ВЕРБАТИМ ТЕАТЪР - СЕМИНАР С УЧАСТИЕТО НА НЕДА СОКОЛОВСКА И БОРИС ЗАФИРОВ

Дата на публикуване: Dec 28, 2016 4:15:52 PM

НЕДА СОКОЛОВСКА: Следвах актьорско майсторство в НАТФИЗ до 2002 г. в класа на проф. Здравко Митков. След това две години бях актриса на свободна практика. За кратко бях на щат в Плевенския театър. После ми се прииска да карам магистратура и да започна да се занимавам с режисура. Имах възможност да следвам в Хелзинки. Образователната система там е много по-различна от това, което се предлага у нас. Тук повече се залага на познаването на традицията, на историята, на стъпването на вече развити практики и модели, а там - на отхвърлянето точно на тези традиции и готови модели и опит за търсене на твоя собствен глас. Поощряваха ни да открием своя собствен почерк, да не се ограничаваме със следването на определена естетика или на някакъв подход, който вече е фиксиран и в известна степен канонизиран. Сблъсъкът беше много голям, защото, за да мога да мина през това и да го приема, аз трябваше да се разделя с много от нещата, които носех до този момент и смятах за неопровержими. Изведнъж разбрах, че хоризонтите са много по-широки.

КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА: Коя беше най-важната неопровержимост, с която се раздели?

НЕДА СОКОЛОВСКА: Ами, да кажем, малкото системи, които познавахме, поне в актьорските класове, по онова време: системата на Станиславски, системата на Брехт. Като че ли нищо друго преди и след това не съществува. И то в състояние на някаква полярност: или си там, или си тук. С голяма тъга установих, че много от театралните направления и актьорски техники изобщо не сме ги познавали. Всичко някак си се свеждаше до това какво нашият професор харесва и предпочита - като че ли трябваше да бъдем последователи на това, което той ни предлага. Все си мисля, че един творец, един свободен творчески дух, трябва да намира собствения си път, а не толкова да следва нечия утъпкана диря. Но аз не можах много добре да се впиша в тяхната среда, защото идвах от тотално различен бекграунд. Там говореха не за постмодернизъм, а за пост-постмодернизъм, и за това че: стига сме го дъвкали този постмодернизъм - той вече е приключил, докато сега при нас постмодернизмът навлиза вече като разработване на някакви естетики, едни такива "приложни" естетики - "приложен постмодернизъм".

РЕПЛИКА: И тук приключи.

НЕДА СОКОЛОВСКА: И тук ли е приключил? Но така или иначе тогава - 2005 г., постмодернизмът беше някакъв изветрял парфюм и хората се събираха на такива семинари, за да обсъждат накъде върви театралното изкуство. Какво ще се появи, възможно ли е да се пръкне нещо след тая деструкция, да се съгради отново, и от какви парчета? На мен ми беше много трудно да навляза в тяхната естетика, те пък много харесваха това източноевропейско, славянско театрално въображение, което пък аз носех там, а те не познаваха. И някъде в търсенето на баланс между двете неща: между миналото ми в НАТФИЗ, а и като актриса, и режисьорската степен, която придобих, започнах да мисля какво ми се прави, какво ми е интересно в театъра. Дадох си сметка, че ми е интересна границата между театъра и живота. И понеже като много млади студенти в първи курс, пак по системата на Станиславски, ни караха да излизаме в градинката на Министерския съвет, да гледаме хората по пейките и после да правим етюди - примерно, как майка с дете се разхождат и се карат. Наблюдавайте, запомняйте и после превръщайте тези наблюдения в сценични ситуации. Това ми беше най-любимото - виждах толкова непосредствени, спонтанни реакции, които не е нужно да променяш, само да го хванеш, да го пренесеш и да го покажеш пред публика, с някакво осветление и малко декор. Това винаги ме е вдъхновявало. Също и политическият театър - малкото, което знаех тогава за театъра на Пискатор и Брехт. Казах си, защо ние нямаме политически театър в България, при положение, че ситуацията тук е толкова противоречива, парадоксална, а където има парадокс, има и театър. Защо не назоваваме нещата с техните имена, а все през метафората, през символа, се опитваме да ги кажем. И понеже толкова дълго отсъствах от България, че вече бях изчезнала - аз и преди това като актриса не бях дотам наложила се - хората въобще не си спомняха коя съм, което беше много добре, защото ми позволи да се появя изведнъж от нищото - на чисто, и със смелостта, че нищо не губя. Ако трябва да дам някакъв съвет на младите творци, той е: винаги да бъдат с усещането, че нищо не губят и че трябва да се скача много смело напред. Така и направих тогава. Казах си: при положение, че искам да правя моя тип театър, а никъде не съм приета и не принадлежа към нито една формация, въпреки че имам познати и приятели навсякъде, най-близкото решение е да се основе сдружение, да се създаде юридическо тяло, за да може да се търси финансиране, да може да се направи независим проект.

КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА: Това беше през 2012.

НЕДА СОКОЛОВСКА: Зимата на 2011. В началото на 2012 регистрирах VOX POPULI. Тогава излязох с един проект за три представления в рамките на една година, представен като емисия "Гласове". Идеята беше да направим театър, в който да има различни емисии. Първото представление беше за хората с увреждания, второто за родопския фолклор и третото за майките. Първото - "Невидими №1", направихме без никакво финансиране. Трябваше да се плати хонорар на един от участниците, защото той не беше професионален актьор и не беше склонен да работи pro bono, докато ние можем да го правим, и го правим (смее се).

ВЪПРОС: Да не събрахте лични пари, за да му платите?

НЕДА СОКОЛОВСКА: Да, да, събрахме лични пари - 400 лв., и му платихме един хонорар. Той беше много интересен човек - дойде на кастинг. Тогава аз отидох в Червената къща, защото къде другаде да отида. Няма къде. И без да познавам никого там, показах този проект: искаме да го направим, моля ви, поемете този риск, дайте ни една година и тези три представления. Ако не стане - не стане, но нека да видим, защото тази техника е интересна. За нас също е експеримент, не можем да гарантираме, че резултатът ще е добър. И те го поеха. Така направихме "Невидими №1". Репетирахме в едно читалище и събрахме интервюта с хора с двигателни увреждания. Това беше. Нямахме много интервюта, за разлика от следващите проекти, където сме събирали стотици страници транскрибиран текст. За мен "Невидими №1" е най-любимото ми представление. Може би защото е първо, но също и защото в него откривам чисто естетически, театрални средства, които самата аз не знам как са се получили. Това е нещо, към което оттам нататък винаги съм се стремяла да се възвърна: към минималистичния изказ, към този тип ритъм... много неща има там, които смятам за важни.

ВЪПРОС: Как работите върху толкова много събран материал от интервюта, как започвате да го подреждате?

НЕДА СОКОЛОВСКА: Първо го превръщаме в писмен текст - трябва да се транскрибира.

ВЪПРОС: Как отсявате, как подбирате? По време на репетициите ли - общо ли решавате?

НЕДА СОКОЛОВСКА: Работата върху текста и изследването върви заедно с репетициите - почти винаги се застъпват двата процеса. Като в началото започваме с един тренинг - аз отдавна работя с Viewpoints на Ан Богарт и отчасти със Сузуки. След това търся ситуация в темата, която сме избрали - в процеса на създаването на текстовата база се опитваме да създадем ситуационен материал. Ситуация и текст са отделно в началото на процеса, но после изведнъж се напасват. Понякога, още докато интервюираш човека, може да си кажеш: ето, това ще влезе със сигурност. Има моменти, когато виждаш важни акценти в едно огромно двучасово интервю, които, ако ги събереш заедно, създават много силен текст. И тук, разбира се, може да се поспори доколко е етично и коректно изобщо да се реже. Истината е, че можеш да отрежеш от едно изречение две думи, от следващото четири-пет и да си съчиниш, каквото си пожелаеш.

ВЪПРОС: И как го решавате това?

