УСПЕХИТЕ И ПРОВАЛИТЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ ДРАМАТУРЗИ

Дата на публикуване: Oct 27, 2011 8:51:14 PM

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА

     Драматургията е невралгичната точка на българския театър. Един огромен проблем - рядко се появява много хубава българска пиеса, която всички да искаме да поставим, всички да искаме да гледаме, особено пък съвременна. Излишно е да казвам, че по време на соц. режима ограниченията бяха много големи, имаше и автоцензура, и официална цензура. Знаем, че Иван Радоев беше отричан, преследван. Неговата „Вангела“ беше нарочена, че кой знае какво има в нея, както сега, като гледахме „Да се провреш под дъгата“ на Георги Марков, всички бяхме вцепенени от семплата драматургия. Нямаше почти нищо, за което да се захванеш, но горките ние тогава - времето е било такова, че за една дума можеха да те вкарат в затвора. Така че за тях навремето това е било смелост.

     НЕДЯЛКО ЙОРДАНОВ беше много силно пробил. Той доминираше в Бургас, но след 1989 година в Бургас се образува движение против него и беше прокуден оттам, та дойде тук в София в Студиен литературен театър „Възраждане“ по приятелска линия с Андрей Калудов. „Мата Хари“ и „Любов необяснима“ се играеха почти като задължителна програма в абсолютно всички театри в страната. Да не говорим за детските му пиеси, които се основаваха на много голямо манипулиране на детския зрител, което психологически погледнато, е неправилно. В неговите пиеси се съдържаше организационен момент. Ето така: деца хванете се за ръце, хайде сега да похвалим заека, сега заекът излиза, ръкопляскайте му. Всяка реакция на детската публика беше дирижирана от самия автор. Това се изискваше и при постановките на пиесите му. То се третираше като освободеност, но вместо да бъде освободен, детският зрител беше ограничен и манипулиран. И заради това много от тези пиеси на Недялко отпаднаха: „Страшни смешки, смешни страшки за герои с опашки“, „И в дъжд и вятър, всички на театър“ и другите там, те са една серия детски пиеси. Имаше едно брожение, защото пък Недялко искаше да се води и като репресиран във връзка с неговата пиеса „Ние не вярваме в щъркели“. Понеже баща му беше изключен от партията навремето, Недялко беше доста пострадавщ от цялата тази работа в детството си („Едно дете говори с баща си“ - имаше такава една негова поема) и за да се вплете в партийните редици, той беше готов да коленичи, да се слага, да бъде правоверен, за да измие срама, така да се каже, от челото на покойния си баща, който, мисля че по линия на Трайчо Костов, беше нещо репресиран. Той всъщност е бил член на партията, но неудобен, и поради това е бил репресиран. Недялко не залагаше много на това свое минало, но за съжаление неговото собствено поведение в Бургаския театър предизвика огромно недоволство от страна на творците, на колектива, тъй като той правеше там всичко, каквото си поиска. Беше и режисьор, и драматург, и поет, и раздаваше всички награди в Бургас: поетични, драматургични и каквито щеш. И като дойде 89-та година, го изпъдиха. Това беше небезизвестната съдба на този автор, който сега се ограничава явно предимно в писане на поезия.

     КИРИЛ ТОПАЛОВ, професор, тогава доцент, започна кариерата си на драматург с пиесата „И есен идват щъркели“ в Димитровградския театър, поставена от Руси Карабалиев, режисьор, който отдавна е в Щатите. Тя беше една от прощъпалниците на Руси. Направи чудесна постановка. След това тази пиеса стана основа за сценария на едноименния филм. Тя прогърмя страната с тематиката си, с това, че там за пръв път се поставяше сериозно въпроса за самотните майки и за извънбрачните деца, които тогава бяха по 10 000 на месец, доколкото си спомням. Социалистическа България стана производител на извънбрачни деца по много причини. Главно, че семейството като такова не се толерираше, цареше някаква аморалност. Осми март се третираше като ден на колежката, в който се стремяха да прекарат, колкото се може повече жени, течаха някакви безкрайни пиянства, особено в средите на изкуството. И Кирчо Топалов за пръв път, доста смело за онези години, повдигна този въпрос. Мариана Димитрова игра блестящо във филма, който имаше много сериозен успех. Последва и продължение „Не се сърди, Човече“, друг филм, спрян от цензурата една седмица след излизането му на екран. Кирчо Топалов вече има сборник с пиеси. Напоследък се игра с успех „Нерви за любов“ в МГТ „Зад канала“. Една психологическа пиеса за двама души, която третираше любовта, брака, развода. Може би за всеки един човек би била интересна. Кирчо Топалов пише и исторически пиеси, бидейки познавач на българската литература и история в много детайли. Имаше една пиеса и за Вазов, която, доколкото знам, изобщо не видя бял свят. Направи и вариация по „Криворазбраната цивилизация“ на Добри Войников.

