Дата на публикуване: Mar 30, 2016 11:15:12 AM

Поканата беше отправена от проф. д-р Атанас Атанасов, проф. Здравко Митков, проф. д-р Ивайло Христов, проф. Иван Добчев, проф. Маргарита Младенова, проф. Пламен Марков и проф. Стефан Данаилов към възпитаниците и симпатизантите на НАТФИЗ.

Първата среща се проведе на 27.03.2016 г.

в Голямата зала на Учебния драматичен театър в НАТФИЗ.

ПЛАМЕН МАРКОВ: Колеги, първо честит празник - 27 март. Радвам се да се видим тук. Говоря аз, защото в момента нищо от това, което предстои, не е учредено и все още няма ясни нормативи, правила, устави и т.н. На 25-ти колегите ме упълномощиха да бъда нещо като говорител на тази инициатива - повтарям "инициатива". Благодаря на тези от вас, които се записаха - те също са инициатори, засега. Не са членове на нищо, а само инициатори. Имаме, разбира се, много писма, имейли, съобщения, писмени молби и т.н. Смисълът на днешното ни събиране е да се види какви сме, какви са общите ни намерения, имаме ли общи цели, защото на нас като Академия - тук е и ректорът на Академията - ни прилича да даваме конструктивни, генерални, концептуални перспективи и идеи за бъдещето на любимия ни театър, а не да бъдем синдикат или да участваме в някакви злободневни спорове, или всички ония дискусии, които в момента са толкова актуални в съсловието. Така че по-скоро задачата е да видим дали имаме общи неща, които ни обединяват, отколкото още веднъж да преповтаряме безкрайно многото неща, които ни разделят. Възложили сме (също на 25-ти) на проф. Младенова да изложи принципите, разсъжденията, които са ни обединили в това предложение да се съберем заедно за тази инициатива. Преди да й дам думата, трябва да кажа, че инициативата е на седем индивидуалности - творци и преподаватели в Академията с по-особени ангажименти към бъдещето на младите театрали. Решихме да е така, а не да е инициатива на Академията, за да проверим има ли хора, които биха тръгнали след тази инициатива. Радваме се, че има, радваме се, че в обществените социални мрежи те са повече. Предполагаме, че тази инициатива не е затворена и привържениците ще стават още повече. Искахме да е от наше име, за да не се окажем в ситуацията, в която, както бил казал един министър-председател: ако аз тегля заем, тегли цял народ. Това е ангажимент, който, ако има успех, Академията ще подкрепи. Това е едното. Второто - отново ще употребя един виц: когато попитали седемте самураи защо са четирима, те казали: ами хора нямаме. Фактически не е така: двама от нашите съинициатори са в чужбина - проф. Иван Добчев е в Румъния, проф. Здравко Митков е в Македония. Както се казва на езика на Левски, освобождават други народи в момента. А проф. Данаилов сутринта ми се обади, че е възпрепятстван, но иска да изрази своята симпатия и активно участие в тази инициатива. Това е, което мога да кажа в началото за смисъла на тази среща. Проф. Младенова ще ви разкаже повече за нашите обсъждания, които са периодични и, надявам се, ще обобщи това, което ни тревожи. Още веднъж да ви кажа, това е Сдружение "Алумни" - в Обръщението към вас описахме какво е. Разбира се, веднага се появиха желаещи да направят игра на думи с "малоумни" - това е част от фолклора на нашето съсловие: да се иронизираме и подиграваме един на друг, надявам се, най-добронамерено. Ние не сме синдикат, нямаме намерение да се посвещаваме на синдикални дейности, не се конфронтираме с никого. Както виждате, няма никакви имена, които да бъдат упоменати като лоши и които ние трябва единодушно да накажем. Единствено бихме искали да даваме идеи, да оказваме натиск и да общуваме с всички институции и лица, от които зависи бъдещето на нашия театър. Това подхожда на една академия като по-уравновесено пространство, което трябва да генерира идеи. Представяме си, че ще има направления и първо ще се учредят колегите, които са се записали. Ще изберат свои представители, които ще участват в създаването на Устава, правилата, целите, смисъла на Сдружението. Не искахме предварително да ви поставим пред някакви свършени факти. Тези, които са се записали, ще приобщят другите, които са се записали по имейли - с писмени декларации, и ще се съберат, за да уточнят кои са техните представители и какво съществува в тяхното направление като важни приоритети. Ако в някои направления не могат да се съберат хората, значи няма интерес у тях към възможността да въздействат върху своето бъдеще и чрез този лост. Ние считаме, че това е само един лост за въздействие върху съответните институции за едно по-добро бъдеще. Значи тогава няма да има такова направление. Представям си нещата по този начин. И съответно тези представители на направленията - избрани, излъчени - ще бъдат от групата, която ще състави Устава и ще отговаря за цялостната работа нататък. Повтарям, ние днес не сме учредители, ние сме инициатори. След приключването на тази наша среща ще започне поетапно учредяването. Защо ние седмината бихме искали да бъдем в управителното тяло на това сдружение? Първо, защото сме инициаторите и се боим идеите ни да не бъдат силно променени, узурпирани. Знаете, често се случва някой от нашето съсловие да излезе и да каже: вижте, аз имам тук едни десет точки, вие само се подпишете, аз ще отида с тях от ваше име, за да мога да говоря с някого. От тази гледна точка искаме да имаме някакви ясни неща, които обединяват, а не разделят съсловието. Това е, което имам да кажа, и сега давам думата на проф. Младенова.

