Не знам Пуди или Рони се казваше, но днес беше адски гладна.
Рони знаеше - носеше 3 кученца в утробата си. От един млад и елегантен, засмян и щастлив домашен пудел.
Тежаха ѝ, тежаха ѝ нейните бъдещи деца. И не само нейни.
Тя отлично помнеше срещата си и вълшебната нощ с Теди - нейният обожаем.
Тя го потърси. Тя го хареса. И тя искаше да имат деца.
Но, днес Рони беше страшно изтощена, уморена и гладна.
Радост щеше да ѝ донесе единствено той, и неговата усмивка и милувка.
Рони се пазеше, защото знаеше, че Теди е неусмирим.
Не трябва да го виждам, не.
Но въпреки всичко тя се запъти нагоре, нагоре, нагоре… по хълма, където най-отгоре живееше любимият ѝ.
Не ме е забравил - тя знаеше, понеже преди два дни господинът я посети. Но Рони беше хладнокръвна и не му обърна внимание - като знаещо 12-годишно куче. Като госпожа.
Ето, сега Рони се намираше в неговият двор, най-после. С натежал корем.
Нямаше го, беше вътре. И дори не усети присъствието ѝ.
Рони се разходи в градината. Ох, колко беше гладна и жадна!
Но - ето, видя чинията, пълна с гранулки и манджа от картофи и месце.
Рони я помириса, един път, два пъти.
До нея имаше вода, в тавичка.
Пи от водата.
Това не е за мене! Очевидно! Никой не знае, че ще дойда до тук.
Каза си тя, въздъхна. И с натежелият си корем бавно и поклащайки се на късите си крака, се запъти надолу.
Силният вятър донесе до нея миризмата на картофите и телешкото, и Рони пак въздъхна.
Един слънчев лъч надникна иззад скупчилите се облаци и заблестя в очите ѝ.
В очите ѝ имаше малки сълзи.
Село Забърдо, 25-ти ноември, 2025