Пак дойде пролетта. Зиморничавото Слънце най-после се стопли и реши всяка сутрин да огрява близката планина и боровете там, които доста гъсто я бяха населили.
Благосклонно надничаше из зад върховете и спускаше лъчите си всяка сутрин надолу, надолу, - там, където шумеше планинската рекичка и където имаше китно селце.
Как се зарадваха хората, когато една сутрин чуха първото : - Ку-ку, Ку-ку, Ку-Ку!
Зарадваха се разбира се и горските обитатели.
Най-вече един важен, наперен и елегантен гарван.
Къде ли кука? - тази мисъл го преследваше и той прехвърчаше от дърво на дърво да я търси.
И ето че един ден…
Ку-Ку! - чу се съвсем наблизо. Той я зърна и развълнуван се доближи на почтително разстояние.
Вие кукате невероятно, госпожице! - задавено изграка гарванът. - Аз трудно се осмелявам да кацна до Вас!
Ку-Ку!
Така е господине! ББ - лагодаря, Ку-Ку!
Аз знаех че ще срещна красив господин като вас.
Гарванът онемя и се задави още повече.
Искате ли и моят подарък за вас?
Подарък ли? - преглътна гарванът и долетя на съседният клон.
Там имаше малко пъстро гнезденце.
Да, да - ето, погледнете, вътре има едно симпатично яйчице.
Аз сега ще се разходя. Ку-Ку! Ку-Ку! Това е моят и вашият наследник, по цял ден ще ви Кука, стига да го храните добре, нали знаете Как?! …
Кукувичката литна, и добави летейки с пъстрите си крилца :
И винаги да му е топло, чувате ли?!
Автор - Ася, село Забърдо, 8-ми май, 2025