Глава 12 - ЧУЖД ОГЪН - Тема 01 - Вторият Ватикански Събор и харизматичните църкви

Глава 12 - ЧУЖД ОГЪН - Тема 01 - Вторият Ватикански Събор и харизматичните църкви

Защо контрареформацията има такъв голям успех? Как е възможно всичко, което защитава Реформацията, да бъде отхвърлено така охотно? Библията ни дава своя ясен отговор. Заблудата и измамата играят основната роля. Духът на обединяването, който контролира църквите, се основава повече на чувствата, отколкото на истината; а разграничаването на истината от лъжата ще изисква внимателно изследване. Разкриването на заблудата е болезнено начинание и целта ни тук не е да подценяваме някой от пътищата на вярата, но тъй като на карта са заложени съдбите на хората, е жизненоважно да изучаваме Писанията и да се стремим да бъдем в хармония с тях.

Преди Втория ватикански събор на повечето протестанти им е дошло до гуша от Рим, но този събор променя много неща. Всъщност той не променя позицията на Рим, а представата за него. Въпросът е как е постигнато това. Единственият начин да бъдат отклонени хората от фокусирането им върху доктриналните въпроси е да се насочат към една религия на чувствата. За тази цел Вторият ватикански събор издава директиви за начина на богослужение, който трябва да бъде възприет от църквите. Отсега нататък църковната общност трябва да участва повече в църковните служби и да се включи в богослужебните ритуали. Традиционните проповеди трябва да се променят и да се наблегне повече върху четенето на псалмите и цитати от евангелията. Трябва да се въведе съвременна музика в службите и физически движения на паството по време на пеенето. Трябва да се внесат съвременни музикални инструменти в богослужението и популярни песни да заместят по-традиционните химни. Стилът на богослужение трябва да бъде приспособен към културата на народите. Литургичната секция от документите на Втория ватикански събор, т. 1, по този въпрос може да бъде обобщена по следния начин:

„Накарайте църквите да свикнат с терминологията на празнуването и с идеята за празнуването. Всяка функция на църквата става празник (...) Накарайте църквите да свикнат с един обновен стил на празнична служба

218

(...) Намаляване на задръжките (...) Много физически жестове, телесни пози и движения. Организирайте песните и музикалните тържествени служби като прекрасни празници. Използвайте популярни религиозни песни и свързвайте музиката с различните култури и нрави на хората

Документът от Втория ватикански събор за музиката в литургията заявява:

„За да може вярващите да участват активно по-охотно и да извлекат по-голяма полза, е уместно форматът на празнуването и степента на участие в него да бъдат възможно най-разнообразни, според тържествеността на деня и естеството на присъстващото паство (...) Участието в Празнуването трябва да бъде вътрешно, но от друга страна, да бъде също и вътино, тоест такова, че да показва вътрешното участие с жестове и

телесни пози. Чрез изразяване на бурно одобрение, различни реакции и пее- <( ? не .

Изразяването на чувствата е жизненоважна съставка на този тип богослужение. Не че има нещо лошо в чувствата, но когато те заемат мястото на истината и на рационалното мислене, не може да им се има доверие. Катехи- зисът на Католическата църква добавя още към горното изявление от Втория ватикански събор:

„1157. Песните и музиката изпълняват своята функция като символи по още по-значим начин, когато са по-тясно свързани (...) с литургични- те дейности според три основни критерия: красотата, изразяваща молитва; единодушното участие на събранието в определените моменти и тържествения характер на богослужението. По този начин те участват в целта на литургическите думи и действия: прославата на Бога и осве- щението на верните: „Колко плаках, дълбоко трогнат от вашите химни, песни и гласове, които ехтяха в църквата ви! Какво чувство преживях чрез тях! Тези звуци проникнаха в ушите ми, внушавайки истината в сърцето ми. Чувство на посвещение се надигна вътре в мен и сълзи потекоха по лицето ми - сълзи, които ми направиха добро “. 1158. Хармонията на символите (песен, музика, думи и действия) е толкова no-изразителна и плодоносна, когато е изразена в културното богатство на Божия народ, който празнува “?