НЕДА СОКОЛОВСКА: Никога не режем на дребни парчета. Трябва да е завършена мисъл.

РЕПЛИКА: За да е максимално автентично.

НЕДА СОКОЛОВСКА: Да, и вече може да дойде друга цялостна мисъл, но никога не се работи на ниво думичка, фраза, изречение.

КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА: Предполагам, че после в дискусията ще има много въпроси към тази част - за технологията, за процеса. Но сега искам да отидеш малко по-нататък - към програмата В/ХОД, която направихте.

"Йон", програма В/ХОД

Снимка: Фелия Барух

"Мама и татко", програма В/ХОД

Снимка: Гео Калев

НЕДА СОКОЛОВСКА: Ще ви кажа откъде дойде идеята за В/ХОД. Беше ясно, че с документалния театър и с вербатим техниката ние започваме да развиваме една непозната ниша - да го наречем нова ниша. Но ако няма хора - повече къртици, които да копаят, тази нова ниша лесно може да се маргинализира и да стане "всяко чудо за три дни". VOX POPULI е създаден като петгодишен проект. Ако за пет години тази компания не може да се развие, така че и други режисьори да поставят в нея, тогава ние го приключваме този проект и в това няма нищо трагично и тъжно. Ще започна нещо друго. Горе-долу по това време, когато започнахме в Червената къща, се появиха Георг Жано и Театър "Реплика". Театър "Реплика" съществуват малко по-отрано, но те започнаха да работят в документална посока, когато дойде Георг. Ние вече правехме втория си спектакъл "Майките", когато те започнаха да правят "Заполярная правда" - отново вербатим, но друг тип. Това вече си е вербатим драматургия, която също се базира на интервюта, но се прави пиеса. Тази пиеса вече може да попадне в различни екипи, които да й направят сценични интерпретации. В един момент Георг си тръгна и като че ли отново започна да се губи център. Това съвпадна и с кризата в Червената къща. Горе-долу по това време аз започнах да развивам един проект за център за документално изкуство. Идеята беше театърът за документално изкуство да бъде в печатницата на армейското издателство. Бяхме стигнали до много напреднали преговори да вземем един склад. Паралелно с това водехме преговори с фондация "Америка за България", защото според мен това е единствената фондация, която разполага с нужните капитали и има визия за финансиране на подобни проекти. Но те отказаха в последния момент. Тогава решихме да направим едно партньорство между пространството Червената къща и идеята за В/ХОД, и отново да подадем същия проект. Този път той беше одобрен и VOX POPULI получи структурно финансиране. Възможно е това да е единствената независима театрална компания, която е получавала структурно финансиране. Искаше ми се тези пари да не отидат за VOX POPULI.

КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА: А за разработване на полето.

НЕДА СОКОЛОВСКА: Да. Ние това, което го правим, ще продължим да го правим. С петте хиляди, които ни дават и от община, и от министерство и т.н. Ние сме се научили да работим в тези рамки и не се оплакваме. Въпросът е да могат и други хора да започнат да го правят. Една от мисиите на В/ХОД е да представя продукции с документален и социално ангажиран характер. Ние ги селектираме, след това те влизат в програмата на Червената къща и в програмата на В/ХОД, по-конкретно. Това са представления на "Реплика", на Борис Зафиров - едно представление. Общо 10-12 различни проекта за една година.

РЕПЛИКА: Доста са.

НЕДА СОКОЛОВСКА: Да, доста са, но това не е достатъчно. Казвам си: добре, от тази сума, с която разполагаме, можем ли да отделим една по-малка сума, която да дадем като грант, т.е. от големия грант да произведем по-малък грант и така да копродуцираме нови представления?

ВЪПРОС: Има ли такива?

