Embedded Files
Глава 4
ПЪЛНОЦЕННИ ДИПЛОМАТИЧЕСКИ ОТНОШЕНИЯ
Времето беше добре пресметнато. Резултатът бе пророчески. Последиците -
сериозни. На 10 януари 1984 г. по заповед на президента на Съединените
щати Роналд Рейгън и на Светия престол, в централното управление на
Римокатолическата църква, представено от Светия отец, папа Йоан-Павел II,
бяха установени пълноценни дипломатически отношения, между тези две
страни.
„Такива отношения на сърдечност и сътрудничество не са съществували
винаги. Всъщност на Съединените щати са били необходими 208 години, за да
установят пълноценен дипломатически контакт с най-стария международен
субект в общността на народите“ (Томас П. Милейди, „Историята на
посланика -Съединените щати и Ватиканът в световните дела“, стр. 41).
Съществували са някои ранни контакти между новата република, Съединените
щати и държавите с господстваща католическа религия. Тогава папската
власт се е простирала главно на територията на Централна Италия. По това
време признаването на този факт от страна на Съединените щати не е
включвано никакво възприемане на Светия престол и уникалната международна
личност на папата, надминаваща ролята му на суверенен глава на държава и
глава на църквата.
27
През 1797 г. Съединените щати установяват консулски взаимоотношения с
католически държави, чиято столица била в Рим. На този акт било
отговорено на същото консулско ниво през 1826 г., когато папските държави
открили свое консулство в Ню Йорк сити. През 1848 г. президентът Джеймс
Полк предлага Съединените щати да изпратят в папските държави шарже
д’афер - дипломата, който се намира само на едно ниво под посланика. След
продължителни дебати в Сената на тази длъжност бил назначен Джейкъб И.
Мартин.
Томас П. Милейди, официалният посланик на САЩ във Ватикана от 1989 до
1993 г., накратко описва историята на ранните стъпки за официално
признаване между Съединените щати и Ватикана.
„Г-н Джейкъб И. Мартин представил акредитивните си писма на папа Пий IX
на 19 август 1848 г. в Рим. Седем дни по-късно, на 26 август, починал от
малария. В известен смисъл г-н Мартин е бил първият представител на
правителството на Съединените щати, акредитиран при папата. Но това
акредитиране е било от традиционния вид дипломатическо представителство
на една държава в друга. По това време признаването не е включвало факта,
че папата се е считал за глава на Католическата църква и на Светия
престол. Акредитивните писма на г-н Мартин касаели папата като глава на
държавата. Той не се споменавал като глава на католическата общност.
Въпреки това обаче г-н Мартин е бил първият представител на
правителството на Съединените щати, акредитиран при папата.
„След г-н Мартин за 19 години са били назначени петима други дипломати:
Луис Кас Джуниър, 1849-1858; Джон П. Сток-тън, 1858-1861; Аликзандър У.
Рандел, 1861-1862; Ричърд М. Блеч-форд, 1862-1863 и Руфус Кинг, 1863-
1867.
„Руфус Кинг е бил последният посланик, пребиваващ в папските държави. Той
напуснал поста си през август 1867 г. Оттогава не е било възможно да се
финансира подобен дипломатически пост, тъй като през същата година
Конгресът забранил финансирането на дипломатическите служби в папските
държави.
„Отпътуването на г-н Кинг от Рим през 1867 г. сложило началото на дългото
72-годишно прекъсване, по време на което
Съединените щати нямали свой дипломатически представител при папата“ (Т.
Милейди, „Историята на посланика - Съединените щати и Ватиканът в
световните дела“, стр. 42, 43).
След това през 1936 г. отношенията между Съединените щати и Ватикана
отново започнали да се затоплят с посещението на Кардинал Еугенио Пачели
в САЩ. По време на посещението му Пачели е бил държавен секретар на
Ватикана. През март 1939 г., той станал папа Пий XII. По време на
папската коронация президентът Рузвелт изпратил като специален
представител на
Съединените щати Джоузеф Кенеди, тогава посланик на САЩ във
Великобритания.
На Рождество 1939 г. президентът Рузвелт обявил намерението АП да изпрати
личен представител във Ватикана. Скоро
след това назначил за такъв Мирон Тейлър, презвитерианец и пенсиониран
председател на Корпорацията по стомана в Съединените щати. Бившият
посланик Милейди докладва някои инте-Iиiнп детайли.
„Назначението не е изисквало съгласието на Сената. Сле-
дователно нито един публичен форум не е дискутирал заслугите
на акта на президента Рузвелт.
