КЪТ НА ТЕАТРОВЕДА

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА

БЛИЗКА И ДАЛЕЧНА ТЕАТРАЛНА ИСТОРИЯ

ДЪРЖАВНИ ТЕАТРИ

Народен театър "Иван Вазов"

Публикува се за пръв път

1.

     Народният театър винаги е бил за мен еманация на театралното творчество в измеренията на цяла България. Там като че ли се кондензира някаква енергия, която определя течението на процеса в театъра в цялата страна. Не случайно той за мен е светилище. Каквото и да става с него, каквито и недостатъци да имат неговите ръководства, или актьорите да не са на достатъчно високо ниво, което се е случвало и се случва, Народният театър си остава единица мярка за положението на театъра в България. Така и трябва да бъде.

2.

     В разгара на соцрежима (1944 - 1989), когато социалистическият реализъм беше единица мярка за театралната дейност и за оценката й, се вихреха Владо Каракашев и Севелина Гьорова най-усилено по вестниците - те определяха кое е правилно и кое не е. Юлиан Вучков беше 20 г. главен редактор на сп. "Театър", но откровено мога да кажа, без да е комплимент, че той винаги е бил с особено мнение, макар че усилено се опитваше да направи голяма кариера и да се имплантира в социалистическата действителност. Сборникът му с есета "Магнетофонната младеж" беляза началото на устрема му и направи фрапиращо впечатление на повечето от нас. В тази книга той за пръв път говореше за потомците на червената буржоазия, за децата, които са доста разглезени от живота, родени със сребърна лъжица в устата. Най-големите последователи на западния начин на живот се оказаха деца на тези, които най-много говореха срещу него. С това Юлиан направи впечатление. За разлика от него, Владо Каракашев беше изцяло в постулатите. Севелина Гьорова пък беше привързана и подчинена на Филип Филипов, който беше стожера на соцреализма в Народния театър.

3.

     Началото на руското влияние в българския театър е поставено още през 1926 г. от Николай Осипович Масалитинов, когато той идва в Народния театър. Масалитинов вкарва в България системата на Станиславски, разпространява я, налага я, доказва се с нея, и то успешно, защото знаем, че по Станиславски се играе и в Америка до ден днешен. Това е една доста успешна система - театърът на преживяването. След 9 септември 1944 г. Масалитинов като руски човек веднага започва да прокарва идеите на тогавашния Съветски съюз и става неоспорим авторитет.

4.

     В полза на Филип Филипов мога да кажа, че той беше много ярка, много колоритна личност. Едър мъж със сталински мустаци - черни по онова време, след това побеля - и с пълчища от студенти около него. Винаги беше окръжен от студенти, които водеше навсякъде - да обядват, да вечерят. Разхождаше ги по "Раковска" - бяха атрактивна гледка, събираше ги в кабинета си и непрекъснато ги образоваше гръмогласно, в което нямаше нищо лошо. Беше много интересна фигура, но, разбира се, изцяло подчинен на соцрежима. Неговите постановки бяха отклик на всичко, което се изискваше от идеологическото тогава изкуство на театъра. Най-фрапиращата постановка, която най-много се помнеше през годините, беше "Почивка в Арко Ирис" от Димитър Димов. С много голяма масовка - с една пътека през залата. Той си позволи да разсече залата на Народния театър на две, да я разчупи. По нея минаваше, развявайки червено знаме, младата тогава Жоржета Чакърова. Кабакчиев играеше главната роля с невероятно очарование. Постановката имаше небивал успех. Пееше се "Бандера Роса". Стефан Димитров в биографичната си книга си спомня, че са били заедно в хора "Бодра смяна", който е участвал - децата от "Бодра смяна", и си спомня как са пели на сцената в антракта. Казвам го с доста добро чувство, въпреки че във всичко това имаше една неестествена патетика, една подкрепа на социализма в най-лошата му форма. Ленин е казал, че най-великото изкуство е киното. Ще добавя, че и театърът има същата роля като публично изкуство - като масово зрелище.

5.