НЕДА СОКОЛОВСКА: Да, две представления получиха този грант. Едното е "Без същност" с режисьор Борис Зафиров, който е тук, и другото е "Йон" на Стефани Ханджийска - танцов спектакъл. Това е В/ХОД - промотираме документално изкуство, опитваме се да копродуцираме, да каним лектори и спектакли. Също така има едно желание да излязат в някакъв момент от Червената къща и В/ХОД да има различни локации, в които да съществува, защото това е един дух, който може да влезе във всякакво тяло. ХОД 16 е един от форматите, които развиваме. Това е ежемесечна среща на театрални практици: драматург, сценограф или визуален артист, режисьор и актьор - които в рамките на една неделна вечер си измислят спектакъл по тема, която е завещана от предишните участници.

ВЪПРОС: Какво си измислихте снощи?

НЕДА СОКОЛОВСКА: Снощи участници бяха: Маргарита Мачева, Чавдар Гюзелев и Мишо Милчев. Александър Секулов също беше поканен, но не можа да дойде. Темата беше за телевизията - дали телевизията отглежда нас или ние отглеждаме телевизията. Получи се едно от най-интересните издания. Това са екипи, които не са подбрани на случаен принцип - имаме си нещо предвид: гледаме нещо да се напасне, като участниците не трябва да са работили преди това заедно. Друга от задачите на ХОД 16 е да събере творци, да опознае хора, да формира нови, макар и за 2-3 часа, екипи. Има огромна нужда от този креативен диалог, в който личното вече не е важно - важното е, че ние искаме заедно да впрегнем мозъците си в подобен анализ. И вече е на път да се реализира първият спектакъл, заченат във ХОД 16, с режисьор Стайко Мурджев. Казва се "Бог мой, идол мой". Чакаме да видим какви ще са резултатите от общината.

КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА: Къде ще се прави този проект?

НЕДА СОКОЛОВСКА: В Червената къща. Това ще е първото представление, което ще е на VOX POPULI, но няма да бъда аз негов режисьор. Така че на петата годишнина успяхме да направим тази крачка, която е необходима, за да се продължи проектът.

КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА: Супер, много благодаря на Неда за това относително кратко, но много изчерпателно представяне. Сега бих искала да дам думата и на Борис Зафиров, който завърши театрознание, но вече две години работи в областта, за която става дума. Борисе, да ни разкажеш как стана колаборацията с Неда и VOX POPULI, как решихте да направите точно този спектакъл, какви бяха трудностите, какви бяха по-лесните неща, когато полето беше разработено? В тази посока.

БОРИС ЗАФИРОВ: Искам първо да ви благодаря за поканата и още повече за компанията, в която ме поставяте. Това са хора, които по някакъв начин са били важни за моето театрално израстване. Веско Димов и Катрин, като членове на Асоциацията за свободен театър винаги са ме канили да пиша за изданията на фестивала, и то без да съм засвидетелствал успех при тях, а поради някакво доверие, което много харесвам в театъра. То е основополагащо. Неда Соколовска пък ми протегна най-голямата ръка за момента - довери се на човек, който нито е завършил режисура, нито актьорско майсторство. Имам зад гърба си само един моноспектакъл с Благой Бойчев - "Да купиш история". Но там вече виновник е Георг Жено, за когото стана дума. Това е единствения ми практически опит. Когато Георг ме покани на една театрална работилница през 2014 г., ние направихме само един етюд (за около седем дни), след което Георг продължи, пак на доверие, да ме ръчка да направим цяло представление. И с помощта на Гьоте-институт това се случи. Игра се там и в Червената къща.

ВЪПРОС: На каква тема беше спектакълът?

