след това нападнаха южна Испания. (…) Когато инквизицията изпълни своите цели, Испания остана в руини, ранена и кървяща, но отново в сигурните ръце на Ватикана. В края на краищата генерал Франко стана римския католически диктатор на Испания. На 3 август 1937 г. правителството на Франко бе признато от Ватикана - само 20 месеца преди да приключи Гражданската война“ (Jack Chick, Alberto pts. 1, 3, 6, Chick publications, pages 12, 21, 28, 29).

Когато Франко марширувал към Мадрид, в края на Гражданската война в Испания, след като възстановил католическото правителство и свалил народното правителство, което протестантите създали няколко години преди това, той заявил: „С мен имам четири колони от войници. Имам и пета колона в Мадрид, която ще предаде града в ръцете ми, когато стигна там“ (Albert Garner, The Devil’s Masterpiece: The Mystery of Iniquity, Blessed Hope Foundation, pp. 70,71.

На 31 март 1934 г. беше подписан Римския пакт, който обещаваше подкрепата на Мусолини и Хитлер за бунта. „Святата война“ избухна. През 1937 г., в средата на войната, Ватиканът призна превъзходството на правителството на Франко - нейният оръженосец, който по-късно щеше да бъде увенчан със званието „Върховен орден на Христос“. „Блажени оръжията, ако са увенчани с евангелски цвят“! Католическата тирания трябваше скоро да бъде разпространена из страната, превърната в руини. Pax Christi! (Мирът на Христос!) (Edmond Paris, The Vatican Against Europe, The Wickliffe Press, p. 15).

Бенито Мусолини бил високо ценен от римляните йезуити. Той бил техният човек на провидението, върнал града Ватикана на папството през 1929 г.

„Какво се случваше в Европа между двете кланета? В Италия се състояха тайни преговори между папските агенти и Мусолини - „мъжът на провидението“. Свещеникът Дон Стюрзо, ръководител на Католическата група, имаше пълни права, гласувани от херцога през ноември 1922 г. След това дойде Латеранския договор, за да запечата обединението на фашизма и папството, завладяването на Етиопия – благословено от духовенството и на Велики петък 1939 г. – агресията срещу Албания“ (пак там, стр. 15).

„Според Пий XI Мусолини напредва бързо и с нищожни сили ще завладее всичко по пътя си. Мусолини е прекрасен човек. Чувате ли ме? Прекрасен човек! (…) Бъдещето е негово“ (пак там, стр. 69).

„Днешен Рим счита фашисткия режим за най-близък до неговите догми и интереси. Не само преподобния отец Кашлин хвали Италия на Мусолини като „християнска демокрация“, но Civilta Cattolica - седалището на йезуитите, признава съвсем честно: „Фашизмът е режима, който отговаря най-близо на концепциите на Римската църква“ (Pierre Van Paassen, Days of our Years, Hillman- Curl, p. 465).

Прочетохме в един от цитатите, че Хитлер прилагал на практика безмилостните принципи на папството. Сега виждаме, че Мусолини направил същото. Не само трите сили в Европа, с техните католически кукли на конци били тези, които изпълнявали римските заповеди по време на Втората световна война. Франклин Рузвелт - президент на Съединените щати, също изпълнявал желанията на Рим.

На кардинал Спелман била предложена безпрецедентна възможност от Рузвелт, която би наложила оставянето на епархията за месеци. (…) Удивителното предложение, което Рузвелт направил на Спелман било, да действа като негов таен агент в четирите краища на света. Работата на главния епископ се състояла в това, да контактува с главите на държавите от Средния Изток, Европа, Азия и Африка. Той щял да носи вести на президента (…) и да действа като очи и уши за Рузвелт. Президентът му предложил възможност да упражнява повече власт, отколкото някоя друга американска религиозна фигура някога е имала.

„Спелман щеше да се движи като равен сред най-великите личности на световната политическа сцена. (…) Но малцина знаеха онова, което архиепископът в действителност вършеше по време на своите далечни пътувания. Нелегалната му работа у дома повдигна въпроси относно ролята на религиозната фигура, замесена дълбоко в правителствените дела“ (John Cooney, The American Pope, Times Books, pp. 124, 125).

Верността на Спелман принадлежала към папа Пий XII и все пак той бил използван от Франклин Рузвелт като негов личен агент.