След като пристигнал в Рим, към Мирон Тейлър винаги се
отнасяли като към посланик, представящ правителството на Съ-
единените щати. Десетте години, които прекарал в Рим като дипломатически
пратеник на своята страна, включвали и периода на Втората световна война.
Той имал лесен достъп до папата и главните служители на Ватикана.
Неговият офис бил източник на ценна информация за Съединените щати“ (пак
там, стр. 45).
Мирон Тейлър се пенсионирал през 1949 г. Две години по-късно президентът
Хари Труман назначил генерал Марк Кларк като първи посланик във Ватикана.
Важно е да се отбележи, че това посланичество е било във Ватикана,
града-държава, а не в Светия престол. Все пак много бързо се надигнала
опозиция про-тив това назначение. Няколко души изказали съмнение в
квали-фицираността на генерал Кларк за подобен пост. Но най-силна била
опозицията против признаването от страна на Съединените щати на дадена
църква.
28
29
Президентът Труман решил да не налага назначаването и процеса на
утвърждаване. Според Милейди „щяха да изминат още 18 години преди
президент на Съединените щати да се опита да назначи някакъв по-висш
дипломат в Светия престол. По време на президентите Айзенхауер, Кенеди и
Джонсън не е имало дипломатически представител.
„Президентът Никсън нарушил този дълъг период през 1969г. и определил
Хенри Кабът Лодж за свой личен представител при папата. Г-н Лодж, бивш
щатски сенатор, носел титлата „посланик на САЩ“, докато служел в
Обединените нации, Виетнам и Германия“ (пак там, стр. 46).
Президентът Картър имал двама лични представители във Ватикана. Това са
Дейвид Уолтърс, последван от бившия кмет на Ню Йорк сити Робърт ф.
Уогнър.
В първите няколко седмици след избирането си за президент на САЩ през
ноември 1980 г. Роналд Рсйгън определил Уи-лям Уилсън, свой приятел от
Калифорния, за негов личен представител във Ватикана. След това се
случило нещо, което променило историята в това отношение. Президентът
Рейгън имал частна среща с папата във Ватикана на 7 юни 1982 г. Много
съвременни историци отбелязват тази дата като начало на „светия съюз“
между Съединените щати и Ватикана.
След тази историческа среща с папата през последната година от първия си
мандат като президент на Съединените щати, Роналд Рейгън положил началото
на онова, което никога преди не е било правено - изпращане на пълноправен
посланик не само във Ватикана като град-държава, но и в Светия престол -
централното управление на Римокатолическата църква!
От личен представител до посланик
Давайки си сметка какво се е случвало с потенциалните посланици в
миналото, екипът на президента Рейгън направил обстойно проучване на
въпроса. Това проучване включвало разглеждане на член 2, параграф 2 от
Конституцията, където са описани правомощията на президента да назначава
дипломати и отго-
30
ворността на Сената да даде своето съгласие. Екипът е бил убеден, че би
могъл да защити предложеното посланичество със своето тълкуване на
Конституцията. В допълнение на това, въпреки че юридическата ситуация не
е била променена (през 1868 г. Конгресът бил издал закон, забраняващ
финансирането на посолство във Ватикана), местният политически климат се
бил променил значително! Популярният протестантски евангелизатор Били
Греъм заявил публично, че вижда забележителна промяна в отношението на
протестантите в национален мащаб. Те все още щели да са против, но не
толкова, колкото 30 години по-рано.
Посланик Милейди заявява: „След като се убеди, че назначаването
чаването не противоречи на Конституцията и е от национален интерес за
страната, президентът Рейгън одобри обявяването за невалиден на закона от
1868 г., забраняващ изразходването на обществени средства за посолство
във Ватикана. Този акт беше успешен. Относителната лекота, с която
премина, убеди Рейгън и Белия дом, че трябва да продължат с
осъществяването на проекта си“ (пак там, стр. 52).
Милейди добавя следните особено важни моменти: „На 10 януари 1984 г.
президентът Роналд Рейгън обяви установяването па официални
дипломатически отношения със Светия престол. С този акт напълно се
признаваше уникалната международна суверенна роля на папата и неговото
правителство да упражняват своята духовна и политическа власт. Нямаше
никакво двусмислие. ЗА ПЪРВИ ПЪТ СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ ПРИЗНАВАХА НАПЪЛНО
ПРАВИТЕЛСТВОТО НА „СВЯТАТА КАТОЛИЧЕСКА И АПОСТОЛИЧЕСКА ЦЪРКВА“.