     МАРГАРИТ МИНКОВ беше завършил школа за селски свещеници в семинарията - двугодишен курс. И изведнъж се оказа, че този човек пише прекрасни пиеси. Беше в Плевен по времето, когато Красимира Филипова беше драматург в Плевенския театър. Там започна изявата си и също, както вече споменах на друго място, в Централния куклен театър ние му направихме първи пиесата „Сънят на трите лели“, която след това беше реализирана и в други театри, а също и на филм. Той написа и пиесата „Жана д'Арк“, която трябваше да се играе в две последователни вечери и по тази причина до този момент тя не е поставена, защото в България няма тази практика. Маргарит Минков беше невероятен майстор на диалога. „Въведение в тяхната картина“ също е една малка брилянтно написана съвременна пиеса. Игра се в Кърджали, игра се на много други места. Маргарит имаше много добър вкус. Той беше едно дребно, невзрачно човече с дълга рошава брада - на външен вид много неугледен. Но всъщност той беше невероятно качествен писател и много качествен театрал. Той беше дълго време директор на Театър „Сълза и смях“. Стана и депутат в Народното събрание по линия на Съюза на демократичните сили, след което се отказа от СДС, поради което отпадна от листата, и почина, колкото и невероятно да звучи, от глад. Такова беше заключението на лекарите. Когато остана без работа, не го поканиха в нито един театър - остана на улицата. Имаше четирийсетгодишна жена и двайсетгодишна дъщеря, които не можеха нещо да се оправят. Дъщеря му сега е актриса в Търговищкия куклен театър, Сабина. Жена му беше нещо като литературен деец. И не можаха да се оправят тези две негови спътнички в живота, и когато той починал, намерили в стомаха му само остатъци от качамак. Хранили се последните седмици само с качамак. Тогава беше много голяма криза, мисля, че лукановата зима беше, нямаше нищо по магазините. Той не беше човек, който може да се справя с битовите трудности в живота, а явно, жена му и дъщеря му - също, и така, изтървахме го Маргарит Минков, отиде си от нас. И сега надали някъде играят негово произведение. Аз поне не съм чула. Той почина и всичко се замете след него. А той беше много интересен, изключително самороден талант. В Перник Георги Русев му обръщаше специално внимание, може би защото Русев имаше отношение към свещениците. Той беше син на свещеник и му беше много интересен Маргарит Минков.

     В Перник Георги Русев даде път и на РАДКО РАДКОВ, който беше любимец на Людмила Живкова. Той пишеше в стих и там се игра с голям успех „Теофано“, която беше за ония години много пищна постановка. Мария Каварджикова играеше главната роля. Гостувахме (аз ги съпътствах като наблюдател на Пернишкия театър) на античния театър в Пловдив. Беше много вълнуващо. Радко всъщност беше много интелигентен и начетен човек. Ходеше с една пелерина, развяваща се - много ексцентричен, и общуваше с един българин, женен за френска аристократка - дьо Траси (тракийски, де - Траси). Много бяха смешни. Радко имаше сериозни постижения. В старинния театър в Криптата, основан от Людмила Живкова, който се ръководеше от Сашо Попов, режисьора, също една изключително интересна, екстравагантна личност, се поставиха няколко пиеси на Радко. И Сашо Попов имаше интересни изяви в този театър, който също се закри много бързо. Отиде на кино без доглеждане.

     Вече споменах, че ИВАН РАДОЕВ беше отричан и преследван. Българската драматургия тогава много трудно си пробиваше път, защото към Комитета за култура - ДО „Театър“, съществуваше цензурна комисия с председател Васил Стефанов. В нея влизаха: Владо Каракашев, Юлиан Вучков, Северина Гьорова и други. Тази комисия слагаше бариери на много български автори, които не можеха въобще да стигнат до сцена. От нея трепереха всички писатели. Имаше опасност, който бъде заклеймен от тая комисия, никога повече да не види бял свят. Тези, които след това продължиха да пишат, бяха истински герои. Иван Радоев го отрязаха точно там. С пиесата „Вангела“ беше станал скандал. Какво толкова имаше, сега като я гледам - нищо и половина. Но това е - комисии, художествени съвети, всичко беше подложено на страхотна цензура. Две изречения да не им харесат - зачертаваха се, заглавия се променяха, всичко беше изключително строго и точно под режим. Иван Радоев обаче успя да се наложи, пишеше много пиеси („Човекоядката“, „Кълбовидна мълния“, „Чудо“, детски пиеси), които се играеха с успех.

