Палчо, Чичо Джон и Лоло

Палчо, това е неголям къдрав пес. Всъщност - сладко малко, добродушно, игриво и обичливо кученце.

Палчо обича да тича на свобода, когато го пуснат, разбира се. Тича той, тича около домът на мама, и дори се набутва и в съседните дворове.

Често обаче среща своят приятел - доста стар, голям, сиво-бял.

Палчо винаги се заиграва с него. Радва му се. Радват се на срещите си. Тичат по околните зелени поляни и нагоре, докъдето е краят на Света.

И този път Палчо се затича към Чичо Джон и  го попита - Ще ми покажеш ли пак какъв е света, Чичо Джон!

• Ела моето момче, този път ще отидем на гости.

Двамата изтичаха надолу в селото и стигнаха до един двор, където до порутена дървена къщичка беше завързано на дебел синджир слабо, мускулесто, кафяво куче.

• Здравейте! Вие - защо сте вързан?! Не ви ли боли?-  попита Палчо.

• Оо-х, боли ме. Дълга история имам аз.

Палчо и Чичо Джон наостриха уши.

И така, в миналият си живот си спомням, че бях бабичка, живеех си добре, радвах се на хапването, грижех се за градините си и за моят дядо. Живях, живях… но един ден, като слизахме с колата за града - стана катастрофа.

Спомням си, че веднага след това попаднах пред красив мъж с крила.

Докато изненадано го гледах, той каза : - Вашият Човешки земен път свърши, госпожо!  Но… остават ви много, много животи като тези.

Тогава видях лястовичка да кръжи над мен. Ненавиждам лястовичките, рушах им гнездата, цапаха ми прозорците, - отговорих аз ядосано.

Веднага след това до мен се появи бялата котка с едно ухо, която пък силно ме дразнеше и на която бях сипала малко отрова. Мразя котките! - възкликнах аз.

Към мен започнаха да пъплят няколко мравки. - Но веднъж една мравка ме ухапа, като разрових мравуняка им. Малка беше, но ми се поду цялата дясна длан. Ненавиждам ги!

В следващия миг до мен се приближи огромен глиган с няколко мънички. От лявото му ухо течеше кръв. - Да не би това да е този, застрелян веднъж от синът ми? - А, не! Ненавиждам глиганите и прасетата, защото стават само за ядене.

Тогава глиганът с малките се стопи, и на негово място изпъкна физиономията на малка сърничка. - И по тези стреляме, вкусни са! Ненавиждам ги! - пак се ядосах аз.

Катеричка…, мишка…, змия…, таралеж…, мечка след това…, вълк дори… - Всички, всички - Ненавиждам!

Веднага след тях изплува образът на миловидно весело кученце, което скачаше по колената ми. - Приличаше на това на съседката. Подарих ѝ синджир!! Куче - Можее. Никой не ги яде. Въпреки че ги ненавиждах, и кучето, и съседката.

И ето ме тук сега, - куче съм. Но - умирам от глад, по цял ден. Никъде не ме пускат. Бил съм стар. Пък и аз се чувствам стар. Дават ми да хапвам само когато ходим на лов.

• Какво е лов? - попита Палчо.

• Ами лов е, когато ме пуснат от синджира, качат ме в голяма кола с други като мен, и после ни пуснат по планината.

За да заслужа да ям, трябва да открия диво прасе и да го подгоня. Аз го гоня, тичам, тичам със сетни сили, трябва да ям. Накрая го застрелват и аз ям след това. Ям неговите кокали.

А ненавиждате ли го? - попитаха Палчо и Чичо Джон в един глас.

Събота, 31-ви май, 2025. все още има Мир.

Авторска снимка.