Глава 03 - Президенти Харисън, Тейлър и Бюкянън

Президенти Харисън, Тейлър и Бюкянън

Уилям Хенри Харисън бил избран за президент на Съединените щати през 1841 г. Бил вече 67-годишен, но достатъчно здрав и енергичен. Всички, които го познавали мислели, че нямало да има никакви проблеми да издържи четирите години в президентството. Въпреки това, само тридесет и пет дни след полагането на клетвата за президент, Харисън умрял на 4 април 1841 г. Повечето, ако не всички енциклопедии ще ви кажат, че той умрял от пневмония, след като изнесъл встъпителната си реч в силния студ на Вашингтон, но това не е вярно. Той не умрял от пневмония.

Когато Харисън встъпил в длъжност, положението в държавата било силно напрегнато. Между Севера и Юга нараствал проблема по въпроса за робството. Съществувал спор за анексирането на Тексас, дали щял да бъде признат за свободен или за робовладелчески. Само шест години преди това бил направен опит за покушение срещу живота на президент Джаксън. Харисън поел кабинета близо 20 години преди Гражданската война. Влиянието на йезуитите натегнало сериозно върху Америка.

Както вече видяхме, на конгресите във Виена, Верона и Чиери, било решено да се унищожат всички народни правителства по света. Основната мишена била Съединените щати и унищожението на всеки протестантски принцип. Това унищожение било заповядано да извършат долните йезуити.

Андрю Джаксън се изправил срещу яростната атака на йезуитите, извършена чрез политическите мини, поставени от Джон С. Калхун и финансовото магьосничество на Никълъс Бидъл. Уилям Хенри Харисън също отказал да се съгласи с йезуитските цели за Америка. В своята встъпителна реч, той направил следния коментар: „Ние не признаваме никакво правителство с дадени му от Бога права. Вярваме, че щом става дума за власт, нашият благодетел Създателят е направил да няма разлика между хората; че всички са равнопоставени и че единственото легитимно право за управляване е чрез изразеното предоставяне на власт от управляваните“ (Burke McCarty, The Suppressed Truth About the Assassination of Abraham Lincoln, Arya Varta Publishing, p. 44).

С това изказване президент Харисън си спечелил смъртоносния гняв на йезуитите.

„С тези недвусмислени думи президент Харисън очерта ясно своята позиция; той заяви явно пренебрежение към божественото право на враговете на нашето народно правителство. [Бърк Маккарти има предвид Рим, когато казва това.] Да, той направи и нещо повече – защото това бяха думите, които подписаха смъртната му присъда. Само един месеци и пет дни след този ден, президент Харисън лежеше мъртъв в Белия дом. Той умря от отравяне с арсен, рапоредено от оръдията на Рим. Йезуитската клетва беше изпълнена бързо.

„Освен това обещавам и заявявам, че когато имам възможност, ще възбуждам и провеждам безмилостна война - тайна или открита - срещу всички еретици, протестанти и либерали, както ми е наредено, за да ги изкореня и изтребя от лицето на цялата земя. (…) Когато това не може да бъде правено явно, аз ще използвам тайно отровна чаша, удушаващо въже, стоманена кама или оловен куршум, независимо от честта, ранга, достойнството или властта на лицето или личностите, положението им в живота, било то обществено или частно, като по всяко време може да ми бъде наредено да действам по този начин от всеки агент на папата, или игумена на Братството на свещената вяра на Обществото на Исус“ (пак там, стр. 44, 46).

От почти хиляда години римокатолическите папи смятат, че управляват по божествено право, че тяхната власт е дошла директно от Бог и че всички хора трябва да се покланят на техния авторитет, и контрол. Ако някой владетел не предаде своята позиция и страната, която управлява в ръцете на папата, тогава този човек няма право да управлява. Когато Харисън заявил: „… ние не признаваме никакво правителство с дадени му от Бога права“, той заявил, че той и Съединените щати по никакъв начин няма да се поддадат на папския контрол. За папата и неговите отвратителни йезуити, това бил шамар през лицето, на който трябвало незабавно да отвърнат.

Харисън не бил единственият, отхвърлил авторитета на римската власт, защото той просто заявил това, което Декларацията за независимостта и Конституцията заявили преди него. Нашата република напълно отказва контрола, който папата и йезуитите се опитват да наложат. Когато една нация, църква, или човек откажат да се подчинят на авторитета на папството, с тях е свършено. Освен, ако Бог не се намеси, животът на тези, които се противопоставят на папството, ще бъде прекратен.