     За мен ЕЛИН РАХНЕВ е автор, епигонски нагласен. При него оригинално произведение няма. Неговата пиеса „Боб“ е епигонска, всичко е вторично, макар и в измеренията на модерното слово. Дори тази пиеса „Тест“, която в момента се играе в Сатирата и взе награда на „Аскеер“, е някакви басамаци, текст огромен, и един диалог почти в стил Моралите между двама души, които правят интервю за назначение в някаква фирма, и там се развива действието. Това за мен не е пиеса, това е някакъв пространен диалог, който може да бъде представен като експеримент, но не и като театрално произведение. Само че при нас „на безрыбье и рак рыба“ (като няма риба, и ракът е риба). Това е положението, много е тежко със съвременната българска драматургия.

     ЗАХАРИ КАРАБАШЛИЕВ - барман в Щатите, който също беше навикан, че е супер гениален. Играят му се „Неделя вечер“ и „Откат“. Милен Миланов от фондация „Аскеер“ го хвали на всеки ъгъл, а пиесата му „Откат“ (аз още на пресконференцията си изказах мнението) просто не подлежи на коментар - тя е вън от всякакви драматургични закони. „Неделя вечер“ е едно, общо взето, много слабо произведение, което се игра в Театър „София“ (постановка Здравко Митков) доста безславно, и Бойко Илиев я постави в Перник със Стефка Янорова, където също изтърпя доста малко представления, и това беше. Но търсейки съвременна българска драматургия, сме поставени пред такива рискове, защото явно няма достатъчно качествена драматургия.

     На плевенския конкурс за българска драматургия „Иван Радоев“, където бях в комисията (заедно с Елин Рахнев и Яна Добрева), прочетох 47 пиеси за единия конкурс. На първо място поставихме пиесата на БОЯН ПАПАЗОВ за Алеко Константинов. Много хубава пиеса, изключително издържана, много оригинална, написана с познаване на театралната кухня, на всичко - ритъм, структура... Както знаем, Боян Папазов е един изключителен майстор в това отношение. Сценариите на филмите, които е написал, са безкрайно доказателство за това, но и неговите пиеси също са много интересни и почти винаги са доказвали себе си. До този момент тази пиеса не е поставена - въпреки многократните настоявания, главно от моя страна. Срещах се и с тогавашния директор на Сатирата Павел Васев, който дори не пожела да прочете пиесата, при положение, че театърът се казва „Алеко Константинов“. Сега Маргарита Младенова е поела ангажимент, доколкото разбирам има някакви перспективи да бъде поставена в камерна зала на Народния театър - след около пет години, откакто получи наградата. Това показва колко е труден пътят на едно драматургично произведение.

     Често режисьорите сами започват да си драматизират, сами си пишат нещо, както в „Сфумато“ - ИВАН ДОБЧЕВ с ГЕОРГИ ТЕНЕВ, който е драматург на театъра, се хващат, почват да пишат нещо и после го поставят. Но това е само за конкретния случай - пише се за един отделен театър, това произведение няма сценичен живот оттук нататък. То е конкретно написано за дадена трупа в даден момент, в дадена епоха, и оттам нататък - край, умира. Няма някоя пиеса, която да изпъкне, която да я поискат всички театри, която да набележи някакви сериозни проблеми, която да има дълбочина, хайде, да не е чак на Достоевски, но все пак да е по-дълбоко произведение. Всичко е много повърхностно. А с комедиите, колкото сме зле, изобщо не искам да говоря на тази тема. Като чуя „комедия“, и то българска, бягам през глава. Освен, разбира се, знаменития Вазов с „Двубой“, „Вестникар ли?“ и т.н. неща. „Чичовци“, които до ден днешен ни разсмиват, или невероятния Ст. Л. Костов - Мариус Куркински го възроди за живот вече няколко пъти и се оказа много успешен, защото той е невероятен комедиограф. Но ние до този момент не създадохме в съвременността ни български автор, който да бъде сериозно художествено явление в репертоарния афиш на нашите театри.

