Котето беше ужасно, ама ужасно гладно. Стоеше си на перилата и невъзмутимо гледаше Дарко - глезеният Дарко, охранен и загладен - Домашното куче - няма що!
После смело скочи до Дарко и надникна в кафявата купичка - Ех, празна… Подигравка!
Знам, знам че си купила салам! - си помисли почти ехидно котето, то нямаше и година и изгледа Дарко ехидно, присмехулно и завистливо.
После обаче - с-е-ее … случи нещо неочаквано. Майка му влезе вътре и бързо излезе, с раницата и викаше Дарко - Ела, ела, излизаме, мойто момче! Но-о - стискаше нещо в ръцете.
Излязоха, тя затвори дървената вратичка на терасата, и!! - хвърли - Саламче!! - няколко парчета - на терасата.
Какво е това, Боже! - си помисли Котето и хукна да бяга.
Яж, маце, Яж! - чу то усмихнат глас.
После се засили, затича се, върна се, скочи долу на терасата и грабна едното парче. Изтърча със саламът да се похвали.
Върнаха се - Тя и кучето. Саламът беше изяден.
Но - на Дарко му беше скучно, скучно. Това дружелюбно и наистина разглезено същество нямаше с кой да сподели обичта си към целият Свят.
Скука, братче, скука.
Пак ли да се правя че ми е интересно да си играя с пръчката или гуменият кокал, гуменият охлюв, гуменото пате, магарето…
Скука-а-а!
Дай Боже - Котка поне!
И ми сипаха гранули пак! Няма да ги ям, не съм гладен!
Ама са на терасата гранулите, сега ще дойдат - котките, миличките…
Да, дойдоха. Вечно гладните котки. И Котето също.
Дарко от немай-къде се направи на куче и започна яростно да лае.
Защо, Бе - дадоха на тази мацка цяла шепа гранулки…
Той се приближи, докосна почти мацката и - Тя светкавично, нервно и заплашително трепна и се полуобърна за миг, после продължи да хрупа.
Дарко се направи на силно уплашен и светкавично се дръпна.
Яж, моето момче, гранулки, яж - иначе те прибирам вътре! - чу той ласкав глас.
“Нищо не разбира мама. Скучно ми е, мамо, и не съм гладен!”
Така искам да си поиграем и помилваме за малко - мислено каза Дарко на котаците.
Вече и Котето получи дажба.
Дарко от уважение към мама отново се направи на куче, и продължи яростно да лае.
На двете котки обаче не им пукаше. Знаеха го - знаеха, че ги харесва.
Мама се прибра, и тя от уважение.
Навън настъпиха мир и тишина.
“Какво ли правят? Дано си поиграят, миличките.”
След малко Дарко - пак от уважение - започна да драска по вратата, като куче. Като кучетата.
Пуснаха го вътре.
Нямаше ги котките.
В кафявата купичка бяха останали малко гранулки.
Сряда, 23 октомври, 2024, село Забърдо