БОРИС ЗАФИРОВ: Това беше представление за хората от Женския пазар, точно когато се сменяше статута му. Бяхме провокирани от социалната тема и от социалната страна на театъра - за какво може да говори той в ролята си на медия, а не само на художествено изкуство. Животът на този спектакъл обаче свърши. Имах някакви теми, които ме вълнуваха, но не и конкретни идеи за нова постановка. И тогава, поради честите си срещи с Неда и екипа й по повод техните представления, отново достигнах до възможността да направя спектакъл. Благодарение на програмата В/ХОД - ние кандидатствахме за участие в нея, създадохме "Без същност". Това е представление, което говори за хора с психични проблеми. Имам чувството, че в София броя на тези хора нараства, което е страшно, но се приема за нещо нормално. Всеки си казва: лудите в трамвая, лудите на "Раковска", лудите тук - лудите там, то и в НАТФИЗ - луди (смях). Това за мен е съществен проблем. Вълнува ме от много години, защото имам познати с такива проблеми. Един от персонажите в този спектакъл е моя съученичка от гимназията, която спрях да виждам на срещи на класа. Питам: какво става с това момиче? Никой не ми казва, всеки отбягва темата. Накрая разбрах, че е с психични проблеми: влиза в някакви домове, лекува се, разни издевателства се случват над нея. Когато се появи възможност да се продуцира спектакъл, веднага реших, че това е темата. Събрах екип, който е ангажиран с тази тема, защото едно от най-важните неща в театъра е, човек да бъде откровен спрямо това, с което се занимава. А не защото темата е много интересна и би провокирала някаква социална спекула или съчувствие. Точно обратното: важна е твоята лична позиция и твоята лична болка спрямо това, което представяш на сцената. Имах големи съмнения, че хората, с които работя, ще ми се доверят, но те откликнаха: и Ованес Торосян, и Милена Ерменкова, и Ирина Андреева, и Благой Бойчев, с когото вече бях работил. Започнах да се срещам с хората, чиито истории представяме. В някаква степен се страхувах, защото не знаех какво ще провокирам в тях като ги разпитвам за такива неща. Все пак това са хора, които понякога имат неконтролируемо поведение. За щастие, успях да привлека психиатър, който ми помагаше в този проект. И от среща на среща започнах да завързвам някакво приятелство, което ми даде зелена светлина за представлението, т.е. че това не е някакво чоплене и зрелище. Моят интерес и срещите ни повлияха на тези хора положително. Започнаха да си връщат емпатията, да се чувстват социално значими. Бях напълно коректен - от самото начало им казах, че това ще се използва за представление. Не съм крил диктофон под покривката или в джоба си. Всеки разговор започваше честно и откровено. Имаше един човек, който отказа да съдейства и аз спрях да го тормозя, макар че беше интересен случай: момче от Смолян, което след разни военни участия развива някакви психични проблеми. Намерих негов заместник. След това срещнах и актьорите с тези хора, за да опознаят героите си. Защото нямаше да е честно само да си чул историята и да играеш този човек. Няма как да стане това. И така, успяхме да съберем истории. След това с помощта на драматург - Цвета Ерменкова, направихме пиеса, която репетирахме около 10 пъти на територията на Червената къща. За мое голямо учудване, освен социално значимо събитие, се получи и театрално събитие, което има своите естетически и художествени стойности.

ВЪПРОС: С актьорите ли оформихте текста или ти и драматургът свършихте тази работа на базата на събраните интервюта?

БОРИС ЗАФИРОВ: Общата част я оформихме двамата с драматурга. В процеса на работа, под формата на ателие, изчистихме текста. Отделихме някои партитури, които не смятахме, че са нужни, защото в работата с актьора за мен е много важно неговото лично мнение и усещане. Той предава чужда история, но аз искам тя да се съотнася по някакъв начин с неговата лична история и позиция, за да може да се постигне някаква откровеност, а не само предаване на нещо. Така че актьорите също участваха в оформянето на текста. Искам да ви кажа, че изпитвах угризения: защо се занимавам с това нещо и честен ли съм спрямо техния проблем. Защото те се впускат в някаква откровеност, която се споделя пред публиката. През цялото време се притеснявах това да не се превърне в някакво зрелище, и дали мога да си позволя да разкажа тези много лични и откровени неща, които, естествено, ще провокират съжаление у хората. Не ми се иска това да е крайният резултат: някой да съжали някого. Желанието ми е всеки да си даде сметка как се отнася към такива хора.

КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА: Много ви благодаря. Мисля, че направихте сериозна заявка за нашия разговор. Нека да го отворим към всички присъстващи. Сигурна съм, че ще има много въпроси и много коментари. Така че, колеги, заповядайте.