     Бягайки от действителността и за да може да се реализира, СТАНИСЛАВ СТРАТИЕВ тръгна по линия на абсурда, на социалистическия абсурд, по-точно казано. Това е едно явление, непознато за западния театър. Всичко беше казано на езоповски език, притчово. И според мен оттам нататък неговите пиеси нямат живот. Сега може да го честваме, може да го говорим, и „Сако от велур“ в Народния театър да се играе... Аз лично бях комисия на „Максималистът“ - тогава беше явление, тогава беше бум тази пиеса. В днешно време тя не може да прозвучи така, както преди 20 години. Съвсем различно е, ситуацията е съвсем различна и младите хора, както видяхме Василена Радева с постановката „Животът, макар и кратък“ - тя е тръгнала повече по абсурдизма, по линия на хумора, колкото да направи театрално представление, което да може да се гледа от днешния зрител. Но този смисъл, който имаше навремето това, почти не достига, особено до младите. Също видяхме един голям провал със „Старчето и стрелата“ на НИКОЛА РУСЕВ - също остаряла пиеса, която навремето беше хит - репликите от нея се цитираха на всеки ъгъл и тя беше като някакво знаме, както и „Суматоха“ на РАДИЧКОВ: „араламбенето му е майката“. Неща, които за ония години бяха важни, бяха като карфици, забодени в социалистическия организъм. Днес никой не се интересува от това и въобще младите не могат и да схванат за какво точно става дума. Така че всичко с времето си. Нещо, което явно е било мимолетно, предизвикано в момента от политическата ситуация, да кажем, в днешно време няма този успех. И сега, разбира се, ще се чества Стратиев, ще има радост по него, „Рейс“ ще се играе, но няма, няма този успех, който беше навремето. Била съм съвременничка на премиерите на този автор и знам какво беше. Тогава даже и „Балкански синдром“ се играеше по друг начин. Сега като гледах „Балкански синдром“ на Мариус Куркински в Малък градски театър „Зад канала“ - много сполучлива постановка, Мариус е извадил, каквото е могъл от този текст, но там остава само закачката с нашия национален нихилизъм, с мързела ни, с тези въобще качества или недостатъци на българина, и само дотам се спираме. Това, което беше навремето „Балкански синдром“, не може да бъде днес. Така че някои автори просто органически отпадат от листата. Сега малко така насила се чества Стратиев: „дай ся да го поставиме“. Иначе той беше един безспорно талантлив хуморист... но в живота си беше много мрачен човек - много затворен и саможив.

     ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ - едно ново явление, точно след демократичните промени. Той някак си се устреми малко в аспекта на собствения си субект - за мен той е повече писател белетрист, а не театрал, ако трябва да бъдем точни. Но каквото можеше, изкара в театрален аспект от себе си в няколко вече пиеси, които се отличават с доста муден ритъм, с лоша структура, липсва им театралност, има една излишна бъбривост в диалога. Както много пъти съм казвала: театърът не търпи доказване, не търпи белетристика, театърът показва и иска действие, театърът иска диалог действен. Може да бъде много кратък, много динамичен - още по-добре. Докато тези развлачени текстове са по-скоро някакви декларации и някакви демонстрации на отношение към нещо. Така че аз имам дълбоки резерви към драматургията на Георги Господинов - доколко въобще тя би оцеляла занапред. Разбира се, той има своето място в нашето днес, просто защото е мислещ човек и, така, материалите му, както бих нарекла пиесите му, отразяват до голяма степен проблемите на българина. Но това не значи, че са добри за театър.

     ЯНА БОРИСОВА намери своята ниша. Тя е една много младежки нагласена авторка. Аз много я харесвам, въпреки че от нейните пиеси може още много да се иска, що се касае до дълбочина. Тя всъщност е хванала начина, по който общуват младите хора, бидейки самата тя твърде млада, и прави един диалог, който е разговорен, близък дори до жаргона, с недоизказани фрази, с отворен финал. При нея няма „завръзка“, „конфликт“ и „развръзка“. Тя не се занимава с основните закони на драматургичното произведение - няма лошо, има много добри попадения в нейния диалог. Пиесите й са приятни за гледане. Галин Стоев, който също е млад човек, много добре ги поставя. Героите се държат естествено, непосредствено, непринудено. Това е по пиеса, което, разбира се, е голямо преимущество, имайки предвид преднамереността на драматургията на соц. реализма преди това, която беше винаги изградена върху някакви изкуствени взаимоотношения - изкуствено създадени на сцената. Яна Борисова се стреми да бъде максимално близо до реалния живот и до реалността на героите, които вкарва в произведенията си. На мен обаче ми липсва там по-сериозен конфликт, по-извисени образи - някакъв идеализъм липсва в цялата работа, в най-добрия смисъл на думата. Някак си всичко е много сведено до момента, до това, което се случва в секундата, до това, което на младия зрител му се случва, дето се казва, на всеки ъгъл и на всеки купон. Това не е дълбочината на едно сериозно драматургично произведение, това е по-скоро някакво огледало на действителността, което тя е постигнала. Но огледалото не е дълбочината на нещата - то отразява само повърхността.

     ЯНА ДОБРЕВА се насочва предимно към психологизма в произведенията си. Бидейки театрално дете, тя е усвоила много добре законите на драматургичното произведение. При нея има много по-сериозна структура на драматургията. Пиесите й, които имат успех, са изградени на основата на психологическата обоснованост на образите. Тя създава завършени образи: с много сериозна психологическа подплата, с житейски съдби - образи с биография, които предлагат по-сериозни задачи на актьора. Когато актьорът играе в нейни пиеси, той може да направи силен образ. Точно това при Яна Борисова доста липсва - там биография на образа трудно може да намериш. Яна Добрева е дълбоко психологически автор, това бих казала за нея. Това се харесва - и на режисьорите, и на публиката. Нейните произведения имат по-сериозна заявка за по-дълъг сценичен живот. Поне моето впечатление е такова, защото „Пясъчен пъзел“ доста много се игра, с голям успех се игра, „Милост за мама“ в Младежкия театър - също. Яна Добрева има повече заложби за един по-сериозен драматург.

