Жена

Пролет. Мокри стволи

в копринена зеленина.

Зелена тайна ме обгръща.

Ще мога ли в дланта си

                     да те побера?

Понякога разплакана се връщаш...

Лятото вечер е нежно,

с бледно и синьо небе,

с рози, цветя белоснежни

и смях на щастливо дете.

С паркове и липи благоуханни,

с трепет, усмивка, захлас,

с очи греещи, странни,

и свят, съществуващ за нас.

Отчаянието рови се

               като маша

из пепелта от

моята душа.

Там въгленчета още

                 светят

и тлее огънчето там.

    Но няма светлина.

Един притихнал мрак,

пълзящ нагоре по стените

на малката тъмница.

Хей там е моята душа.

Заключена и гладна дебне.

Вманиачена от самотност,

настръхнала и зла.

Едно цвете до нея вехне -

това е любовта.

Някъде в този хотел

                 има хора.

Чуват се гласове.

Какво си говорят?

Стремят ли се като

             мен да са сами?

Обичат ли тишината?

Нейде пее петел...

Кучешки лай...

Небето е сиво...

След малко сумрак 

ще покрие къщите.

Не искам да си отивам...

Море, обичам те!

Навъсено или прекрасносиньо.

Море, извикай ме при теб!

И нека любовта ни е

                           взаимна.

Лято, лято

знойни страсти,

жежко слънце,

залез гаснещ...

Очакван полъх

в миг стаен,

целуващ вятър

и вяра в мен..