Това обявяване означаваше приемането на международния законов принцип, че
Светият престол е истински международен субект. По този начин президентът
Рейгън признаваше папството за религиозен орган с международни права и
задължения. Тона не беше подходящо признаване на града-държава Ватикан. В
предишните времена то щеше да доведе до ожесточени протести. Но веднага
стана явно - както от топа, така и от състоянието, че в местното
политическо мнение на Съединените щати е настъпила съществена промяна“
(пак там, стр. 50, 53).
31
Разбиране на Светия престол
За обикновения протестант мирянин терминът „Светият престол“ няма
абсолютно никакъв особен смисъл. Може би дори не се използва широко и
сред католиците миряни. Причината за тази несигурност е необикновеното
естество на „звяра“. Вярвам, че най-добре би било да извлечем дефиницията
за Светия престол от някой дълбоко осведомен. Да се върнем отново на
Томас Патрик Милейди, римокатолически дипломат и в миналото официален
посланик на Съединените американски щати във Ватикана, в Светия престол.
Неговото обяснение е следното: „Правителството на Съединените щати има
дипломатически отношения с правителството на Римокатолическата църква, т.
е. със Светия престол.
„Светият престол“ е смесица от власт, юрисдикция и суверенитет,
съсредоточена и упражнявана от папата и неговите съветници по временните
и духовните насоки и ръководство на Римокатолическата църква по целия
свят. Следователно Светият престол е морален субект; от съвременна гледна
точка той е централното правителство на Римокатолическата църква“ (пак
там, стр. 178).
Светият престол не е само някакъв малък град-държава, наречен Ватикан,
разположен на площ от 110 акра в град Рим, Италия. Това е световното тяло
на над 900 милиона римокатолици с папата като свой глава. Светият престол
има официални дипломатически отношения с над 145 държави, включително и
Съединените щати.
„Посланикът на папата (индивидуален представител на Светия престол в 145
-те държави) има две функции. Едната е дипломатическа като посланик на
Светия престол в страната, където е акредитиран. Другата е религиозна
като представител на местната църква на папата, за да се увери, че се
спазват каноничните правила. Той препоръчва също назначаването на нови
епископи. Там, където няма дипломатически отношения, представителят на
папата играе само религиозна роля. Градът държава Ватикан е физическото
седалище на Светия престол. Светият престол е суверенен субект, който
притежава този уникален универсален суверенитет поради ролята на главата
на Католическата църква в света“ (Милейди, стр. 179).
32
Светият престол не е демократичен
През лятото на 1995 г. посетих Ватикана, музея, съкровищницата,
базиликата на Св. Петър и прилежащите сгради. Там, в съкровищницата,
видях знаменитата трикратна корона на папата. Тя изглеждаше направена от
чисто злато и към нея бяха прикрепени огромни скъпоценни камъни.
В магазина за сувенири си купих официалния цветен указател и сувенирната
книга на съкровището, публикувани от вати-канската преса. Забелязах, че
под снимката на короната беше отпечатан следният текст: „Трикратната
корона - папската тиара, състояща се от три корони, което символизира
триединната
сила на папата като Отец на царете, Пастор на света и Наместник на
Христос.“ Томас Милейди казва, че след пристигането си и Рим представил
акредитивните си писма на папата като „наместник на Христос, глава на
Всемирната католическа църква и суверен на града-държава Ватикан“.
Обяснявайки как функционира правителството на Светия престол, Милейди
заявява: „Папата упражнява върховна законодателна, изпълнителна и
юридическа сила над Светия престол. Той е еквивалент на абсолютния
монарх. Тази власт не се ограничава само в рамките на държавата Ватикан.
Суверенитетът на Светия престол е универсален исторически факт, приет от
международната общност. Светият престол е изпращал и приемал
дипломатически мисии от IV век. Папата управлява Светия престол
посредством Римската курия и папската гражданска служба, които осигуряват
персонал за него“ (пак там, стр. 179).
Папата се избира на този пост до края на живота си и не
съществува такова нещо като заместник-папа. Следователно никой не е „на
една ръка разстояние от него“. В единствения изборен процес в
Римокатолическата църква папата се избира от кардинали, определени от
някой папа. Кардиналите са средновековни „творения“ без никаква основа в
Свещеното писание. Те ще изберат следващия папа, „265-я наследник на
Свети Петър“, пак <>т своите среди. Според настоящия канонически закон
може да
33
има само 120 избираеми кардинали. Когато навършат 80 години, те престават
да бъдат избираеми; за тях вече не може да се гласува.