     ТЕОДОРА ДИМОВА направи много силно впечатление с „Кучката“ в Театър „София“ и с „Невинните“ - нейният роман "Майките", който след това се реализира в Театър 199, вече като драматургично произведение. Теодора Димова е един много нравствен писател, тя е морален човек и не го крие. Без да морализаторства, тя винаги засяга теми, които срутват предишния социалистически морал, предишните възгледи за човешкото поведение, и това е много позитивно. Знам, че в момента тя изследва религиозни творби. На нея това й е много близко, при нея също има силна психология, същевременно подплатена с една устременост към висшия морал на човека като цяло - общочовешкия морал. Тя иска да покаже силата на човека, който има усещането за правота, именно вследствие на това, че той е по-морален от околните. Много пъти този човек търпи върху себе си последствията от това свое поведение. При нея съществува християнското мислене, че не винаги е прав този, който е победител. Много пъти истината застава на страната и на победения - в битов и житейски смисъл, докато истинският духовен смисъл е друг. Теодора Димова е много добра в заплитането на сюжета на драматургичното произведение - нейната драматургия, за разлика от тази на Яна Борисова, е сюжетна. При Теодора Димова сюжетът е любопитен, почти криминален понякога. В „Кучката“ и в „Змийско мляко“ има страхотно криминален момент, който успява да заинтригува зрителя и допълнително държи будно неговото внимание, освен че, както вече обясних, има и психологическа подплата - всеки образ, всяка постъпка. Без да бъде дидактична, тя ни кара да се замисляме за смисъла на своите постъпки. По този начин на зрителя светва една червена лампичка, най-вече защото в близкото минало такъв подход към драматургия и сюжетика беше почти непознат. Тя отстоява свои нравствени позиции чрез цялата си драматургия.

     ХРИСТО БОЙЧЕВ направи удар в десетката с пиесата „Полковникът птица“, която, верно, беше малко натъкмена, нагласена към тогавашните политически и обществени случки, но той създаде много добро драматургично произведение. С иносказателност и хумор, то успя да спечели както награди, така и публика. Най-интересното и фрапантното обаче е, че до този момент пиесата на Христо Бойчев „Полковникът птица“ не е изиграна в София в оригиналния си вид. Борис Панкин направи в Театър „София“ някаква вариация, наречена „Полковникът и птиците“, с балет и не знам си какво още вътре, което нямаше нищо общо със смисъла на произведението. За сметка на това в Перник се играха с голям успех, и „Полковникът птица“, и „Районна болница“. Спомням си, че аз като наблюдател на Пернишкия театър, взех от ръцете на Христо Бойчев „Районна болница“ и я дадох на Георги Русев като директор да я прочете, заедно с Добри Добрев, Дочко Калпазанов и други негови колеги от театъра. На другия ден се виждаме, за да разговаряме за пиесата, и Дочко Калпазанов ми казва с треперещ глас: „Красимиро, ти искаш всички да ни вкараш в затвора с тая пиеса“. Аз се смях на глас, но имаше голяма доза истина за съжаление - това беше малко преди 89-та година. Нали си представяте каква стагнация е било - те се бяха толкова разтреперали, след което все пак я поставиха в Перник, имаше много голям успех и, слава богу, мина между капките, но вече демократичните промени бяха много назрели и нямаше опасност от репресии. Но лошото е, че Христо Бойчев спря да пише. Той в момента няма нова творба. Колко пъти го питам: какво правиш бе, Христо? Той лежи на стари лаври и някак си се чувства и засегнат, защото той реално не получи награди за „Полковникът птица“ в България, той получи награди в чужбина.

     ИВАН КУЛЕКОВ също се опита да пише пиеси. В Младежкия театър му играхме на камерна сцена една пиеса, която Бойко Илиев постави. Но неговият език е прекалено иносказателен. Кулеков е много абстрактен и много муден в сценичното действие. Той не е добър театрал, не разбира много от театър и при него нещата вървят повече като декларативно изказване на мисли, мнения, размяна на такива - липсва необходимото, за да има театрален успех. При него всичко остава в сферата на опита, не може да се каже, че е доказал себе си като драматург.

