О В Е Н Ъ Т

Живееше си някога, всъщност не някога - а съвсем, съвсем скоро, преди една седмица даже - Овен.

Той беше интересен, защото беше животно с мнение и обичаше да размишлява. Беше овен на мисълта явно.

Та, този овен по едно време живееше с 20 овце, всичките красавици. Горд беше с тях.

Ето, - слушат ме и ме харесват! - мислеше си той и подрънкваше всеки път като си мислеше това по 3 пъти с неговият звънлив хлопатар.

И овчиците имаха звънци. 

И въобще - каква радост наставаше, като ги водеше Стопанинът им навън, на паша, на полянката.

Но-о  - Полянката беше недалеч, и те винаги ходеха там, само там ги водеше той.

Защото … - нямаше търпение да седне, да си вземе шишето с ракийка, да си пийне… - и да се напие.

Да, а после много труден беше обратният път.

И така, отидат или не отидат да пасат, често замръкваха гладни те - овчиците и Овенът.

Тъжно вечер подрънкваше по 5-6 пъти хлопатарът му, и слабо се чуваха звънците на овцете - защото нямаха сила да се мръднат.

А какво става с гладните овце - вечно гладни… Кой ли не знае това.

Времето минаваше. Стопанинът - така да го наречем, - Стопанин - въпреки че той хич, ама хич очевидно не беше такъв - продължаваше пристрастено да си пийва, и само това правеше.

Явно не го беше еня, че са останали само двама - една овца, и Овенът.

• Но той ме обича - размишляваше овенът и подрънкваше в оборът - седем пъти.

Не може да не иска да ме храни. Явно много, много работи по цял ден, за да спечели пари да ни купи сенце. Къде ли е сега, той - моят ръководител? …

И така, ден след ден овенът вътрешно си обсъждаше какво ли се случва с неговият стопанин. Мъдро - както Овенът си мислеше - той клатеше главата и шията си с вечният си Хлопатар - с който беше удостоен. От ръководителя.

Овцата му пригласяше, със сетни сили.

Явно те вярваха. Вярваха в… в какво ли?

Един ден запънатата и завързана отвън, дървената врата на оборът се отвори, появи се непозната и започна да хвърля някакви неща навътре, към Овенът и овцата.

Нещата бяха за ядене.

• Я, ядене е това. - и овенът започна да хрупа.

На другият ден пак стана същото.

Овенът си помисли, че е красив и важен. 

• Ето, че и тази ме харесва - размишляваше той, и се питаше - Неговият ръководител ли я е пратил.

Но, малко късно дойде сякаш тази храна, защото междувременно Овцата беше издъхнала, и кожата ѝ лежеше до вътрешната врата на оборът.

На третия ден, а всъщност беше студена и мразовита зима - Непознатата пак дойде, отвори вратата на оборът, хвърли вътре хляб.

И… - НЕ Затвори вратата на оборът.

• Бягай! - извика тя.

Вратата остана широко отворена.

• Да бягам или Не? - започна да размишлява Овенът. - Това какво е… Това ли е Свободата? Ами ако дойде той - моят господар? Та той сега работи, печели, … за мен…

Минаха ден, два, три, четири.

Вратата на оборът зееше, а Овенът беше вътре. Вече никой не му носеше храна.

Но-о-о  -  Той беше предан.

Предан на него - Ръководителя. Господарят му. Неговият радетел, така да го наречем.

Какво от това, че му беше дадена Свобода.

Да се махне от тъмният и непочистен Обор! Да въстане! Да се жертва, може би с цената на живота си да въстане, а след това да загине… кой знае…

Не, това беше все пак - горд, умен, размишляващ Овен, и май че … май че имаше собствено мнение.

И май че това мнение беше, че щом има пък особено такъв важен, стар, и красив Хлопатар - значи на някой, а и на Ръководителя - все пак му пука за него.

Той клатеше глава и шия и дрънкаше с хлопатарът си.

Аз мисля, мисля… - си мислеше той. - Няма, няма да въставам, ще си пазя животът. Току виж ме нападнало диво куче там, на поляната. Ама че студ, студена зима. Не си заслужава да дам животът си на някое подивяло куче или нещо друго. Та той ме обича и цени… Не ми трябва тази отворена врата. Ще си живея, макар и гладен.

Той дрънкаше, дрънкаше с това на врата му… все по-слабо, и по-слабо.

Един ден дойде някой, някаква сянка, и залости вратата. Прозорецът също.

Подхвърли му нещо. Той е, той е…  в просъница си мислеше овенът.

Сънуваше ли или не. Нямаше сили да стане.

Повече никой не чу старият Хлопатар.

Петък, 4-ти април, 2025

Снимките са илюстративни, авторски, от село Забърдо