Относно Рузвелт четем отново: „Рузвелт и Айзенхауер одобриха насилственото репатриране на около 6 милиона православни християни обратно в Русия, много от които бяха измъчвани или убити, след като стигнаха там. Двамата руснаци, които писаха за това отвратително решение на американските лидери, са Николай Толстой и Александър Солженицин. Американците нарекоха това репатриране „Операция Киелхаул“ по името на военната форма на изтезание, при която затворникът е завързан за кила на кораба, за да бъде жестоко нарязан от малките ракообразни, прикрепили се към дъното на кораба. Тези шест милиона души бяха не само войници, воювали на страната на Германия срещу руснаците, но те бяха също жени и деца…

Въпреки че Чърчил и Рузвелт взеха това невероятно решение, да изпратят милиони руснаци на сигурна смърт, генерал Дуайт Айзенхауер беше този, който наложи „Операция Киелхаул“, очевидно без угризения на съвестта“ (Ralph Epperson, The Unseen Hand, Publius Press, p. 301).

Рузвелт не само употребил Спелман като свой агент, но и изпълнил целта на йезуитите да унищожат възможно най-много православни християни. Йезуитите се опитали да унищожат православните християни в Сърбия през Първата световна война, а с това репатриране в края на Втората световна война унищожили още повече милиони православни руски християни. Рузвелт, Айзенхауер и Чърчил изпълнили йезуитския кървав план със забележителен успех.

„На йезуитския генерал граф Халке фон Ледоховски беше наредено въз основа на антикомунизма да постигне известна степен сътрудничество между германските тайни служби и Ордена на йезуитите. (…) Фон Ледоховски предложил като неизбежна предстоящата война за уреждане на сметките между Русия и Германия. (…) И на 27 март 1942 г. вестник Baseler Nachrichten не се поколебал да пише: „Един от въпросите, произтичащи от германската дейност в Русия, която е от първостепенно значение за Ватикана, е въпроса за евангелизирането на Русия“.

Това се потвърждава от самия отец Дъклас: „През лятото на 1914 г. Хитлер призова всички християнски сили. (…) Той упълномощи католически мисионери да отидат в новите източни територии. (…) Не бе забравено, че във Франция кардинал Баудрилард и монсеньор Майол де Лупе потърсиха L.V.P. за кръстоносния поход срещу Русия“ (Edmond Paris, The Vatican Against Europe, The Wickliffe Press, pp. 240, 241).

Докато православните християни от Русия били унищожени от папството, подобно клане имало и в Югославия. Измежду многото книги, написани за тези зверства на Втората световна война са и „Приеми новата вяра… или умри!“ от Едмънд Парис, „Холокоста на Ватикана“ от Авро Манхатън и „Разкъсващите вълци“ от Моника Фарел. Всички тези книги дискутират убийството на около един милион православни християни през Втората световна война от жадните за кръв католици. На корицата на книгата на Фарел четем: „Това е запис за мъченията и убийствата, извършени в Европа през 1941-1943 г. от армия католически дейци, известни като усташи, ръководени от монаси и свещеници, с участието дори на монахини. Жертвите страдаха и умряха за делото на освобождението и свободата на съвестта. Най-малкото, което можем да направим, е да прочетем записа за техните страдания и да помним, че това се е случило не в тъмното Средновековие, но в нашето ПРОСВЕТЕНО поколение“ (Monica Farrell, Ravening Wolves, Protestant Publications, cover).

„Основните цели бяха масово експулсиране или насилствено обръщане на православните християни към римския католицизъм. Всички мерки, насочени към премахване на сръбското население в Хърватия, бяха осъществени под мотото на един от хърватските министри: „Ние ще избием първата третина от сърбите, ще изгоним втората третина и ще насилим последната третина да приеме католическата вяра, с което те ще бъдат абсорбирани от католическия елемент” (Lazo M. Kostich, Holocaust in the Independent State of Croatia, Liberty, p. 18).

В края на 90-те години папството все още се опитвало да унищожи православните християни в Сърбия. То използвало Съединените щати като своето „лошо момче“ в този конфликт, за да бомбардира Сърбия. Истинският касапин на Балканите са папата и Католическата църква, а не Слободан Милошевич. За военните си престъпления те обвиняват погрешния човек.