Изтъкнатият римокатолически журналист Питър Хеблетуайт, който беше и
много почитан като коментатор на събитията и тенденциите в Католическата
църква, дава някои насоки, от които по-лесно можем да разберем
политическия процес на папството. В своята книга „Следващият папа“,
публикувана през 1995 г., само няколко месеца след смъртта му, той
разкрива много интересни неща за папския изборен процес. Например: „Много
е трудно да се говори честно и прямо за папите, защото веднага след като
някой стане папа, се задейства процесът на митологизиране и веднага
променя посредственото в гениално и просто талантливото в свръхнадарено“
(„Следващият папа“, стр. 89).
Всичко това, отнесено към политиката на папството, подчертава гротескното
в Светия престол, който говори на висок глас за човешките права и за
религиозната свобода в делата си с другите народи. Посланик Милейди
твърде подробно описва в книгата си усилията на Светия престол да
съдейства за демокрацията и религиозната свобода в Полша, в балтийските
държави, | Чехословакия, Унгария, Румъния, България, Албания, Куба,
Централна и Южна Америка и Африка. Но той не е демократичен , нито в
собствените си дела, нито е заинтересован от религиозната свобода на
друг, освен за римокатолиците и Светия престол. Например, говорейки за
своята дейност да събере на разговори официални представители на САЩ и
Светия престол, за да дискутират ситуацията в Китай, посланик Милейди
казва: „И пред Светия престол, и пред Съединените щати бе изразена
загрижеността за човешките права и религиозните свободи в Китай... Когато
уредих среща на (държавния) секретар (Джеймс) Бейкър с кардинал Анджело
Содано (държавен секретар на Светия престол) на 8 ноември 1991 г., в
дневния ред бе включено подпомагането на човешките права и религиозните
свободи в Китай.“
„Това беше първата среща на кардинал Содано, отначало със секретаря
Бейкър, след това с президента Буш. Разговорът със секретаря Бейкър се
съсредоточи върху темата, как да се ускори процесът на промяна в Китай и
как той би довел до нама-
ляване на злоупотребите с правата на хората. Кардинал Содано подчерта
правото на Католическата църква да провежда мисията си в Китай“ (пак там,
стр. 92).
Слушанията в Сената
Да се промени напълно настоящата ситуация, в която Съединените щати имат
пълноценни и официални дипломатически отношения със Светия престол, би
означавало буквално да се приеме станалото пословично „постановление на
Конгреса“. Стенограмите го предават дума по дума на слушанията пред
Комитета за международни отношения на Сената на Съединените щати относно
назначаването на Уйлям А. Уилсън за посланик на САЩ в Светия престол на 2
февруари 1984 г. Комитетът се събрал точно в 14:31 ч. в зала 419 на
Сенатската офис-сграда „Дир-ксен“ под председателството на почитаемия
Ричард Лугар. Преди слушанията комитетът обявил, че обсъжданията ще се
съсредоточат върху въпроса, би ли трябвало Съединените щати да поддържат
дипломатически отношения със Светия престол. Но както посочват
стенограмите, няколко говорители отбелязали, че Сенатът вече е разрешил
този въпрос и сега трябвало само да се установи дали г-н Уилсън е
достатъчно квалифициран за този пост. И тъй като вече бил служил като
личен представител на президента Рейгън във Ватикана през последните три
години, никой нямал по-добра квалификация от него. Комитетът гласувал по
следния начин: 15 „за“ и 1 „против“.
Избраният г-н Уилям Уилсън бил представен на Комитета от почитаемия Пийт
Уилсън, по това време сенатор от Калифорния. Отчасти бележките му са
следните:
„Г-н председател, много ви благодаря, че ми давате привилегията да ви
представя още един калифорниец, много забележителен американец. Г-н
председател, в интерес на времето на Комитета и това на кандидата, ще се
постарая веднага да дойда на въпроса. Допускам, че ще има свидетели след
мен и след желанието на кандидата да се обърне към Комитета по отношение
на
35
онова, което се нарича „уместност“ или „неуместност“ на действие, което
аз бих нарекъл вече постигнат факт. На 10 януари тази година бяха
установени дипломатически отношения между Съединените щати и Ватикана.