Тази концепция е напълно чужда на мисленето на хора, живеещи при свободно, конституционно правителство. Неотменимите права да се покланяш на Бога според това, което собствената ти съвест диктува и едно правителство без цар, днес се приемат за даденост в Съединените щати. Ние не осъзнаваме, че изказването на Харисън било кама, насочена към сърцето на папското съществувание.

Друг управник, отказал да бъде под диктата на папството, била кралица Елизабет от Англия. Тя била една от дъщерите на Хенри VIII, управлявал Англия от 1558 до 1603 г. Възкачила се на трона след смъртта на своята полусестра „кървавата Мери“, която управлявала Англия от 1553 до 1558 г. Мери била католичка, но Елизабет била протестантка.

„След възкачването си Елизабет изпратила писмо до сър Ричард Крейн - английският посланик в Рим, да уведоми народа за нейното възкачване. Но била информирана от Негово светейшество, че Англия била феодално владение [слуга или роб] на Светия престол; че Елизабет нямала право да приеме короната без негово позволение; че не била родена в законен брак и затова не можела да царува над Англия; че нейният най-сигурен курс бил да се откаже от всички претенции към трона, и да предаде себе си изцяло на неговата воля. Тогава той можел да се отнесе с нея толкова благосклонно, колкото било възможно. Но, ако тя откажела неговия „съвет“, той нямало да я пощади! Тя отхвърлила съвета на папата и така си осигурила омразата на Пий и неговите наследници“ (J.E.C. Shepherd, The Babington Plot, Wittenburg Publications, p. 46).

Кралица Елизабет мъдро отхвърлила предполагаемото „божествено право“ на папството да управлява и контролира трона на Англия. Поради това били извършени поне пет опита за убийството ѝ. Всички опити пропаднали, защото имала превъзходни тайни служби и нейният живот бил опазен. Когато папството осъзнало, че всички негови усилия да убие Елизабет пропаднали, то се обърнало към един от своите католически синове - краля на Испания Филип II. През 1580 г. папството се споразумяло с Испания да нападне Англия.

„По-късно папа Сикст X обещал на крал Филип милион скуди, за да помогне за оборудването на неговата Непобедима армада за унищожаване трона на Елизабет, като единственото условие, което поставил за подаръка си, било: „Той трябва да бъде назначен като суверен на Англия и че кралството трябва да стане васално владение на църквата“ (пак там, стр. 47).

Прочутата испанска армада била изпратена да смаже Англия, защото Елизабет не предала трона и кралството си на папата. Тридесет години йезуитите се опитвали да убият Елизабет, но се проваляли. Най-накрая се уговорили с краля на Испания - Филип II, да я унищожат с Армадата.

„Ние обвиняваме папите приемници като главните двигатели за пълното унищожаване на Елизабет и нейното кралство през целия ѝ съзнателен живот, за да насилят връщането на Англия под господството на тяхната зла, поробваща система, наречена „Римокатолическа църква“. Папата беше не само главният двигател за подмолните интриги в Англия, но той беше и основна причина за растящите предателства. Папата настоя за упражняване на абсолютна власт и суверенитет над всички крале и принцове, и се осмели да приеме прерогативите на Божеството в упражняването на Неговите „духовни“ и „светски“ сили“ (пак там, стр. 98, 99).

По същия начин, когато Уилям Хенри Харисън положил клетва да стане президент на Съединените щати, йезуитите видели човек, който открито се противопоставил на тях и техните планове. За съжаление, президент Харисън бил отровен само тридесет и пет дни след встъпване в длъжност.

„Генерал Харисън не умря от естествена болест - той нямаше никакъв здравословен проблем – но от нещо внезапно и фатално. Той не умря от апоплексия - това е болест. Но арсенът произвежда внезапен ефект. Това е главното оръжие на медицинските убийства. Оксаловата киселина, цианидът или стрихнинът причиняват почти мигновена смърт и не дават почти никакъв шанс за изплъзване на убиеца. Затова неговият случай не беше на остро отравяне, когато смъртта се случва почти мигновено, но хронично, в който пациентът умира бавно. Той живя около 6 дни, след като получи отровата“ (John Smith Dye, The Adder’s Den, p. 37).

Американският сенатор Томас Бентън бил на същото мнение.

„Нямаше никакъв здравословен проблем, който да бъде индикатор за подобен инцидент или да възбуди опасение, че той не би могъл да проведе мандата си със същата сила, с която го започна. Кризата му беше внезапна и очевидно фатална от самото начало“ (Senator Thomas Benton, Thirty Years View, volume II, p. 21. (quoted in John Smith Dye’s book, The Adder’s Den, page 36).

