ЧЕРНО ВЪРХУ ЧЕРНО В НАРОДНИЯ ТЕАТЪР

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА

    Черен хумор, черни облекла и всичко това овкусено със свежа ирония и безпощаден присмех - такива неща са в основата на пиесата на Мартин Макдона „ Ръкомахане в Спокан”, реализирана от режисьора Явор Гърдев на камерна сцена в Народен театър „Иван Вазов”. Авторът е предпочитан от този режисьор - вече сме гледали „Пухеният” във Варненския театър преди няколко години. Неочакваните обрати в пиесата, шокиращите ситуации или поведение на героите, предизвикват публиката и раздвижват традиционните представи за драматично произведение. Постановката е осъществена с много страст и динамика, отново както в „Пухеният” героите са ситуирани в сценична стъклена кутия, единствено моноинтермедията в устремното изпълнение на Леонид Йовчев е изнесена отпред. Сценографията и костюмите на Даниела Ляхова търсят минимализма и съвременността в най- чист вид.

     Иван Бърнев - главният герой, търсещият отрязаната си преди 21 години ръка, е целият в черно с дълги руси коси и впечатляващо появяване пред зрителя от пожарната стълба. Вече зрелият професионализъм на Бърнев радва окото с премерената си прецизна проява, твърдост и точност, характеризиращи героя му. В негово лице виждаме търсенето на вина, понякога безмислено досадно и непрекъснато, съпроводено с озлобление и жестокост към целия останал свят. Противопоставени са му младежката двойка – негър и младо русо момиче /изгряващата звезда от „Седем часа разлика” Павлин Петрунов и Теодора Духовникова/, които с наивното си глупашко поведение са съвършено различни от него – „голямата работа”. Свидетели сме на евтино респектиране, прехвърляне на тъпи реплики, изразяващи предимно скудоумие. Не по-малко глуповат и странен е и рецепционистът на Леонид Йовчев, който изтръгва аплодисментите на публиката с моноизпълнение на авансцена – интермедия в спектакъла. Авторът даже прекалява с глупащините в диалога, които често са преекспонирани, може би за да погледнем ситуацията като под увеличително стъкло. Режисурата явно е възхитена от този драматургичен похват и се втурва героично по авторовите стъпки, за да ни докара до максимална граница на търпение. За да можем да възприемем куфара с разпилените отрязани ръце, между които и детски, и да стигнем до финалната поанта с  rock 'n' roll  вариация на детската песничка „Хей ръчички, хей ги две” /музика - Калин Николов/.

     Теодора Духовникова - млада актриса с прекрасна външност и богат вътрешен живот - постига внушението за агресивно елементарно момиче, жизнено и борбено, твърдо решено да не се остави да го прецакат по никакъв начин. Павлин Петрунов успешно е избягал от първичната характерност, често срещана при герои от неговата етническа група – афроамериканци.

     Леонид Йовчев се дистанцира от двамата и е готов да се приобщи към този, който го впечатлява с това, че има цел в живота си - търси си ръката, с която са му помахали някога в Спокан.

     Допълнителна атрактивност в действието внасят телефонните разговори с майката, която не е много с ума си и не става ясно дали наистина сериозно се е наранила при катеренето си на дърво, за да свали някакъв закачен там балон.

     Общата смахнатост на героите и твърде мрачният черен хумор, върху който лежи цялото развитие на действието, определено се открояват четиримата герои в комедиен план.

     Диалогът е ярък и динамичен, много се употребява и жаргон, разговорната съвременна реч определя общата сценична картина.

     Защо ни е интересна постановката? Можем да потърсим много причини, най- вече в необикновеността на случващото се, а може би и в това, че косвено пиесата предизвиква у зрителя усещането за нещо изключително. Главният герой създава собствения си мит или реална история - не можем да кажем със сигурност. Пародиен ли е той при търсенето на прословутата ръка или не - на това всеки от нас има свободата да отговори. Има ли смисъл в многото думи и еуфоричната агресия на героите, всеки от които изразява своята индивидуалност? Важното е, че тази съвременна черна комедия със сигурност ни предлага нещо неочаквано и оригинално - а какво по-добро за нашата изтерзана от баналности психика.