Думата „празнуване“ се повтаря отново и отново в тези документи и изразяването на чувства е поставено на едно от първите места. Опасността е, че литургията (църковният формат и дейности, освен проповядването на Словото) може да стане толкова всепоглъщащо увлекателна, че да замести Словото. Пеенето, ответните четения, музиката и хвалението може да заемат мястото на основаната върху Словото религия, като по този начин се предла- га форма на благочестие без храната на небесния хляб.

През същото десетилетие, когато Вторият ватикански събор променя икуменическото мислене, християнският свят преживява драматично „пробуждане“. Харизматичното движение, което за пръв път се появява в началото на века, се разпространява като горски пожар в САЩ и в останалата част от света. Петдесятното движение обаче все още се отнася към римокатолиците с подозрение, тъй като те не са благословени с този дух на обновление. Обаче преди 1965 г. Ъруин Прейндж пише:

„ (...) наскоро посетихримокатолическо, епископално и лутеранско лагерно събрание (...) убеден съм, че основното значение на харизматичното обновление е обединяването на църквите“.4

В 1967 г. преподавателите и студентите от Католическия университет „Нотр Дам“ в Питсбърг, Пенсилвания (ръководени Свещениците на Светия Дух) се молят за дара на „Светия Дух“. И по време на едно от събранията им стотици поддръжници на католическата вяра получават това, за което са се молили; така се ражда католическото харизматично движение.

Папа Павел VI е първият, който отначало е принуден да осъди харизматичното движение в Католическата църква, но през 1975 г. на едно масово събрание на 25 000 души, от които 10 000 са чужденци, той възхвалява духовното обновление в базиликата„Св. Петър“ в Рим. Списание „Крисчианититудей”от 6 юни 1975 г. пише:

„ Епископи, архиепископи и кардинали, опитвайки се задържат шапките си на мястото им, пеят и танцуват екзалтирано, прегръщат се един друг, вдигат pmieme си към небето. Обръщението на папа Павел VI е прекъсвано от изпадащи в екстаз хора “.

След приемането на харизматичното движение в рамките на Римокатолическата църква протестантските и православните църкви променят позицията си относно приемането на католиците. Колин Бюканан пише, че:

„ Появата на Римската църква като партньор в икуменическите дискусии и влиянието на харизматичното движение напълно промениха икуменическите връзки “.5

В началото на 50-те години на миналия век Давид Дюплеси вярва, че Бог го призовава за секретар на Петдесятната световна конференция, за да създаде контакт със Световния съвет на църквите. Впоследствие той изиграва водеща роля в икуменическите кръгове. От 60-те години на 20-ти век проникването на петдесятничеството в по-старите протестантски и православни църкви е драматично. Джеймс Дън пише:

„ Приемането на петдесятничеството от лидерите на Световния съ- 220 вет отбелязва първия случай, когато по-традиционното християнство искрено посреща този ентусиазиран клон от вярата и поклонението като валиден и важен израз на вяра. Преди такива форми на християнство или са били преследвани, или са успявали да процъфтяват извън организираната църква. Сега харизматичното движение постоянно събаря много от бариерите и неправилните предспюви и от двете страни. То се разпространява във всички традиционни класи на обществото и духовенството; а конкретно католическото петдесятничество привлича в голяма степен учени хора и уважение към авторитета, тайнствата и традицията, което липсва в класическото петдесятничество (...) много лидери на национални църкви преминават от предпазливото ,, без коментар “ към мнението, че харизматичното движение е най-добрата надежда за обновяване на църквата в последните десетилетия на този век“.6

Интересно е да се отбележи, че католическото петдесятничество довежда до по-голямо благоговение пред папския авторитет, до по-дълбоко възвеличаване на Дева Мария и до укрепване в католическите доктрини. Възраждането и феноменалният растеж на Църквата през последните няколко десетилетия е според Падила, част от много по-широко съживление на религията, което се наблюдава по целия свят.