Уилям Хенри Харисън е първия президент, станал жертва на йезуитите в техния опит да надвият над Съединените щати, да унищожат Конституцията и да въведат папството като върховен владетел в Америка. Ако някой американски президент или някой друг лидер откажел да приеме заповеди от йезуитите, те също ставали мишена за убийство. Захари Тейлър отказал да се съгласи с разрушаването на Америка и бил следващият, който щял да бъде повален.

Тейлър бил известен като велик военен мъж. Неговите приятели го наричали „Старата пушка“. Той дошъл в Белия дом през 1848 г. и шестнадесет месеца по-късно бил мъртъв.

„… Те използваха нахлуването в Куба като тест за президент Тейлър, имайки вече готовност да започнат своите нечестиви планове в началото на неговата администрация, но от самото начало президент Тейлър отхвърли всяка надежда за промяна на убежденията по време на мандата си“ (Burke McCarty, The Suppressed Truth About the Assassination of Abraham Lincoln, Arya Varta Publishing, p. 47).

Ето какво би се случило, ако Захари Тейлър беше нахлул в Куба. Католическа Австрия, католическа Испания, католически Франция и Англия - всички те били готови за битка със САЩ, ако беше нападнал Куба. Какъв шанс щяла да има тази млада република срещу обединените сили на католическа Европа по това време? Папството разбирало това добре, ето защо настоявало толкова силно, Тейлър да нахлуе.

Тейлър извършил и друго „престъпление“ против Рим. Той говорел страстно за запазването на Съюза. Йезуитите се стремели силно да разделят нацията на две, а президентът се опитвал усилено да я запази в едно. Йезуитският агент Джон С. Калхун посетил Държавния департамент и поискал президентът да не казва нищо за Съюза в предстоящата си реч. Но Калхун имал малко влияние върху Тейлър, поради което след неговото посещение, към речта на Тейлър бил добавен забележителен пасаж.

„Предаността към Съюза на щатите следва да бъде насърчавана във всяко американско сърце. За повече от половин век, по време на който кралства и империи са се сгромолясвали, този Съюз е стоял непоклатим. (…) Според мен неговото разделение би било най-голямото бедствие и непоколебимата цел на всеки американец трябва да е, то да бъде предотвратено. От неговото запазване трябва да зависи нашето собствено щастие и това на поколенията, които ще дойдат. Каквато и опасност да го заплашва, аз ще се изправя до него и ще го поддържам в неговата цялостност с всички правомощия и властта, възложени ми от Конституцията“ (John Smith Dye, The Adder’s Den, pp. 51, 52).

Маккарти писал: „Няма никакво съмнение. В подкрепа на робството лидерите не можеха да разчитат на нищо, що се отнася до Тейлър, поради което решиха да го убият…

Най-големите съзаклятници, страхувайки се, че може да възникне подозрение около смъртта на президента в началото на неговата администрация, както в случая с президент Харисън, му позволиха да служи една година и четири месеца, когато на 4 юли му беше даден арсен по време на честването във Вашингтон, на което беше поканен да изнесе реч. Сутринта той беше в перфектно здраве; следобед, около пет часа, беше болен и почина на следващия понеделник, бидейки болен за същия брой дни и с точно същите симптоми, като на своя предшественик - президент Харисън“ (Burke McCarty, The SuppressedTruth About the Assassination of Abraham Lincoln, Arya Varta Publishing, p. 48).

Заробващата сила [йезуитите] сега имаха задоволителна причина да го считат за враг и неговото минало им даде да разберат, че той никога нямаше да се предаде. Тези, които бяха ангажирани с политическо заробване, дълго преди това се бяха заклели, че никой, който се противопоставя на техните планове, никога не бива да заема президентския стол, поради интересите на робството. Те решиха да отнемат живота му…

Това разбраха йезуитите, тази поробваща сила и бяха решени да постъпят с него така, както постъпиха с генерал Харисън, и само чакаха благоприятната възможност, за да проведат пъкленото си намерение. Честването на 4 юли наближаваше и беше решено да се използва предимството на този ден, за да му дадат фаталното лекарство“ (John Smith Dye, The Adder’s Den, pp. 52,53).

Шест години по-късно Джеймс Бюканън, демократ от Пенсилвания, бил избран за президент. Джеймс Бюканън се сближил с южняците и като че ли щял да подкрепя желанията им. Новият президент се оказал твърд „опортюнист“. Въпреки че бил северняк, той ухажвал силно южните лидери и им дал да разберат, че бил на тяхна страна „от сърце и душа“. С две думи, играел двойна игра…

„Джентълменът притисна ухо към земята и чу гърмящите колела на аболиционистите (политическо движение от края на XVIII и през XIX в. за премахване на робството, отмяна на търговията с роби и освобождението им в Западна Европа и Америка – бел. на ред.). (…) Той хладно ги информира, че е президент както на Севера, така и на Юга. Промяната на становището му бе изявена от неговата много решителна позиция срещу Джеферсън Дейвис и неговата партия, и той изяви намерението си да се заеме с въпроса за робството в свободните щати до удовлетворяването на хората от тези щати“ (Burke McCarty, The Suppressed Truth About the Assassination of Abraham Lincoln, Arya Varta Publishing, p. 50).