МАРГАРИТА МЛАДЕНОВА: Не случайно сме седем професори, седем имена, посветили голяма част от енергията, мислите, времето и живота си на това да отглеждат бъдещи актьори - хора, които утре или още сега ще влязат в българския театър. Много е голяма тревогата ни, и тя се засилва през последните години, за съдбата на тези наши студенти, на тези възпитаници на Академията. Всеки от нас - сам, поотделно - е търсил начини, давал е изявления, участвал е в разни форуми, отстоявал е тези свои убеждения, правил е предложения. Спонтанният характер на това начинание се базира на допускането, че вместо да го правим поотделно, когато имаме една и съща грижа, по-добре да се опитаме да го правим заедно, убедени в сходствата на проблема и в това, че енергията се уголемява, когато повече хора правят необходимото той да бъде решен. Това е базата. Първата цел е чрез обсъждания, с предложения, заедно с вас да изработим програма, която да осигурява на завършващите Академията условия за сериозна работа първите пет години. Да има театри, в които да отидат, да има осигурен финансов минимум, за да не се налага нощем да работят като сервитьори. Разбира се, наясно сме, че за да стане това, трябва да се свърши огромна работа - анализи, консултации с експерти и т.н. Ще ни се наложи да имаме вземане-даване и с разпоредби, и със законодателство, и с други институции и формирования, които имат в целите си това, за което говорим. Втората цел е изключително важна и неизбежна. Тя е свързана с първата, но е малко е по-отдалечена във времето. Изразява се в следното: това Сдружение (в обществена полза) да работи с капацитет на своя опит и потенциал за едни формули на финансиране на театъра в България, които да поставят в центъра на дейността спектакъла и процеса в тяхната сериозност - спектакълът като феноменален продукт на театралния процес, спектакълът като творба. Да бъдат осигурени условия за създаването му и след това да дойде приходът като начин зрителят да влезе и да се срещне със спектакъла. Струва ми се, че тревогата за спектакъла като театрален феномен е доста основателна по целия свят. Формулите, по които работим сега (става дума за държавните театри и за независимите формации, които имат още по-малък достъп до т. нар. финансови средства за култура), заплашват спектакъла, стимулират като че ли продаването, повечето публика. Процесите се скъсяват, паниката е огромна, все по-трудно е да отгледаш творба, в която да се живее по определени закони, тя да се развива във времето и пространството, вдъхновено и на високо професионално ниво да слага своето съдържание, своите послания пред зрителя и да го приобщава в тази рядка среща. Мисля, че живите изкуства останаха последните територии на живи срещи между различни хора, които правят едно и също, мислят едно и също, тревожат се за едни и същи проблеми на човека в новото хилядолетие. И третата цел на това Сдружение - още по-далечна във времето, но изключително належаща, е, то да се отвори към други аналогични, паралелни, подобни сдружения, организации и т.н., за да настояваме стратегията за българската култура, т. нар. Национална стратегия за култура, която няколко пъти се спира (обикновено по външни причини), да стане факт. Да се преосмисли Законът за култура, той да стане действащ, вместо да съществува като литературно-пожелателен текст, за който нищо от практиката няма значение, нищо не подкрепя и нищо не го принуждава да помага. Това са трите основни цели, които според мен Сдружението може да си постави, да работи върху тях и да придвижва решаването на проблемите. Ние сме наясно, че в продължение на десетки години тези цели са слагани на дневен ред много пъти. Питаме се защо са катастрофирали на едно или друго ниво, къде са се изкривили, къде са се изметнали, защо много често тръгваме да правим нещо необходимо и полезно по мнението на всички участващи - комисии, съвети и т.н., и после като факт се получава нещо съвършено друго. Къде се измята, как става това? Способността да предвиждаме, да изпреварваме положението на нещата, иска много работа и енергия. Мисля, че това е големият ни проблем. Ние винаги действаме постфактум, оставяме да се случат лошите неща и след това пищим, реагираме, тюхкаме се или резигнираме. Как изпреварващо, предвидимо да се осигурят не просто добри условия за българската култура, а по-широко място за процесите на културата в общността, защото това място се свива от година на година и ние го знаем и губим самочувствие, но въпросът не е в нашето самочувствие, а че проблемът на културата е национален проблем. Той не е проблем на хората, които правят култура. Такива са посоките на нашите разсъждения. Прекрасно е, че това начало е неформално. В момента, в който намеренията ни ударят на камък или не се случат, или завият някъде на другаде, всеки от нас е свободен да взема своите решения. Но да се опитаме.