Споменавам това не за да предизвикам контрааргументи. Това може би няма
да е необходимо. Но искам да посоча, че действието вече е извършено. Този
дебат бе проведен в Конгреса и решението бе взето. Така че, г-н
председателю, онова, с което днес би трябвало да се занимаем, не е
уместността на тези отношения. Отношенията ВЕЧЕ съществуват.“
След това сенаторът Ричард Лугар, председателстващ Комитета за
международни отношения по време на тези слушания, откри дебатите,
твърдейки в изказването си: „Вярвам, че президентът е взел мъдро решение,
установявайки дипломатически отношения със Светия престол, както и при
назначаването на Уилям Уилсън да провежда тези отношения на посланическо
ниво.“
„Светият престол поддържа дипломатическо присъствие и има голямо влияние
и уникален достъп до области, които са от голям интерес за външната
политика на Съединените щати...“ „Служителите и дипломатите на Ватикана
са не само наблюдатели или духовни водачи, но играят активна роля в
международните дела...“
„През последните две години президентът, вицепрезидентът, държавният
секретар и други служители на кабинета са имали аудиенции при папата, на
които са дискутирали широк спектър от политически и морални проблеми,
пред които е изправен светът. Всеки президент на Съединените щати през
последните десетилетия е демонстрирал уважението си към забележителното
международно положение на папетвото, като се е срещал с папата... Папа
Йоан-Павел II е могъща сила за политическите и моралните ценности, които
ние, американците, съхраняваме в душите си и които са толкова важни за
достойнството на хората по целия свят...“
„Няма да ви убеждавам повече в днешния случай. Ще кажа просто: Вярвам, че
бремето на доказателствата ще падне върху тези, които биха се постарали
да ни убедят в специалната причина да анулираме ясно определената от
Конституцията власт на
36
президента да назначава посланици. Президентът установи дип-ншатически
отношения със Светия престол на 10 януари 1984 г.
11о-точно казано, сенаторите ще бъдат призовани не да преценяват това
действие, а да преценят дали г-н Уилсън е подходящ да теме поста, за
който е предложен.“
Жребият е бил хвърлен предварително. Действието вече е пило извършено!
Била е извървяна още една важна стъпка към оформянето на „образа на
звяра“.
А сега накъде?
Разбира се, това е само половината от историята, защото когато говорим за
Светия престол, трябва да имаме предвид не само политическата, но и
религиозната страна на въпроса. Това ще направим в следващата глава. Но
преди това нека разгледаме още един важен фактор. В книгата си „Ключовете
на тази кръв“ Малакай Мартин отбелязва, че три велики сили ще се борят за
световно господство - комунизмът, капитализмът и католицизмът. Мартин
предсказва по същество, че към 2000-та година ще остане само една - и че
това ще е Римокатолическата църква с папата като неин лидер.
Посланик Милейди подчертава как се е водила тази битка с фактора „общ
враг“. „ИСъединените щати, и Светият престол се бяха изправили пред един
и същи мощен опонент. Годините след Итората световна война (когато
Съветският съюз придоби статут на суперсила) бяха особено трудни за
Съединените щати и за ('ветия престол. И Съединените щати, и Светият
престол бяха силно ангажирани - от 1945 до края на 1980 г. - в усилията
си да осуетят напредъка на атеистичния комунизъм... Главните ватикански
служители са ми казвали няколко пъти, че светът дължи голяма благодарност
на Съединените щати за обмислянето и важната роля, която изиграха в
колапса му (на Съветския съюз) и за това, че всичко сс извърши
ненасилствено...“
Милейди продължава: „С появата на Горбачов на политическата сцена през
1985 г. Светият престол почувства, че наближава времето на забележителни
промени“ (Т. Милейди, „Историята на посланика - САЩ и Ватиканът в
световните дела“,
37
стр. 74, 75). Това изказване ми напомня за нещо, писано от Елън Уайт във
„Великата борба“ на стр. 580 (353 от бълг. изд.): „Римската църква е
удивителна в своята проницателност и коварство. Тя може да предвиди какво
ще стане. Спокойно изчаква благоприятния момент...“
И тъй, каквО ще ни донесе бъдещето? Посланик Милейди заключава: „Вярвам,
че Съединените щати като единствена световна суперсила и Светият престол
като единствения световен морално-политически суверен в бъдеще ще играят
забележителна роля. Техните действия ще засегнат живота на хората от
всички краища на света“ (Т. Милейди, „Историята на посланика - САЩ и
Ватиканът в световните дела“, стр. 10). Сигурен съм, че той дори не
осъзнава колко пророчески са думите му.
Page updated
Google Sites
Report abuse