Друга йезуитска цел с Втората световна война била да направи нещата за евреите толкова лоши, че да поискат да се върнат в Палестина. Към края на Втората световна война била подписана „Декларацията на Балфур“, която дала възможност на евреите да се върнат у дома си в Палестина. Това трябвало да бъде техния постоянен дом. Много евреи обаче вече били постигнали успех в различни части на света и не искали да се върнат. Когато избухнала Втората световна война и се появил еврейския холокост, преследваните евреи копнеели за място, което да нарекат „дом“ и мнозина се завърнали в Палестина. През 1948 г. Израел е обявена за суверенна нация. Според книгата на Коуни „Американският папа“, стр. 187, Франциск Спелман бил решаващият фактор за приемането на Израел за суверенна държава. Защо йезуитите бяха използваха Хитлер, за да унищожи евреите, а след това накараха йезуитския кардинал Франциск Спелман да им осигури дом в Палестина?

Четете внимателно. Ватикана искала да унищожи евреите в продължение на хиляди години.

„Зад ционисткото знаме трябваше да стои древната месианска надежда за идването на глобална теокрация, както предсказват всички пророци от Сион. Теокрацията трябваше да бъде на Йехова, не на Христос. Той трябваше да бъде Цар. Сянката от създаване на такава теокрация обикаляла вътрешните камари на Католическата църква от най-ранните ѝ години и все още представлява доминиращ страх. Следователно в очите на Ватикана хилядолетният копнеж за глобална еврейска теокрация представлява смъртоносна заплаха за есхатологичните учения на Католическата църква. Когато са преведени в конкретни политически термини, такива виждания предизвикват не само съперничество, но и непреодолима враждебност“ (Avro Manhattan, The Vatican Moscow Washington Alliance, Ozark Books, pp.169, 170).

На пръв поглед за народа на Израел Палестина изглежда като голяма възможност за евреите да имат своя собствена страна. Все пак, какъв е резултатът от връщането на евреите в Палестина? Откакто им бе даден статут на суверен през 1948 г., евреите участваха в една след друга опустошителни битки с арабите. Умряха много евреи, както йезуитите се надяваха и знаеха, че ще се случи. Със завръщането на евреите в Израел, в Палестина, йезуитите се надяваха да причинят такова кръвопролитие в тази част на света, че светът да извика за миротворец, който да дойде в региона. И кой щеше да бъде този миротворец? - Папата от Ватикана, разбира се. Йезуитите отдавна искаха да възстановят светската власт на папата. Когато на папата бъде даден трона на Соломон в Иерусалим, дългоочакваната цел ще бъде изпълнена. Войната срещу тероризма, започнала на 11 септември 2001 г., която Джордж Буш нарече кръстоносен поход, със сигурност може да влоши проблемите в този регион и да доведе до управлението на папата в Иерусалим.

След Първата световна война йезуитите не успяха в опитите си да имат световен управителен орган. Те постигнаха своята зловеща цел след Втората световна война. След нея умореният, изстрадал свят бил склонен да приеме международно правителство и се появила Организацията на обединените нации. От основаването на ООН през 1945 г., този т. нар. „мироопазващ“ орган, не е успял да опази мира по света. Защо? - Защото поддържането на мир не е тяхната цел, въпреки че те продължават да твърдят, че това е така. В момента има около 83 различни войни по света. Но този орган със сигурност е инструмент за потискане на хората, които обичат свободата. Катанга и Родезия са само два примера за нации, разбити от силите на ООН. ООН работи неуморно за възстановяване светската власт на папството – това е неговата цел от самото начало.

Ще разгледаме още една от целите на папството. Било време за разплата с японците. В края на 1500-те японците приветствали всички чужденци, които искали да търгуват с тях. Католическите мисионери били приветствани също. След време католическите мисионери станали нетолерантни към всички други вярвания. Започнали борби и преследване, и Япония се превърнала в кървава баня за много десетилетия. Най-накрая, през 1639 г., бил издаден указ, в който се казва: „За в бъдеще, докато слънцето осветява този свят, нека никой не се осмелява да преплува до Япония, нито дори в качеството на посланик; и тази декларация никога не трябва да бъде отменяна, дори с цената на смъртно наказание“ (Avro Manhattan, Vietnam: Why Did We Go? Chick Publications, p. 153).

За почти 200 години японските пристанища били затворени за йезуитските мисионери, опитали се да превземат Япония за гордия папа. През втората половина на XIX в. срещу островната нация била използвана военна сила. Това намалило съпротивата ѝ, а ужасният кървав конфликт през Втората световна война в Южния пасифик завършил с бомбардирането на Хирошима и Нагасаки. Япония завинаги била поставена на колене. Отплатата дошла.

Край на седма глава