     В Народния театър се раждаха много бисери както от класиката, така и от съвременната западна драматургия, която все пак успяваше да проникне. Не мога да не спомена изключителния актьор Апостол Карамитев, който играеше блестящо и беше във всяко едно отношение новатор за онези години. Страхотен актьор беше и Йордан Матев, който висеше непрекъснато в "Бамбука" - заведение открояващо се с модерните за онова време завеси от бамбук. Аз бях на около 12-13 години, когато ме заведе там. Беше ми много интересно, заведението беше изключително задимено, всички пушеха като комини. Йордан Матев пиеше зверски и почина от пиене. Спас Джонев - друг велик актьор, също почина от пиене. Стефан Гецов. Финалната сцена с молитвата от "Иван Шишман" с негово участие беше страхотна - паднал на колене пред залата, сам на голямата сцена на Народния театър. Стефан Гецов беше велик актьор, но голям пияница и грубиян. Той обичаше да хвърля, да бие, да чупи - имаше големи разправии около него, но от високи места се застъпваха за него, защото имаше огромен чар на сцената и страхотно присъствие. Беше с много плътен, ярък тембър, с много мъжествено присъствие. Едър мъж - по български, набит. Българан, но в добрия смисъл на думата. Със страхотна култура на речта. Той беше много голям рецитатор. Изобщо силите на Народния театър тогава бяха на високо професионално ниво. Една Ружа Делчева - страхотна актриса, импозантна, корполентна жена, която само като излезеше на сцената, и приковаваше погледите на публиката. Красавица и същевременно с много висока култура - тя знаеше перфектно немски, била е говорителка на немското радио. Стана председател на Съюза на артистите в България. Мъжът й Александър Тихов беше главен редактор на сп. "Киноизкуство". Бяха много интелигентно семейство. Дъщеря й Михаила Тихова беше дълго време актриса в "Сълза и смях", но не се отличаваше с някакви особени способности, дори натежа на Делчева: понеже тя я уреди в София. Това имаше лоши последствия за нейното оставане като председател, гледаше се с лошо око на това, че урежда дъщеря си. Иванка Димитрова игра страхотно с Апостол Карамитев в "И най-мъдрият си е малко прост". Тя беше друг стил - доста хладна като актриса, без особен темперамент, но много интелигентна, актриса на тънките нюанси. Иначе абсолютен комунист - идеалистка. Беше женена за Лъчезар Аврамов - много влиятелен комунистически ръководител с напредничаво мислене. Той създаде фирмата "Тексим" в България, която направи голям удар в пазарно отношение. Иванка Димитрова превеждаше пиеси от английски, сама ги издирваше, и след това ги играеха в Театър 199 или на камерна сцена. Направи голям актив в българския театър с това, че беше откривателка, най-вече на западни пиеси. С голям успех играха "Дългият път на деня към нощта" с Кабакчиев в Театър 199. В "И най-мъдрият си е малко прост" си партнираше с Апостол Карамитев по невероятен начин. Карамитев играеше блестящо - с изрусена коса, с пъргави, чевръсти движения на младия тип Растиняк, който идва да завладее големия град и е готов на всичко - не само на компромиси, но и на всякаква продажност. Много добър беше и в "Хенри IV". Спектакълът се играеше в малката репетиционна зала на IV етаж. Всичко се виждаше съвсем отблизо. Апостол Карамитев играеше дори с гърба си - с един стиснат юмрук зад гърба. Целият потъваше в пот, докато изиграе спектакъла - към час и нещо. С една бозава конопена роба. Страхотен, незабравим. Мога да кажа, че актьор като Карамитев в България оттогава не съм виждала. Не знам дали и ще видя.

6.

     Хората се смееха, че в гримьорната на Владо Трандафилов се е настанил Мамалев, защото при съпоставката на тези две поколения, разликата е от земята до небето. Владо Трандафилов, с белите колосани ризи, изключителен финяга - френско възпитание, езици, джентълмен - и до него... Мамалев (смее се), който, какво да ви кажа, вие си го знаете какво представлява. Разбира се, Мамалев има таланта на комик, но говоря за едно друго ниво. Мила Павлова - прекрасната Мила Павлова, която вече никой не помни. Тя умря много млада от рак. В "Скандал в Брикмил" от Джон Пристли играеха с Апостол Карамитев. Страхотни, много съвременни за ония години. Модерни, красиви. Играеха и в "Ромео и Жулиета". Целият театър си спомня "смеещите се трупове". Така им викаха, защото по време на едно представление, когато Ромео и Жулиета умират, те си направили смешка помежду си и коремите им се тресат от смях. След това получиха наказание и всички коментираха "смеещите се трупове". "Не знае светът съдба по-клета от тази на Ромео и Жулиета", а Ромео и Жулиета не могат да си сдържат смеха и се кикотят! Константин Кисимов - страхотен. Ходеше със специално направени обувки с високи подметки, защото беше нисък, слабоват, хилав, с хлътнали бузи, но невероятна еманация на талант. Мигновено покоряваше публиката - само като го видят, се втренчваха в него. Фантастичен рецитатор, незабравим. Като рецитираше "Епопея на забравените", можеше да разплаче всеки. Беше крайно суеверен. Преди всяко представление обикаляше целия театър и пипаше определени места, за да му върви. Когато играеше в "Дванайсета нощ", от двете страни на сцената имаше по една варакосана колона. Той трябваше задължително да се изкачи по някоя от колоните и да пипне тавана, за да му върви представлението. Марта Попова играеше Мария. Страхотно представление - истински, бурен смях. След това не съм гледала такава постановка на "Дванайсета нощ".

7.