ВЪПРОС: Процесът при вас е доста бърз. Борис каза, че е имал десет репетиции. Това е много по-различно от традициите в българския театър: дълго време работа на маса и т.н. В същото време всичките ви представления се занимават с някакъв важен проблем. Мислите ли, че е достатъчно вашият театър да постави този проблем, без да се задълбочавате много в него, или смятате, че го правите, въпреки краткото време?

НЕДА СОКОЛОВСКА: Мисля, че го правим максимално за времето, с което разполагаме. Разбира се, че предпочитам да правим двегодишно проучване (смее се), което да проследи историите - живота на хората и това как се променят, но това е въпрос на финансова осигуреност. Моят избор беше да правим колкото се може повече представления, като се опитваме да не правим големи компромиси, най-вече съдържателни. Обикновено компромисите са на техническо ниво - много често нашите спектакли имат страшни технически гафове. Ние не можем да бъдем на добро техническо ниво, защото не разполагаме с достатъчно хора и подходяща техника. Но все пак по-добре това да не е наред, отколкото нещо в самата идея - в душата на спектакъла. Беше много важно да правим повече представления. Нямаше да успеем да развием всичко това, ако не бяхме достатъчно активни. Ако в бъдеще финансирането е нормално (ние не искаме някакво по-голямо финансиране, а толкова, колкото е необходимо за един спектакъл на голяма сцена в държавен театър), тогава нашите проучвания ще бъдат много по-задълбочени, много по-сериозни. Ще можем да привлечем сътрудници към тях: социолози и др. Примерно "Мир вам" е представление, в което са работили социолози, и това веднага си проличава. Отразява се, защото успяхме да направим социологически доклад, който да съпровожда представлението. То е много сериозно социологически подплатено. Тук вече не можем да говорим, че сме направили една бърза статистика: отишли сме, включили сме си диктофоните и каквото се покаже. Напротив, има доста сериозен анализ на ситуацията, който стои под представлението. Той може да не се види в спектакъла, но ние знаем, че го има и сме минали през него. За мен това е начинът, по който трябва да се работи - да има екип, който да се занимава със събирането, със социологическата работа. Актьорите също трябва да се включват, но този екип от драматурзи трябва да е много по-голям от това, с което разполагаме в момента. И да, желанието ни е да работим много по-дълго върху проектите, но засега това не може да стане. А иначе, десет репетиции са супер малко, но ние не можем да направим нищо повече, защото това е пространството, с което разполагаме. Отново всичко се свежда до финансиране и до пространство.

ВЕНЕТА ДОЙЧЕВА: Когато гледаме представленията, обединени в общата категория "Невидимите", разбираме, че имате желание да осветлите болезнени проблеми и състояния. Въпросът ми е: не ви ли се струва, че място като Червената къща не позволява това да се случи? Имам предвид обстоятелството, че в такова пространство отива една публика, която в известна степен има критично отношение към такъв тип проблеми. Не е ли по-добре тези представления да отидат при онази публика, която никога няма да отиде там, където вероятно би гледала такива спектакли? Правите ли нещо в тази посока?

НЕДА СОКОЛОВСКА: Мисля, че всяко развитие има своите задължителни етапи, които трябва да се преминат. Дори изборът ни на теми е признак на едно прохождане в документалния театър. Първите опити и на други компании и творци, които се занимават с документален театър, винаги са върху такива маргинализирани общности. Тоест това е симптом на една ранна фаза на развитие. Представям си, че тази фаза ще се ориентира все повече в посока на анализ на настоящи политически проблеми - много по-нажежени и болезнени точки. Ние стартирахме от зоната на комфорта. Трудно можеш да напуснеш тази зона, преди да дадеш гласност на това, което правиш. Не че не са важни темите за бездомните хора, за цирковите артисти, за хората с увреждания. Но те са в зоната на комфорта. Това не е истински политически театър. Но ние не можем да стигнем до него, преди да си създадем някаква идентичност, която да е разпознаваема, да бъде приета добре: да се създаде доверие, да ангажираме нови публики и да развием тези публики - да ни свързват с определени неща, да започнем да ставаме публични. В този смисъл Червената къща като избор на място беше една необходимост в онзи момент. И беше много важно да стоим на едно място, защото все си мисля, че публиката свързва трупата с конкретното място. Ако започнем да пътуваме: единия ден да бъдем във Vivacom Art Hall, другия - в НДК, третия - еди-къде си, много трудно ще може да ни следва тази наша, все още крехка и не достатъчно ангажирана, публика. За четири-пет години хора, които преди това не са посещавали Червената къща поради някакво естетическо съпротивление към това, което се показва там, започнаха да се привличат, защото видяха, че ние не сме ангажирани естетически и идеологически с Червената къща. Там сме единствено, защото това място дава добра почва за социално ангажирано изкуство.

