Приказка за мъдростта

Живял някога, много, много отдавна, в древността - за която си мислим, че там са живели хора, различни от днешните - но с какво ли? - Живял мъдрец, който хората там считали и за лечител, и за философ, дори и за жрец.

Той бил стар, стар, никой не помнел кога се е родил, и никой не знаел защо той изглежда винаги млад, а и здрав.

Хората му имали доверие, защото той раздавал правда, лекувал много от техните болести, а пък и доказвал с животът си, че е мъдър.

Мъдрецът живял самотно, децата му били отлетели от бащиното гнездо, майка им - също. Били му останали само няколко малки приятелчета - коте, куче, коза, магаренце и крава.

Грижил се той за тях с обич и всеотдайност, а и те му отвръщали със същото. Бил заобиколен с тяхното внимание - внимание на добри и благородни приятели, които не чакали за своето приятелство и благородство признание и не си давали сметка, и не си правели сметки - какво ще получат срещу това.

Те безрезервно раздават своята обич - мислел си мъдрецът, - качество, към което хората, които познавам, проявяват резерви - тоест, искат да получат нещо в замяна.

Мъдрецът имал добро здраве, спокойствие, обичал и много други неща освен тези си приятели, обичал чистотата, спокойствието и тишината, обичал всичко живо - всяко цвете, тревичка, дърво, камък и водичка. И най-вече - хората, които живеели недалеч, в селището, тяхното и неговото селище.

Отдавна, много отдавна той бил открил, че за разлика от него, всички хора имали качеството да послъгват. Дори не, не да послъгват - а да лъжат, което, както си мислели те, им било вродено. Тоест, било съвсем нормално и в техните блестящи заложби - от време на време, без да се замислят, да казват нещо, което съвсем не е вярно - тоест - да излъжат.

Хората от неговото обкръжение не си давали сметка, че лъжат често. Дори не забелязвали, кога казват истината, и кога - не.

А селището било голямо - не знам, град ли да го наречем. Но там живеели хиляди. Наблизо имало пак друг град, и пак - хиляди.

Приличали си тези хора, нямало разлика между тях - всички живеели бързо и задъхано, алчно трупали вещи и идоли, и икони - на които да се молят, да са здрави и прави.

Молили се, всички се надявали да са здрави и прави, измислили си даже Бог, а и други богове - които се надявали, че ще им помагат за това - да живеят дълго.

• Не живеят праведно, - си мислел отдалече нашият мъдрец озадачен, като наблюдавал как ден след ден броят на храмовете и боговете на хората се увеличавал.

И ето, че настъпили страшни времена. Сред хората започнали да се ширят какви ли не заболявания. Повечето от тях страдали от болки в ставите. Много от младите хора оставали без зъби. С болни сърца и мозъци - хората бързо гаснели.

Скоро се появила и най-страшната болест - рак.

Заедно с ширенето на тези болести се появили и много, много лечители - лъжелечители. 

Защо ли лъжелечители?! Ами защото - и те наред с пациентите си, се разболявали млади от същите болести, и не можели да се самолекуват, и умирали млади, и те.

Живял си, живял си старецът - защото така го наричали - Старец! - имал правнуци. Но бил всъщност млад, здрав, усмихнат, и се радвал на живота. И на приятелчетата си, които винаги били с него.

Минало доста време. Неговите връстници боледували, ходили по лечители, лекари, врачки, и ясновидци - но нищо не им помагало. Оставали без зъби, без стави, стари, куци, оглушали.

И понеже бързали да живеят, а това значело за тях - да имат - не забелязвали как остаряват и как става всичко това с тях, и как стигали до последният праг на живота.

Ето че веднъж на старецът му се разклатил зъб.

Той доста се стреснал. Замислил се - Какво ли направих, та ми пострада зъбът.

Дълго мислил. 

• Дали не излъгах?

• Дали не обидих?

• Дали не намразих?

• Дали не простих?

• Дали …

Мислел, мислел, и Слава Богу - сетил се!

Преди време при него бил дошъл млад човек - на крехка възраст. И познайте… - предложил му кученце. Малко черно куче.

Било симпатично и скимтяло. Старецът забелязал, че го болят предните крачета. И попитал:

• Коя е майката на това същество? Познаваш ли я, грижиш ли се за нея?

• О, да разбира се. Живее в съседния двор.

Разговорът бил дълъг. Оказало се, че младежът искал да му се заплати за кученцето. И то доста - с пари, каквито мъдрецът нямал. Оказало се, че кученцето било бито и пребито. Било бебе при това. Тогава старецът се усъмнил в думите на търговецът на кучето и попитал: 

• Не ме ли лъжеш?

• Не, аз никога не лъжа! - отговорил продавачът.

Е, това е истината на лъжците - Не знаете ли? - Най-голямата истина за тях, и това, което те най-често повтарят.

Мъдрецът знаел това, за разлика от останалите хора, които - всички отговаряли така. 

Заболяло го за пребитото кученце, и от мъка и горест, извикал силно на продавачът:

•  Виж какво, не си сгрешил че си дошъл при мен! Аз обичам тези приятели. Но грешиш, че можеш да получиш толкова пари от мен. Освен това, ти, проклетнико, си ударил кученцето с камък, пребил си го, повалил си го, и сега ми го носиш и искаш пари при това! Ти ще си нещастен и болен отсега нататък! Махай се!

Познал старецът, че този човек - продаващ съществото, което е ударил с камък, ще бъде болен и нещастен … Но както и да е!

Заради обидните думи, които отправил към него, и заради тежестта, която поел заради тези думи, заради краткотрайната омраза и заради тежкото заклинание, което произнесъл -

Го заболял зъбът, и се разклатил.

Той се справил с това. Извадил си зъбът. Съжалил, че за пръв път в животът си силно се разгневил. И че заклеймил младежът.

Че не му простил.

Нима моята старост започва? - се попитал мъдрецът.

Направил си той извода, какво не трябва да прави.

После отишъл при своите куче, коте, крава, козичка и магаренце и им разказал за своята мъка.

Разказъл им за това, защо хората умират млади.

Донесъл на всеки поотделно от това, което обича да хапва.

Поиграл си с котето и кучето. Погалил магаренцето. Прегърнали се с козичката. Поизтрил кравата с вода.

И заплакал.

Сряда, 29-ти януари, 2025, село Забърдо, авторска снимка: Залез в Забърдо от същата дата.