Мечтание
На север, далече от топлите страни, където слънцето щедро обливаше с лъчи земята, имаше една страна, без планини и горски лесове, без бурни потоци и водопади и забързани реки. В тази страна се ширеше спокойствието на зелените хълмове, долини и равнини, полета и обилните и кръстосващи я навсякъде, води. Тези води бяха в специални русла, направени от хората.
Градът, в който живееше Момичето, беше старинен, причудлив и богат. Сутрин блестеше с измитите от дъжда улици, измитите стъкла на странните си къщи и ухаеше на мокро и на цветя. Понякога слънцето се показваше иззад облаците, те му правеха път и то важно блестеше над измитите покриви, над пейките, по които седяха малчугани и възрастни и се отразяваше във водите на неизмеримо многото потоци, пресичащи града.
Вечер тези потоци отразяваха светлините на прозорците, които не бяха прикрити, и на уличните фенери, които грееха жълто като малки слънца.
Малки извити мостчета водеха от единия до другия бряг на потоците.
Момичето обичаше мостчето, близко до неговата къща и улица. Обичаше да оставя пъстрото си чадърче на дървените перила на моста и да стои дълго-дълго, съзерцавайки нещо.
Какво виждаше то тогава? Може би си стоеше, притихнало и удивено от мократа тишина, занемяло и слушащо нещо дълбоко в себе си.
Само бълбукането на тъмносинята вода съпровождаше това мечтание и може би изпълваше това дете с копнеж по нещо далечно.
Звездите са отразяваха във водите на потока и правеха компания на Момичето. Блестяха и си говореха за красотата на мига. Отраженията им трептяха във водата като малки жълтици.
И тази вечер водата отразяваше безброй светлини. Момичето ги разглеждаше и им се радваше. Но наред с тези отражения то видя и няколко сребристи монети, хвърлени от незнайно кой във потока.
Тогава то леко се усмихна, извади една монетка и тя цамбурна във водата. Какво ли си помисли момичето?
Може би – да се върна пак тук някога!
Художник: Алиса Василева