Представи си

едно нищо. Ти и един необятен свят със съвсем малко неща. Светът на елементарното.

Нали животът е сложен за тебе.

Ето, сега да отидем в света на елементарното.

С удивление откриваш, че простото и малкото са ти недостатъчни, нали.

Защото всеки си има свят на елементарното. В моят ще се виждат само няколко неща. Ще се мъча да ги свържа, ще се мъча да ги обединя и да ги накарам да имат смисъл за мен. Да ми са потребни. В моя "свят на елементарното" ще има толкова малко неща, аз няма да имам потребности, няма да имам проблеми.

С мъка ще мога да си създам поне едно проблемче, защото няма да има от какво. Знам, че това ще ме направи не само нещастна, то ще бъде непоносимо за мене.

С труд все пак ще успея да създам някакво действие и интрига и ще мога да започна да мисля за тях и да се вълнувам, ще започна да очаквам и да се надявам.

И ще се породят още няколко неща. Ще накарам и тези неща да заживеят за мен. И ще съм изпълнена изцяло от грижата да си създам свят. Да имам вълнения, да мразя, да обичам - не, в света на елементарното няма да има какво да мразя и какво да обичам.

Аз непрекъснато ще съм там. От грижи да ми е интересно, няма да има за какво да мечтая - защото ще ме заобикалят само елементарни неща.

А когато няма за какво да мечтая, аз не мога да си почивам.

Не знам как си ти, но аз си почивам най-добре, когато мисълта ми е някъде далече.

А може би в света на елементарното разстоянията ще са огромни и мисълта ми ще издирва и ще се труди. Ще издирва други неща, от които да си създаде свят. И ще ги открива, и ще ги подрежда. И ще им определя роли и ще се грижи за тях.

Хубаво ли е да имаш свят на елементарното въобще?

Да помечтаем ли още малко?

А може би моят свят ще се срещне с нечий друг и след като приятелски си подадат ръка, ще се слеят в един?

Ако се слеят в един? И след това още един и още един ... Ще се получи ... Какво ...

Нещо като на Земята.

Като малките дечица, дошли за кратък отдих на Земята, откриващи едно след друго елементарните неща, всяко своето, и бавно протягащи ръце към нас.

Всъщност откъде ли идват те? Детските души.

Дали Земята не е само един пристан, на който те се спират за кратък отдих. Място, на което си само ти.

Ти. Ти. Твоят живот, твоята жена, твоето дете, твоята кола, твоят град.

Ти виждаш себе си, своите проблеми. И колко е хубаво и спокойно, че имаш себе си и твоите неща и твоите проблеми.

За тебе не е проблем какво те заобикаля.

Понякога го наричаш "нищо". Не го забелязваш.

Ти - в рейса. Ти - в офиса. Ти - в ресторанта. Ти - в парка. Около тебе това ...

Тези елементарни неща, които някой грижливо е събирал, или те са се събирали.

Защо са се събирали. 

Представи си, че започнат да те вълнуват разни въпроси. А всъщност защо не те вълнуват? - Защото ти си ти.

А това около тебе е само един фон - фон е добра дума.

Но драги, задавал ли си си някога въпроса защо именно така мислиш за себе си, забелязваш себе си и своите си неща - задай си този въпрос.

Може би ... Да ти кажа ли.

Може би целият този фон около тебе някак неслучайно те кара да се съсредоточиш в себе си, да си адекватен, да си спокоен, да имаш някакви "проблемчета", да живееш. Да мислиш.

Заобикалят те толкова много неща. Има за какво да мислиш. И не забелязваш фона, не забелязваш дърветата, кучето, снега, камъка.

Ето това е спокойствието.

А ти какво искаш - рай?