     Огромен успех, КАМЕН ДОНЕВ има огромен успех. Защо? Той първо е актьор и познава законите на театъра. Това е много важно. И когато към това се прибави и таланта му да прави диалог, и чувството му за хумор, тогава се получава страхотен бум. Ние може да не го харесваме - аз само две неща му харесвам: „Самолетът беглец“ и „Възгледите на един учител за народното творчество“. Всичко останало е доста размито и евтино, бих казала - евтино написано, евтино предложено. То не може и да се изиграе по сложен начин, то просто си е семпло, елементарно, посредствено. Но, както се оказва, Камен Донев е много харесван от най-широк кръг от зрители. На този човек аз му прогнозирам и занапред още по-голям успех, защото той хваща психиката на българина, той играе на национална вълна, на патриотична вълна играе, хваща бита около българина, иронизира го, забавлява се, забавлява и зрителя. Това е голямо качество, не може да се отрече. Още повече, както казах, съвременни комедии нямаме, така че тези на Камен Донев са просто едно цвете, цъфнало в пустинята, дето се казва. Затова театрите ги поставят, защото имат успех - „кассовая прибыль“, с Камен Донев. Те разчитат на касата: има ли Камен Донев, има касов успех. Нещо като българския Рей Куни - поставиш ли Камен Донев, има опашки пред касата. Така че, колкото и да не им харесва на много хора, и да смятат, че от него има много какво да се желае (аз също мисля така), той си продължава и смятам, че ще пише и занапред по същия начин. Само да не ги поставя така, както напоследък постави „Кръщене“ в Театър „Българска армия“ - почти самодеен ансамбъл в стил „Филип Кутев“. Народни носии, хора и ръченици. Но и това се харесва, те имали голяма публика на това нещо. Аз го отрекох като критик, но те преуспявали. Театърът е доволен, защото се гледа.

     ЮРИЙ ДАЧЕВ е с театроведско образование, но успя да надскочи рамките на професията и да излезе на откритото поле на писателското поприще. Повечето му неща са драматизации. За Младежкия театър направи една добра драматизация по Съмърсет Моъм - „Праведните не закусват в петък“. С мое съдействие, и по мое време, направи в същия театър и една драматизация по приказка на Николай Райнов - „Умник над умници, юнак над юнаци“, която имаше доста голям успех. Беше сюжетна приказка с голям брой действащи лица, много интересна за децата. Това беше първата драматизация по произведение на Николай Райнов в годините на демократичния ни преход - знаем че Николай Райнов дълго време беше под възбрана, особено що се касае до негови творби, и в това отношение даже имаше съдействие и от страна на Богомил Райнов - неговия син, който директно го беше предал още 45-та година. След като Владко Люцканов дойде за директор на Младежкия театър, веднага свали от сцената тази постановка, без да се консултира с никого... Юрий Дачев прави всичките драматизации на Малък градски театър „Зад канала“, които деветдесет и девет на сто са сполучливи. В отминалите две-три години „Дама Пика“ беше едно от най-добрите представления - аз нееднократно съм го хвалила - както драматургично, така и режисьорски, така и актьорски. Просто беше абсолютно осъвременен материалът, доближен до днешния зрител, и същевременно направен много вълнуващо. Бяха изтеглени от основния материал най-съществените моменти и беше поднесено по такъв начин, че да бъде, така, ядивно за съвременника. Юрий Дачев показа и сценарни способности, той се занимава и със сценарии за кино. Пиесата му „Пансион за кучета“ първо беше поставена в Малък градски театър „Зад канала“ и след това само със смяна на един от актьорите - вместо Георги Русев игра Николай Бинев, излезе филмът по същата пиеса, където Илка Зафирова царуваше с прекрасния си талант и с голямото си можене направи една много голяма, сериозна роля. Стоянка Мутафова и Георги Калоянчев също играха в една негова пиеса в Сатирата: „Вчерашни целувки“ по книгата му за Стоянка Мутафова, където Юрий Дачев навлиза в темата за такива семейства, които по времето на социалистическия режим бяха почти обезправени - това, че хората бяха интелигентни, се вменяваше за техен недостатък, гледаше се с пренебрежение на тяхното съществувание и се стремяха въобще да ги отритнат, да не се забелязват от обществото, да не им се обръща внимание. Властта, комунистите, бяха успели да наложат това нещо - човекът не се измерваше по неговите качества, а по това към каква класа принадлежи. Работническата класа - стругари, трактористи и др. имаха предимство пред този, който беше с две висши образования. Това беше една негласна държавна политика и не мога да разбера защо в наше време не се говори за тези неща и има някаква фатална носталгия по времето на Тодор Живков, като съвсем се забравя, че всъщност истинската интелигенция на България беше поставена на колене, и даже по-ниско. Да не говорим за заплахата от лагери, от арести, от изселвания и други такива неща. Агентите на Държавна сигурност толкова богато са населили нашия живот, че и до ден днешен - двадесет и две години след промяната, не можем да се отървем и освободим от тях. Така че в това отношение Юрий Дачев влезе в една ниша, която до този момент не беше експлоатирана, и показа един демократичен, съвременен поглед към този проблем. Освен това литературната му култура е завидна, той е, така да се каже, културно грамотен - притежава една широка обща култура, притежава и граматическа такава, и много добре владее похватите на драматургичното творчество. Както вече споменах, театърът показва, а не доказва, театърът не търпи белетристика, а иска действие, и именно затова неговият диалог има успех - и в сценариите му, и в пиесите му. Той е хванал истинската същност на драматургичното творчество и много бързо навлиза в душата на зрителя. Бих казала, че той в момента е един от най-добрите сценаристи на българското кино, от най-успешните. Наскоро излезе един българо-немски детски филм и докато го гледах, отново си го помислих това нещо.