Джеймс Бюканън не трябвало да чака дълго, за да разбере какво щели да направят йезуитите с него, заради двойната му игра към тях.

„На рождения ден на Вашингтон позицията на Бюканън става известна и на следващия ден той е отровен. Сценарият е дълбок и планиран с умение. Г-н Бюканън, както е обичайно за хора от неговия ранг, притежава маса и столове - запазени за него и приятели - в трапезарията на Националния хотел. Президентът е известен като заклет любител на чая. Всъщност, северняците рядко пият нещо друго вечер. Южняците предпочитат кафе. По този начин, за да са сигурни, че Бюканън и неговите приятели от Севера ще бъдат отровени, арсенът е поръсен в купите с чай и бучките захар, и поставени на масата, където той трябва да седне. Пудрата захар в купите, използвана за кафе на другите маси, не е поръсена с отрова. Нито един от южняците не е засегнат или пострадал. Петдесет или шестдесет души вечерят на масата тази вечер и доколкото можахме да разберем, около тридесет и осем са починалите в резултат на отровата. Президент Бюканън е натровен и животът му е спасен извънредно трудно. Неговите лекари го третират според инструкциите, дадени от самия него като причина за болестта, защото той разбирал добре какъв е проблема. След появата на масовото отравяне, масите в Националния хотел са почти празни. Пострадаха ли собствениците на хотела, работниците и служителите? Ако не, в какво тяхното хранене и местата за настаняване се различават от тези на гостите?В това нещастие им много повече от онова, което може да види с просто око. Това е въпрос, който не бива да се омаловажава“ (The New York Post, March 18, 1857).

Джеймс Бюканън бил отровен и почти умрял. Той оживял, защото разбрал, че му е даден арсен и казал това на своите лекари. Той знаел, че йезуитите са отровили Харисън и Тейлър.

Йезуитският орден отново изпълнил своята клетва, че ще отравят, убиват и всичко друго необходимо, за да премахнат тези, които се противопоставят на техните планове. От 1841 до 1857 г. виждаме, че и тримата президенти били повалени от йезуитите, както било определено на конгресите от Виена, Верона и Чиери. Двама умрели, а един едва успял да се измъкне. Те не позволяват на нищо да застане на пътя им за тоталното господство над Америка и унищожаване на Конституцията. С поглед към Америка, свещениците от Рим заявявали: „Ние сме решени да завладеем Съединените щати, но трябва да действаме в най-голяма тайна. Тихо и търпеливо, трябва да струпаме нашите римокатолици в големите градове на Съединените щати, помнейки, че гласът на един беден калфа, макар и покрит с дрипи, има същата тежест при гласуване, както и гласът на милионера Астор, и че ако имаме два гласа срещу неговия един, той ще стане безпомощен като стрида. Затова нека умножим нашите гласове. Нека повикаме нашите бедни, но верни ирландски католици от всеки ъгъл на света и ги съберем в самото сърце - в градове като Вашингтон, Ню Йорк, Бостън, Чикаго, Бъфало, Олбъни, Троя, Синсинати.

В убежището на тези големи градове американците считат себе си за гигантска непобедима раса. Те гледат на бедните ирландски католици с най-голямо презрение, като способни само да копаят техните канали, да метат улиците им и да работят в кухните им. Нека никой не събужда тези спящи лъвове днес. Нека молим Бог, те да продължат да спят още няколко години, събуждайки се само, за да открият, че техните гласове са по-малко, докато ние ги поставим завинаги извън всяка позиция на чест, власт и печалба! (...) Какво ще си помислят тези така наречени гиганти, когато и един сенатор или член на Конгреса не бъде избран, докато не се е предал на нашия свят отец, папата!

Ние не само ще избираме президенти, но ще попълним и командваме армиите, ще попълним флота и ще държим ключовете на народната хазна!

Тогава, да! Тогава ще управляваме Съединените щати и ще ги поставим в нозете на наместника на Исус Христос, за да може той да постави край на тяхната безбожна система за образование и на нечестивите закони за свобода на съвестта, които са обида за Бог и човека“ (Charles Chiniquy, Fifty Years in the Church of Rome, Chick Publications, pp. 281,282).