ИВАЙЛО ХРИСТОВ: След изложението на проф. Младенова, нямам какво повече да кажа, освен това, че "спасяването на давещите се е дело на самите давещи се". Ако ние не си помогнем, няма от кого, няма откъде и какво да чакаме. Този въпрос е изключително важен - говоря за бъдещето, за развитието на младите хора, които излизат от Академията. Ние сме задължени, или поне аз се чувствам длъжен да направя всичко възможно, за да осигуря на тези хора що-годе нормален път, защото в момента е ад. Както се казваше в една пиеса на Иван Радоев: бъдещето е на младите, но настоящето - никога. Много ми се иска да имат и настояще. Това е причината да съм в сдружението.

АТАНАС АТАНАСОВ: Честит празник, колеги. Защо съм тук? След толкова години в театъра, мисля, че е време да заема някаква позиция или да направя последен опит да участвам във всичко онова, което се случва в театъра. Но каквото и да си говорим, ние сме на една възраст, която ще ни позволи, ако сме здрави, да останем в театъра най-много още десет години. Тези, които ще останете повече, сте вие младите. Вярвам в силата на младостта. Обаче това е много литературно - все по-малко вярвам в думите и все повече вярвам в действието. Това мое присъствие е един последен опит да насърча амбицията на младостта дотолкова, доколкото имам способности, възможности и доколкото моят опит би могъл да ви даде усещането, че много неща са възможни. Ние работим "въпреки всичко" - бих искал вие да не работите "въпреки всичко". Надявам се, че това, дори когато мен ме няма в Академията, ще се случи. Леон Даниел казваше: "Актьорът е човек, но не е като хората". Много ви моля, колеги, нека да не бъдем като хората на сцената, но да бъдем като хората извън сцената. Нека да престанем да бъдем за посмешище пред всички онези, които обичат театъра, ценят театъра и идват всяка вечер в залите. Нека бъдем умни, разумни, толерантни, защото именно по този начин ще успеем да вършим онова, на което сме способни най-много на сцената. Искрено вярвам в младостта и уважавам всички колеги, които продължават да работят, въпреки всичко. Нека да не мислим предимно за себе си, а за общността, защото политическата власт не разбира какво би могла да притежава в наше лице, каква сила сме ние. Трябва да бъдем силни, да им посочим някакъв път, да ги вразумим, но преди да вразумим другите, трябва да вразумим себе си. В този смисъл приемам нашата среща днес като един опит да се вразумим. Оттам нататък нещата ще станат малко по-лесни. Това е, което мога да кажа, и да ви пожелая здраве.