     Атмосферата в театъра беше някак си изчистена. Разбира се, Славка Славова беше плюла по коридорите: в лицето беше заплюла Филипов. Мразеха се помежду си неистово. Иванка Димитрова и Ружа Делчева си съперничеха. Петя Герганова ругаеше мъжа си Стаматов - как ходел с курви: "Ти си курварин, Георги". Целият театър знаеше. Показваше си бедрата по стълбището - да видят хората колко са стегнати. Тя играеше Виола в "Дванайсета нощ". Голяма фога беше. Умря сред едни котки. Общински служители й носеха храната, защото вече беше много стара. Стаматов почина преди нея. Просто имаше големи фигури. Това е, което мога да кажа. И понеже тогава нямаше много телевизия, хората живо се интересуваха от битието на Народния театър. Актьорите бяха фигури, от които всички се вълнуваха: кой какво направил, че Стефан Сърчаджиев се оженил втори път за Анна Фаденхехт (това са бащата и майката на Йосиф Сърчаджиев, Богдан Сърчаджиев и Николай Сърчаджиев), която беше дъщеря на банкера Фаденхехт. Луда - директно казано, тя беше клиничен случай, с шизофрения. Един път се разведоха, след това се жениха, та после пак се разведоха, и накрая Сърчаджиев се ожени за Настя - суфльорката в Народния театър, която точно беше бременна с четвъртия му син, и той почина. Искам да кажа, че тези истории се следяха от публиката, от софиянци, и много живо се разпространяваха, коментираха, имаше опашки за билети. В по-късно време Енчо Халачев - тъй наречения Енчо Брук, изгря на сцената на Народния театър с много постановки. Имаше обичай да довежда в театъра млади и красиви свои възпитанички като Камелия Недкова, която беше лудо влюбена в него и го преследваше, буквално. После Елжана Попова, която замина за Италия, безвъзвратно. Енчо Халачев постави "Пред залез слънце" на Хауптман с голям успех. Мариус Донкин играеше добре. Коко Азарян постави "Празникът" на Хайтов. С Надежда Сейкова направи "Чифликът край границата" - с Виолета Гиндева: изключително шармантна, като шампанско. Страхотна актриса, с голямо излъчване, невероятен чар - буйна, бурна, неудържима. Тя се ожени за втори път за Емил Джамджиев и успя да го назначи в Народния театър, но там Черкелов му беше ударил шамар, защото нещо се държал неприлично и с прекалено високо самочувствие. Но Валя Гиндева беше силна за онези години, защото баща й беше професор Панайот Гиндев. Първият й съпруг беше Кольо Дончев - доста пиещ актьор от Театър "София", който нещо я биеше, имаха неуспешен брак. Разведоха се, Кольо Дончев след това се ожени за Пенка Цицелкова, която пък беше известна с късите поли, високите ботуши и това, че беше с много хубава фигура. Автомобилна състезателка, малко и актриса - игра в няколко филма. С много интересна външност, модерна за ония години. Валя Гиндева се задържа дълго в Народния театър. Мястото й беше там, но за голямо съжаление след демократичните промени я удариха по политически причини и се преквалифицира като журналистка в Радио "Експрес". Така постепенно заглъхна и изчезна от театралната сцена, за което можем само да съжаляваме, защото беше ярък талант.

8.

     Изобилие от талантливи актьори: Таня Масалитинова (дъщерята на Масалитинов) - изключително сърдечен човек, топла жена, много добър професионалист, прецизна, раздаваше себе си без остатък на сцената. Георги Георгиев-Гец - специален типаж. Всички сме гледали филма "Селянинът с колелото". Той си беше народностен типаж, но в тази област беше ненадминат. Изобщо беше много добър актьор. Невероятният Любомир Кабакчиев - изключително фин човек. Три мандата председател на Съюза на артистите. Изигра много роли в Народния театър с голям успех. Беше любимец на най-широка публика. От интелигенцията до простите хора, всички невероятно много го обичаха, защото носеше едно красиво очарование със себе си. Игра главната роля във филма "Навечерието" по Тургенев и беше станал много популярен с тази роля. На сцената на Народния театър той остави празно място, защото такъв натюрел като него до този момент няма. Играеше пестеливо, сдържано, с нюанси; говореше тихо, отчетливо; беше с висока култура на речта. Много възпитан и културен човек, от Казанлък. Сега театърът в Казанлък е кръстен на негово име. Беше си създал един стил на поведение, на обличане - винаги елегантен, в един добре ушит сив костюм. Много отзивчив към колегите си, към техните мъки, към жалбите, които постъпваха в Съюза на артистите. Край него винаги се тълпяха молещи актьори. Имаше фино чувство за хумор и беше много интересен за разговор.

9.

     Народният театър даваше голям отпечатък и на преподаването във ВИТИЗ.

(Ще продължим да публикуваме откъси от словесните анализи, оценки и бележки на незабравимата Красимира Василева, които сме записали и съхраняваме в аудио файл формат.)