Гората
Имало едно време
една гора - една борова гора. С красиви, високи, стари, вечнозелени борове.
Боровете били най-различни. Всеки от тях имал точно място в гората. Всеки от тях имал хиляди пръстчета - своите малки иглички.
Тези пръстчета всеки бор насочвал в каквато си иска посока, когато си поиска, в зависимост от желанията на своите събратя. А какво ли не желаели те.
Когато под клоните, долу, в ниското минел строен и сърцат елен, пръстчетата оплитали тънки сребристи, мисловни нишки помежду си.
Някои от тях си шепнели - "Хубав е!", а други - "Да го заведем някъде!"
Унесен и горд от своята пищна красота, еленът неусетно се поддавал на мислите, които му нашепвали боровете, а те били толкова много, тези безкрайни сребристи нишки.
Изведнъж боровете решавали да се пошегуват с него и измисляли нещо весело.
Например изтъкавали една сребърна наметка, като бързо раздвижвали пръстчетата си и толкова много нишки втъквали в нея, че чак клоните им се залюлявали, чак въздухът трепвал, чак задухвал вятър.
"Гора зашуми, вятър повее ..."
Изведнъж от далечната равнина клоните докарвали студения въздух, а с него и студените облаци, а с тях и студените снежинки.
И ето ти сняг през пролетта.
Толкова бързо ставало това.
Еленът обаче разбирал от шега.
Той хуквал в посока на вятъра, с вихрена скорост, а това го топлело.
Той търсел топлинката на пролетното слънце, усмивката на синьото небе.
И тук дърветата пак се шегували с него.
Той ги търсил, и ги намирал. Намирал и други, прекрасни неща, за които ние не знаем.
Както бързо идвал пролетният сняг, така и си отивал от гордата планина, за да бъде топло на вече наболите цветя.
Гората мислела за себе си. Тя мислела и бдяла над всеки, който минавал през нея.
Нейната мисъл била толкова сложна и нечовешка, че когато умореният пътник се озовавал в нея, той оставал празен, разтоварен, и поразен от величието на нещо, което не познавал.
Текстът е част от книжката "Мехурчето и ВЕЛИКАНЪТ", автор Ася Захариева - Рупенян
Художник: Алиса Василева