     На ИВАН ГОЛЕВ ще се спрем само с няколко думи. Това беше един човек, който явно искаше да заеме място в театъра, но така и не се получи, остана си само в подстъпите към театралната сцена. Иначе - безспорна литературна култура, безспорни интелигентски виждания, но само толкова. Той завърши българска филология - син е на известния поет от онези години Владимир Голев, който беше особено пропартиен. Синът е по-свободомислещ. Иван Голев се опита да направи сериозна драматургия, но и неговите пиеси бяха прекалено разсъдъчни, прекалено, бих казала, нетеатрални в диалога си („Роклята на Бодлер“) и затова много трудно стигнаха до зрителя. „Спасителят (не в ръжта, а в) ръждата“ беше една много интересна пиеса, която така и не видя бял ден. Лично аз съм я предлагала на няколко режисьори - беше отхвърлена и до ден днешен не намери пътя си към сцената.

     СТЕФАН ЦАНЕВ нашумя страхотно през шейсетте години с една стихосбирка - „Перигей“ се казваше. Стихотворенията и обложката бяха на черен фон, което тогава беше нещо почти нечувано, нещо супер авангардно. От тази стихосбирка му излезе името на един търсещ млад автор. Тогава той започна да пише и за театър. Много преди да живее и да се ожени за Доротея Тончева, навлезе в театралните среди. Той беше поет в театъра, играеха му се много пиеси. Както знаем, Чавдар Добрев има цяла книга „Поетичната вълна в българския театър“ - Стефан Цанев принадлежеше именно към тази поетична вълна, заедно с Валери Петров, с Джагаров тогава и т.н. Стефан Цанев прояви действително един много силен театрален усет и освен че езикът му беше поетичен, освен че много често ползваше и стих в драматургията си, той беше и доста революционно настроен - в добрия смисъл на думата. Имам предвид, че почти всичките му герои нещо търсеха, нещо искаха, бяха нещо недоволни и именно затова произлезе и скандалът около неговия мюзикъл „Любовни булеварди“, който от днешна гледна точка ще ни прозвучи точно както на Георги Марков „Да се провреш под дъгата“ - като едно доста незначително произведение, но тогава беше художествено явление с предизвикан изключително голям конфликт, и беше спряно. Николай Поляков го постави в „Младежкия театър“ - аз бях на първата генерална репетиция, издържа едно-две представления и го спряха. След това Бойко Илиев започна кариерата си като режисьор като го постави в Пазарджишкия драматичен театър, вече при по-освободени обстоятелства. „Любовни булеварди“ беше с модерна музика, с млади хора, които почти крещяха от сцената своите искания, той се стремеше да разруши социалистическия стереотип на комсомолеца, на това, което властта искаше от младежите - тези ограничения, които се налагаха, борбата на младостта срещу по-възрастните, което е всъщност общочовешки момент - всяко младо поколение се бори със себе си, но тук имаше и политически момент много силен и именно затова беше спряна пиесата му. Той стана много популярен с, така, философичния подтекст на пиесите си. Нашумя „Последната нощ на Сократ“, която доскоро се играеше в Народния театър - постановка на Здравко Митков. Първи я играха в Перник с Георги Русев като Сократ навремето. Всяка негова пиеса имаше свой философски значим подтекст, който трябваше да бъде разчетен от актьорите. Това им даваше достатъчно материал при работата върху образите. Макар и доста тезисно, но всеки от тях носеше някаква идея, имаше някаква мисия в пиесите му: „Процесът против богомилите“, „Тайната вечеря на Дякона Левски“, "Величието и падението на Стефан Стамболов"... Когато се свърза с Доротея Тончева и когато тя стана директор на Театър „София“, той там вече имаше актив и като драматург на театъра при подбора на репертоара. Но всъщност най-големите постижения на Стефан Цанев бяха в аспекта на едни, бих ги нарекла, поетико-драматични търсения, което се отразяваше и на езика на неговите пиеси. Той беше много богат, разностранен и винаги търсеше поетичните образи - неговата драматургия много лесно се отличава, репликите му се запомнят. Борис Панкин дълго време поставяше негови творби. Дори в Монреал постави негова пиеса. След това настъпи някакъв конфликт, охладняване, вследствие на кандидатурата на Панкин за директорство на Театър „София“ - настъпи един личен конфликт и се разминаха, но иначе Борис Велчев Панкин много е поставял Стефан Цанев, беше много близо и до семейството.

