Цветята на малката Ида (от мен)

Госпожичка Ида живееше в красива, красива къща. Да, тя беше очарователна къща, защото си имаше градина - с езерце, с фонтан над  малка статуя, и няколко червени рибки, имаше си и рози, лалета, божури, теменужки, карамфили, гербери,... и всички, всички цветя на света.

Ида обожаваше вечер да сяда на полянката пред езерото и да наблюдава килимите на своите цветя. Защото за тях се грижеше нейният дядо и се грижеше перфектно и с обич.

Тя обичаше да наблюдава как дядо милва цветенцата със леки струи вода от езерцето, как ги подстригва внимателно едно по едно, как внимава да не стъпче нещо изникнало току-що и любуващо се на Слънцето.

И помагаше за всичко това Ида. Не обичаше да отнема живот на никое цвете. Само нежно ги милваше с поглед и ръце, и вдъхваше уханието им.

Трябваше да се внимава много с цветята. За да имат този великолепен вид и ухание,  трябваха много, много грижи. За които ти и аз не знаем нищо, ама абсолютно нищо. И откъде ли да знаем.

Цветята на Ида си растяха и се къпеха в светлината на Слънцето или в дъждовните капки, весело танцуваха на появяващият се ветрец, а понякога по тях искряха  като бисерчета  малки капчици роса.

Цветята си имаха сезони - те се раждаха или през прохладната пролет, или през знойното лято, или есен - когато над техните килими долитаха разноцветни есенни листа, откъсващи се от близките дървета, имаше дори зимата цветенца.

Една вечер Ида отново седеше на полянката, това беше зелена и добре поддържана тревичка, ухаеща на свежест.

Ида слушаше, и не можеше да спре да слуша песента на два славея, а те възторжено възхваляваха тази великолепна градина.

На славеите отговаряха и други птички. И се получи чудна музика.

Ида се унесе.

По едно време тя неусетно се надигна и с леко удивление забеляза, че нейните цветя танцуват.

Те размахваха пръстчетата си - своите листенца, рокличките и ризките си - своите цветове, ръчичките и краченцата си - своите  клончета.

Цветовете им по невероятен начин се накланяха нагоре и надолу и леко се поклащаха, в ритъм с птичия хор.

Листенцата на дърветата над Ида започнаха да тропкат и звънтят, докосвайки се едно друго.

Лека мелодия в ритъмът на валс се разнесе заедно с лек повей на новопристигналият вятър.

Градината танцуваше. Тя благодареше на Слънцето, на Земята, на Дъжда, на Вятърът, на Ида. За обичта, милостта и грижата!

Ида щеше да запомни мелодията, която звучеше сега.

Завинаги.

Петък, 30-ти август, 2024. 

(Цветята са снимани от мен в градината на Вила Забърдо, на същата дата.)