Приказка за чудото

Отдавна, отдавна, а може би не чак толкова - съществувало едно царство.

На царят и жена му се родили дечица. Първо се родила дъщеричка, за която те с радост си мечтали и очаквали.

И ето най-после момиченцето дошло на бял свят.

В държавата започнали празненства. Кръстили момиченцето Радост.

Растяла Радост. Но, О, Боже! Скоро всички забелязали че момиченцето има голям недъг. Тъкмо трябвало да проходи.

Коленцата му били обърнати навътре и освен това едното краче било по-късо. 

Царят назначил цял екип да учи и помага на детето да ходи.

Но уви! Всички били безпомощни.

В края на краищата момиченцето растяло така - куцо и сакато.

Скоро обаче царят и царицата щяли да имат още едно дете.

Те мислили за него със свито сърце. Ще се повтори ли това?

Ала не.

Детето, което се родило, било пак момиченце. Нарекли го Златина. И пак имало празненства - големи.

Пораснали Радост и Златина.

Всички обичали Радост, и тя се учудвала на това. 

• Та нали съм грозна, куца и саката! - си мислело момичето и нощем плачело.

То обаче не знаело, че хората я ценят заради благородното ѝ сърце и всеотдайната ѝ грижа към всички. Радост са научила да лекува хора и животни и безрезервно им помагала.

А Златина - какво да кажем за нея - външно прекрасна, безупречна, с дълги руси коси и красиви очи, прелестни устни.

Но, освен това - нямала особени качества. Не обичала сестра си, не я забелязвала дори. Пък и за нея било нещастие и срам, че има саката сестра. Никога не излязла с нея.

Тя се грижела за богатството на баща си, внимавала то да расте, и се мечтаела един скорошен ден да го наследи.

И така. Разхождала се един ден Златина в гората, тази - дивата, но безопасна гора. И както си тананикала, вървейки по една пътека - забелязала седнала на близкия пън старица, която опипвала кракът си.

Златина с леко отвращение се приближила, защото тя мразела старите жени.

Огледала старицата, забелязала че не е бедно облечена, тоест, не е в дрипи.

А на врата на старата жена имало бижу - някакво странно. Това било обикновено, според Златина, синджирче, с калинка.

Калинката се очертавала особено ярко. Защото била направена от естествени камъни, червен и черни, ако се замислим как ли била направена - няма как.

Но Златина въобще не мислела за такива неща.

Решила да поздрави все пак.

• Добър ден!

• Добър ден, Златина! Виж как си изпатих. Не мога да стана. Боли ме ужасно кракът.

• Но вие как се казвате?

• Има ли значение, знам че си красивата царска дъщеря. Всички знаем това. И красива, и милостива. Моля те, помогни ми да стигна до лечебницата. Няма кой друг да ми помогне тук.

• Ами-ии… Все пак аз не ви познавам. И … имате красиво бижу, откъде ви е? И аз искам такова.

• Да оставим бижуто, Златина. Не е златно, като твоето име. Най-обикновено е. Евтино. Моля те, помогни ми.

• Така ли?! Вижте какво, аз ей сега ще се върна, и ще накарам Радост да дойде. Почакайте… почакайте…

И Златина се врътнала и се прибрала. Радост тъкмо била в къщи и изслушала Златина, която ѝ заповядала да отиде в гората, защото там имало нещастен случай.

И така, отишла бързо Радост при старицата.

Подала ѝ ръка и бавно, бавно двете запристъпвали куцайки.

След доста време стигнали до една къща.

• Ами аз живея тук - казала старицата. - Мило дете, благодаря ти, че куцайки по-зле от мен, ме доведе в къщи. Ето, вземи тази калинка, тя е вълшебна - изпълнява най-съкровеното желание. Но ще ти дам и моето малко кученце, грижи се за него, мила Радост, защото аз съм стара, ще умра много преди него.

Радост с радостна изненада поела едно малко пухкаво същество, гушнала го, и с вълнение поблагодарила: - Ще го пазя винаги, то ще бъде моето братче. Ще се казва - Милчо!

И така, минавали ден след ден.

Милчо растял, обсипван с радост, милувки, вкусна храна, много смях. Той бил най-голямото щастие за своята приятелка. Която все така била грозничка, куца и саката, но добра, нали!

Един ден, Милчо бил на двора. Радост била безгрижна, защото знаела, че всички обичат това мило същество и нищо няма да му се случи.

Но - Внезапно се чул писък, а след него тихо скимтене.

Веднага изтичала Радост на големият царски двор и видяла сестра си. Тя стояла изправена, до кученцето, гледала към него и нещо му изкрещяла.

Кученцето както лежало на една страна, се опитало да се изправи и се обърнало на другата страна. Не можело да стане.

• Ритнах го! - ядосано обяснила Златина на сестра си.

А Радост даже и не изслушала защо. Грабнала Милчо и бързо отишла в стаята си.

На Милчо му била счупена лявата предна лапичка. Просто била премазана. Златина не само го била настъпила върху нея, но после го и блъснала жестоко с крак.

Милчо плачел. Не искал вода и храна, нищо не желаел.

Минавали дните и нощите.

Радост не знаела какво да прави. Опитала била всичко, всичко. Едва късна нощ тя затворила очи и пред тях се заредили спомените с Милчо. Мъничък, още по-мъничък. И тя си спомнила как го получила, как го гушнала и нарекла - Мили - Милчо!!

След това си спомнила старият пън и жената, седнала върху него. И как тя ѝ казва: - Ето ти тази калинка, Радост. Тя е вълшебна. Изпълнява най-съкровеното желание.

Изведнъж в тъмната стая се вмъкнал лунен лъч и бързо осветил скрина. Радост се сетила какво трябва да направи, скочила, за да провери там ли е все още калинката. 

И… паднала. Краката ѝ веднага се преплели и тя се ударила жестоко.

• Добре, че не паднах върху кученцето. Милчо!... - нежно казала тя и с мъка се надигнала.

Калинката била там, върху скрина. Когато я извадила от картонената кутийка, калинката заблестяла.

Не я разглеждала и не ѝ се радвала Радост. Само си помислила - Боже, помогни на моят Милчо да ходи както преди!

След това тъжна се приближила към леглото си, завила се, завила и Милчо до себе си, и заспали.

Ето че дошла сутринта.

Слънцето се показало през дръпнатите пердета и заблестяло в очите на Радост. Тя се събудила, скочила и забелязала Милчо край вратата, а не в леглото.

Бързо станала, изтичала бързо до вратата на широката стая, грабнала Милчо и радостно го целунала - Ама ти вече не куцаш!

И дори и не забелязала, че не куца и тя.

29-ти януари, сряда, 2025, село Забърдо, публикуваните снимки са Авторски, от село Забърдо, на снимките - Ванко и Сияна, с Дарко, лято - 2024.