ВЕНЕТА ДОЙЧЕВА: Струва ми се, че една част от тези спектакли визират да ангажират хора, които никога не биха могли да попаднат на тях, а точно те трябва да ги гледат.

НЕДА СОКОЛОВСКА: Абсолютно съм съгласна с вас, но как да го направим, как да стане? Когато поставихме "Оттук започва България" в Шуменския театър, гостувахме в читалището на село Никола Козлево. За мен това беше едно от най-запомнящите се неща: да отидем при хората, които сме интервюирали - хора, които не са ходили никога на театър. Те разговаряха с актьорите по време на представлението. Имаше една тема за водата: колко е скъпа водата, и те като почнаха също да говорят, че е скъпа водата (смее се). Това е друго нещо - съвсем различно нещо се получава. И те бяха много щастливи: танцуваха, излязоха едни баби на сцената, всички се прегръщахме. Изведнъж виждаш, че, отишъл си, взел си от тези хора, направил си нещо и им го връщаш. Затварянето на този цикъл е заложено в нашата работа. Само че няма как да продължим да го правим. Искаме да отидем да играем "Майките" в женския затвор - това ни е голяма мечта (смях). Ами да, искаме да играем "Невидими №1" в Общината - да съберем общинарите и да им изиграем "Невидими №1".

ВЕНЕТА ДОЙЧЕВА: Нещо такова си представях: да се търсят форми и места. Абсолютно съм съгласна, че това е обвързано и с практическата реализация на спектакъла.

НЕДА СОКОЛОВСКА: Свързано е с една организация, за която все още нямаме човешки ресурс. Но съм сигурна, че това ще се промени - натам вървим.

ВЪПРОС: С какво вашият театър е по-важен за документа, при условие, че има други медии, които могат да записват - да улавят действителността много по-силно от него?

НЕДА СОКОЛОВСКА: С живия, дишащ човек на сцената и с непосредствения контакт между него и зрителя. В това отношение е много показателен спектакълът на Борис "Без същност". Много минималистичен спектакъл, по време на който актьорите седят на четири стола, не стават - няма почти нищо зрелищно, но близостта с говорещия човек, одухотворяването на този документ, е много въздействащо. Това не може да го предложи друга медия. Ще се появи бариерата на екрана, примерно, и т.н.

БОРИС ЗАФИРОВ: Още повече, че тези форми понякога изискват и разположение на публиката в непосредствена близост до самите актьори. Това още повече променя взаимодействието и възприятието. Сетивата са много по-различно настроени, отколкото когато го гледаш по телевизията или слушаш по радиото. Ти си стъпил на същата сцена, на която е стъпил и човекът с тези проблеми, и ги чувстваш като свои.

ВЪПРОС: Когато работите с актьора такъв тип представления, какво търсите по време на спектакъла: абсолютно припокриване на актьора с интервюирания: аз живея, аз съм този човек и говоря неговите думи, или има момент на отстранение?