     ВАЛЕРИ ПЕТРОВ имаше огромен успех с пиесата „Когато розите танцуват“, която беше хит в Сатиричния театър. Редяха се на опашки за билети. Това беше пак към поредицата поетични пиеси. Много, така, симпатична ситуация - имаше нежност, сантименталност в пиесата. Въобще усещането на Валери Петров е такова. И за онези години това също беше едно чисто ново виждане към нашия театър и именно затова пиесата получи такъв голям отзвук сред зрителската аудитория.

      КОНСТАНТИН ИЛИЕВ е драматург с европейско образование - той може да пише дори и на немски. Изключително важна беше оригиналността на произведенията му. В тях съществуваше и революционния момент - имаше много елементи на несъгласие с действителността ни, противоборство срещу социалистическия режим, отстояване на собствени принципи, отстояване на принципите на интелигенцията като цяло. „Музика от Шатровец“ в Благоевградския театър, постановка на Любен Гройс, взе много награди и направи много силно впечатление. Това беше една пиеса, която се смяташе за най-силната и най-противоборстваща на режима пиеса на Константин Илиев. И понеже на финала имаше някакъв кръст, християнски кръст, имаше дума да спират спектакъла, но слава богу, това не стана. Там направи много добра роля покойната актриса Вихра Котова - актриса на Любен Гройс, която пак поради известни репресии и роднински връзки с репресирани, именно Змей Горянин, който беше лежал в Белене (тя беше от този род) не можа да дойде в София и си остана актриса на Любен Гройс, но в извънстоличните театри - Русе и Благоевград. Румен Чакъров също постави „Музика от Шатровец“ в Пловдивския театър. „Босилек за Драгинко“ е една, така, епопея на българското село от ония години. Проблемът с текезесетата присъстваше в тази пиеса, която се играеше с доста голяма масовка и предизвика също много голям интерес в най-различни слоеве от обществото ни в онези години. Неговата „Нирвана“ беше много добра пиеса, камерна, за Яворов, Мина и Лора - Мина и Лора в едно, там вече беше под въпрос кого точно визира, но изобщо за любовта на Яворов беше по принцип пиесата. Константин Илиев показа едно невероятно вникване в психиката на големия наш поет като потърси причините за неговата лична трагедия - лична драма с Лора по-точно и нейното евентуално самоубийство, и тежката съдба след това на самия Яворов. Там има оригинален диалог, много верен поглед към характерите, към образите, имаш чувството, че Константин Илиев е бил съвременник на големия ни поет и е отразил много вярно най-типичното за него като човек, интелигент и поет. Тази пиеса имаше страхотен успех, игра се в много театри и до ден-днешен се играе с много благодарни роли и образи. „Прозорецът“, мисля, че и филм се направи по нея, се игра в Театър „199“, но тя мина по-вяло, по между другото. Константин Илиев беше и до ден днешен е известен с това, че е безспорен интелигент и безспорен защитник на позициите на интелигенцията срещу тези еснафски, потребителски вкусове, които съществуваха в тогавашното, а и в днешното общество. Той показа едно несъгласие със заложения в българина еснафски стремеж към благополучие - лично и материално, прояви един идеализъм, което беше доста задължаващо. Навремето те бяха много близки с режисьора Любен Гройс и заедно мислиха и работиха върху творбите на Константин Илиев до смъртта на Любчо Гройс, който между другото също притежаваше много висока литературна култура и пишеше много добре. Ако той беше написал някоя пиеса, сигурна съм, че щеше да има голям успех... Моноспектакълът „Великденско вино“ разглежда съществен момент от нашата история, а именно смъртта на Левски през погледа на, така, осъзнатия от всички предател поп Кръстьо. Там се поставя под въпрос дали точно поп Кръстьо е предател, изобщо поставя се отново по философски начин проблема за нашата национална психика, за нашите герои в лицето на Левски. Пиесата е изградена за двама души, като второто действащо лице е мълчаливо - това е клисарят на църквата, в която се развива действието, и се играе по най-различни начини от най-различни актьори. Но пиесата имаше страхотен успех в много театри, включително и в Народния, защото Константин Илиев показа много вещо познаване на историческата истина и същевременно го претвори в характера на главния герой като разкри и темата за предателството и за съвестта му, която говореше през цялото време. Това особено впечатляваше зрителя. Не знам дали в днешно време тази пиеса би имала същия голям успех, който имаше в ония години, но преди десетина години тя беше просто на върха, заедно с „Нирвана“. Това са двете много успешни пиеси на Константин Илиев.