,, Доказателства за това възраждане са процъфтяването на окулти- зма и азиатските религии на Запад, активизирането на исляма в някои области. на Африка, Малайзия и Пакистан, заедно с възраждането на будизма в Тайланд, Виетнам, Камбоджа, Бирма и Шри Ланка, на хиндуизма в Индия и шинтоизма в Япония, на жизнеспособността на спиритизма в Бразилия и на Сока-гакай10 в Япония “.

Професор Холенуегър от университета Бирмингам казва:

„Харизматичното движение има огромен потенциал да създава доверие и да унищожава подозрението между противоположни групи, което осигури платформа, от която хората да могат да говорят честно и открито, без да стигат до противопоставяне (...) След като вече обедини римокатолици и протестанти, харизматичното движение върши чудеса,78

Петдесятничеството се разпространява по целия свят като горски пожар и към 1996г. религиозните доклади за този феномен казват следното:

„Десет хиляди харизматици и петдесятници се молеха, пееха, танцуваха, пляскаха с ръце и викаха, обединени в едно отСветия Дух по време на четиридневно икуменическо събрание миналото лято (...) Около половина- та участницы на Конгреса за Светия Дух и евангелизирането на света, проведен от 26 до 29 юли в Орландо, Флорида, бяха католици. ,, Светият Дух иска да разруши стените между католици и протестанти “ — каза Винсън- Сайнан, декан на факултета по теология е университета ,,Риджънт”на Пат Робъртсън, който беше председател на конгреса“.9

Тъй като Светият Дух насочва към цялата истина, не може да води към никакъв компромис с лъжата. Следователно е задължително да изследваме функцията Му внимателно, както и феномените като изцеление и говорене на езици, които се приписват на Духа. Дали петдесятното движение отговаря на библейските критерии по отношение проявите на Духа?

Харизматичното движение и дарбата на Духа

Харизматичните църкви по принцип приемат футуристичния диспенса- ционалистки възглед за тълкуване на пророчествата и дарбите на Духа играят важна роля в тяхното богослужение, особено дара на говоренето на езици, на който се набляга в много харизматични групи. Всъщност тази „дарба на езиците“ често се смята за специална проява на действието на Светия Дух в живота на човека и хората искрено се стремят към нея. Крайните прояви на тази опитност може да бъдат придружавани от други прояви, като да бъдеш „поразен в Духа“, както и от опитности на изцелявания. Хиляди вярващи и невярващи са привлечени към церемониите за изцеляване и могат да преживеят тази сила, дори ако нямат никакво предишно религиозно преживяване или произлизат от атеистично семейство. Вярно е, че животът често се променя от тези опитности и алкохолици и наркомани могат да си тръгнат като преобразени хора. Това води до още повече обръщания и допринася за бързото разрастване на движението.

Какви са библейските критерии за действието на Духа и до каква степен отговаря на тези критерии това, което се случва в харизматичното движение?

Светият Дух в Писанието

Исус казва на учениците Си:

„Ако Ме любите, ще пазите Моите заповеди. И Аз ще поискам от Отца, и Той ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас до века. Духът на истината, когото светът не може да приеме, защото Го не вижда, нито Го познава. Вие Го познавате, защото Той пребъдва във вас и във вас ще бъде“ (Йоан 14:15-17).

Любовта към Бога ражда плодовете на послушанието: ,Дко ме любите, ще пазите Моите заповеди“. Светият Дух е обещан на онези, които се

стремят да живеят в хармония с Божието слово. Духът ще ги утешава и ще им разкрива истината. Бог желае да спаси цялото човечество, но трябва да постъпваме според разкритата светлина и да приемаме, че спасението е от Исус Христос.

„... Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот “ (Йоан 3:16).

„...ако ходим в светлината, както е и Той в светлината, имаме общение един с друг и кръвта на Исус (Христос), Неговия Син, ни очиства от всеки грях“ (1 Йоаново 1:7).