НЕДА СОКОЛОВСКА: Никакво преживяване, абсолютно отстранение - на сцената са актьорите с техните имена, с тяхната личност и лични дрехи. Искаме словото, думите, гласът, който преминава и излиза навън през този канал, да бъде чист. Актьорите се стремят не толкова да бъдат емоционални и възбудими и да се поставят на мястото на някакви персонажи, колкото да пазят чистия канал - да осмислят бързо това, което чуват, и да го предадат нататък максимално автентично. Тук не стои въпросът "кой съм аз" - че аз съм друг човек или че си представям да бъда друг човек - аз съм аз.

ВЕНЕТА ДОЙЧЕВА: Опитвали ли сте се да направите същото нещо, но с непрофесионалисти?

НЕДА СОКОЛОВСКА: Ние работим и с непрофесионалисти. Почти във всеки проект има такива хора. Най-добрият баланс според мен е, когато има по равен брой професионални и непрофесионални актьори. Те взаимно се учат и някак си се напасват, и се получава едно общо ниво на естествености и непосредственост, т.е. тези, които са непрофесионални учат професионалните на непосредственост и на органика. Докато другите ги учат на техника.

ВЪПРОС: А имитацията на интонацията, грубо казано, това търсите ли го или само си идва от слушането?

НЕДА СОКОЛОВСКА: Необходима е музикалност за тази вербатим техника. Нашият човек трябва да има добър слух - не само да чува добре, но и музикално да чува добре. Ако притежаваш тази дарба, мелодията на говора съвсем естествено си идва звуково - в тоналността, в която говори човекът, без да го мислиш даже. Бърз вербатим рефлекс означава: времето за преминаване от ухото през главата и устата да е много скъсено. Да имаш време, не само да ги повториш папагалската тези думи, но и да ги осмислиш, да знаеш за какво точно говориш. И когато това се постигне, гледайки отстрани, ако не видиш, че актьорът е със слушалки, ще си кажеш, че това се случва пред теб, че се ражда в този момент. Това е причината, поради която аз все още виждам потенциал в тази техника - че винаги става за пръв път. Това е като че ли един от огромните проблеми на актьорското възпроизвеждане в драматичния театър - че никога не е за пръв път, въпреки стремежа да звучи като че ли е за пръв път. Ама то как да стане? Това са думи, които са се търкаляли толкова време в устата ти, че просто не можеш да ги кажеш като за пръв път, докато вербатим записания глас човекът го е измислил в момента, в който го е казал, и ти, повтаряйки го, автентичността излиза силно на преден план. И по тази причина е много любопитно - трудно можеш да се отегчиш.

РЕПЛИКА: Това наистина си личи в представленията.

ВЪПРОС: Как може да сте 100 % сигурни какво е чувствал този човек?

НЕДА СОКОЛОВСКА: Нас изобщо не ни интересува какво е чувствал човекът. Нито пък актьорът трябва да чувства каквото и да било. Въобще това с чувстването започвам да го намирам за излишно. Аз мисля, че трябва да има ясни стимули. Ако има силен стимул, тогава чувството само се ражда и ти не го осъзнаваш даже. Просто трябва да намериш тези дразнители, които провокират актьора да се развълнува. При "Майките" всички се вълнуват и плачат, докато говорят това нещо. Плаче, защото изпитва страхотна любов към този глас, към този човек с неговата история. Такава силна емпатия, че започваш са съпреживяваш на този човек, докато казваш историята му. Изумително е да се наблюдава, защото е трудно ти да имаш такава силна връзка с героя от пиесата - един безплътен, несъществуващ, ефимерен образ, на който ти даваш плът. В нашия случай ти имаш жив човек с неговата истинска съдба. Срещал си го, говорил си с него, взел си интервюто. Съвсем друго е - ти имаш задължението да предадеш неговия разказ честно и носиш отговорност за това, че няма да го деформираш - няма да се появи момент на интерпретация. В сила трябва да бъде чистото повтаряне на това, което чуваш. Толкова е просто (смее се).

КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА: Това "толкова е просто" ми хареса. Да завършим с отворен финал, защото ни предстоят следващи срещи и представления. Слагаме многоточие. Благодаря много за вниманието (аплодисменти).

28.11.2017