Отново виждаме условния аспект на спасението да излиза на преден план: „ако“ ходим в светлината. Светият Дух, Който дава възможност за служене, се предлага при условие на послушание:

„И ние сме Негови свидетели за тези неща, и Светият Дух, Когото Бог даде на онези, които Му се покоряват “ (Деяния 5:32; подчертано от автора).

Обръщане означава пълен обрат - да не живеем живота, който сме живели преди, да отхвърлим греха, който е нарушаване на Божия Закон. За да бъдем употребени от Бога и да се изпълним с Духа, трябва първо да бъдем убедени в своята греховност и в нуждата си от спасение. Това убеждение също се поражда от действието на Светия Дух:

„ Обаче Аз ви казвам истината, за вас е по-добре да отида Аз, защото, ако не отида, Утешителят няма да дойде на вас; но ако отида, ще ви го изпратя. И той, когато дойде, ще обвини света за грях, за правда и за съдба “ (Йоан 16:7, 8; Превод 1940).

Трябва да осъзнаем греховното си състояние, за да можем да потърсим решение на проблема с греха в Единствения, Който може да ни спаси от нашите грехове и да ни покрие със Своята правда, за да не бъдем осъдени в последния съд. Това е същността на евангелието с няколко думи. Колко странно е, че популярните учения днес се опитват да изключат този аспект и да разпространяват друго евангелие - това на популярния хуманизъм, според което самоуважението ни не трябва да бъде наранявано и човекът не бива да бъде убеждаван във факта, че е грешник. В разрез с ясните учения на Писанието, Робърт Шулър има да каже следното по този въпрос:

„ Не мисля, че има нещо, направено в името на Христос и под знамето на християнството, което да се е оказало по-разрушително за човешката личност и следователно, по вредно за евангелизаторските начинания, от често грубата, примитивна и нехристиянска стратегия да се опитваме да накараме хората да осъзнават своето изгубено и греховно състояние 10

Трябва да знаем какво не е наред, преди да можем да го поправим с Божията сила и да възстановим отношението си на покорство към Него. Христос ни укрепва срещу изкушенията.

„Въпреки че беше Син, пак се научи на послушание от това, което пострада, и усъвършенстван, стана причина за вечно спасение на всички, които са Му послушни “ (Евреи 5:8, 9).

„И Самуил каза: Господ наслаждава ли се на всеизгарянията и жертвите колкото на послушанието на Господния глас? Ето, послушанието е по-добро от жертвата и покорството — от тлъстината на овни “ (1 Царе 15:22).

Светият Дух ще ни научи и ще ни припомня Божието слово, за да можем да бъдем образец за подражание и успешни свидетели за Бога.

„А Утешителят, Светият Дух, когото Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко, и ще ви напомни всичко, което съм ви казач“ (Йоан 14:26; Превод 1940).

Следователно дарбите на Духа се дават, за да ни върнат към единството с Бога и за да напредва евангелието.

1. Светият Дух ще довежда хората до покаяние, насочвайки ги към по- пълно разбиране на истината за Бога и за Исус Христос (Лука 24:46-49; Йоан 14-16; Деяния 4 гл.).

2. Изпълнението на обещанието трябва да донесе полза на хората, доведени в Църквата чрез свидетелите на евангелието (Йоан 17:20; Деяния 2:38, 39,46-47).

3. Дарът на езиците се дава за разнасяне на евангелието до различни езикови групи (Деяния 2:2-11, 43). Както в Деяния 2 гл., така и в Деяния 19 гл., виждаме, че езиците и пророчествата са свързани и следователно служат за разгласяване на евангелието.

4. Дарбите са дадени, за да съдействат за единството в църквата (1 Кор. 12:18-27).

5. В списъка на духовните дарби (Римл. 12:6-8; 1 Кор. 12:8-11,28-31; Еф. 4:11) само дарът на пророчеството (предаването на Евангелието) е представен във всичките четири случая, а дарът на езиците - само в 1 Коринтяни, където е в края на списъка.