ОПИТ ЗА ПОДХОД ВЪВ ВЪЗГЛЕДИТЕ НА РИХАРД ВАГНЕР

Дата на публикуване: 13.06.2024

Пламен Карталов

С разсъжденията на Дейвид Стар Джордан, че "няма истинско съвършенство на целия този свят, което може да бъде отделено от правилния живот", свързвам моите мисли към възгледите и идеала на Вагнер за изкуството на операта, като изкуство, обединяващо музиката, танца, поезията, изобразителното изкуство и сценографията, наречено от него gesamtkunstwerk, за да служи, от една страна, вярно на сценичната интерпретация, прочетена с респект  от музикалния език на композитора, и, от друга страна, да е барометър на епохата в съвременния обществен живот.

Съвместими ли са в съвременната дигитална епоха и процесите в нея, отразяващи ежедневието и днешния ден, с логиката на психологическия театър и страсти, извиращи от музикалната стихията в драматургията на партитурата на композитора? Напълно!

Всяко нейно хоризонтално и вертикално  инструментално звучене са пророческите за бъдещето  на живота мисли чрез музиката на философа Рихард Вагнер. Те изразяват смисъла им чрез дълбоко и многопластово психологическо портретуване на характери  и ситуации, точно подхождащи за съвременно сценично визуализиране на музиката.

ЛОЕНГРИН в музиката на Вагнер е светлината на мисълта за пробуждане на човека и в обединение на хората с мисъл за осъзнаване на силата на вътрешната светлина. Той, пратеникът на Божественото,  носи идеята за вярата в позитивното, която гради бъдещето. Във всяка негова музикална фраза трепти благородното му сърце. От него струи свещената идея за "истинското съвършенство на правилния живот". 

В извиращите от вокалната му и оркестрова структура, лайтмотивни линии, акордови акценти, ритмически и остинатни движения, темите на солистичните фрази на духовите инструменти, контрастите в динамиките на цялата колосална оркестрация и здравата й връзка с текста, и всичко това огледално създава мост на взаимодействие с действието на сцената и  превръща музиката в мощен образ за изграждане на идеи за психологическия театър. Няма песимизъм в музикалния градеж, защото Лоенгрин е ангелът Господен и чудото за просветление на душите за хората на Земята.

Зрителят влиза в залата да слуша и гледа представление, често претоварен от ежедневието на деня си, след не малко лични проблеми, стрес от улицата, и нормално е да изисква и очаква преминаване в друг свят на емоции и преживявания с изкуство, на което да се наслаждава и обогатява с ценностите му на духовно въздействие.

ЛОЕНГРИН е опера на светлината и възвишената духовна чистота. Музиката й е въплъщение на религиозно тайнство, мистично единение с красотата на живота на героите си, страсти от човешки слабости, нечисти сили, и борба за власт, несправедливост и завист, но в противоречие със свят на забележително свещенослужене на идеала за справедливост, чиста любов, отдаденост и духовна наслада.

Три са базовите компоненти в режисьорския ми избор за театралната образност на музикалната драматургия със символни значения за сценичното пространство:

Свещеното и съдбовно дърво на живота – дъб, универсален символ на връзката между небето и земята. Но виждаме това дърво не мощно и широко разлистено, а сякаш страдащо, с голи клони,  разперени нависоко в молитва към небето за спасение. Разядено е физически от зли сили на тъмнината, от неразбирателства и интриги. Очертанието в дървото на вдлъбнатина, играе ролята и на жертвена голгота. Дървото е и  символичен център за привличане и отдалечаване от него, клоните му са като точка за превръщането му в ос на трансформации за създаването на необходимите действени обстоятелства в епизодите, сценичните картини и логиката им в развитието на сюжетния разказ: тържество на чудо с пристигането на небесен пратеник, гнездо на изворна Светлина и пробуждаща се любов - храм, сватбен олтар, брачно ложе и голгота.

Но дървото се превръща в архетипен  център на светлината. Точно Лоенгрин с появата си я  носи за хората на Земята и да им дари Светлина, но и ще си тръгне от нея неразбран.  Дървото е и храм и голгота. Саможертвата при раздялата на Лоенгрин с Елза на  финала на операта,  е символ с разцепването на дървото  на две половини.  Между тях, след изпитанията и страданията, възкръсването на Готфрид е символ на победата на светлината над мрака. Изгрява надеждата за нов живот.   

Амфитеатрални трибуни, характерни за древногръцкия театър. Те служат като пространства за местата и  разполагането на двата хора - брабантци и саксонци, наблюдаващи и коментиращи събитията. Те са колективния персонаж в драматургията на операта, с функциите си на действащ трибунал, заобиколил  и вплетен в разклоненото съдбовно дърво. Тези места за хоровете имат значение в процесите на съдници, милостиви и потушаващи страстите, катализатори - участници в действието на 

Главната арена. Мястото за извеждане на всичките актьорски задачи на основните персонажи определям за особено важно за значението и неприкосновеността на това пространство, отделено напред от другите два компонента, дърво и трибуни. Връзката на арената с дървото е физическа и духовна парадигма на два свята, на земното човешко житие и страдание и небесната тайна мечта от сбъдването на  съня на Елза, че ще дойде от един друг далечен свят нейният спасител.

Още няколко символни значения дават емоционален заряд в развитието на действието. Това са в първото действие лебедовите пера, и в последното действие, грозно поле от тръни. Падащите от небето пера на лебед, а след малко и спускащите се крила на лебеда, са провокираната изненада от чудото, което коментират и приковават вниманието на всички, и в символиката си са появата на висша сила. Тя идва като победа за да спаси несправедливо обвинената и чиста от престъпление героиня. По-късно, след сватбения ритуал,  по време на любовния, но изпълнен с недоверие и съмнения брачен съюз, в последното действие, снежнобялата брачна постеля, е обградена от поле с увяхнали и бодливи тръни - символ на тъмните сили, на завистта и проклятието на Ортруд и Телрамунд, целящи унищожението на светлината, озарило силата на любовта и щастието на Елза и Лоенгрин.

В моето сценично виждане на музиката от оркестровата прелюдия на ЛОЕНГРИН, превъплъщавам сцена от финала на моята постановка на ПАРСИФАЛ. Така видимо с отпътуването на Лоенгрин, синът на Парсифал, от братството на Граала, продължавам  пътя на божествената сила с посланията й в служене на идеите на Светия Граал към хората от земния свят.

Много ясно описва тази прелюдия Бъртън Д. Фишер: "Прелюдията на "Лоенгрин" маркира очертанията на възвишена духовност, свързана с Лоенгрин, рицар от братството на Граала. Прелюдията представя мистичната природа и светостта на Граала: той се спуска в земния свят, разкрива своята духовна слава и след това се връща откъдето е дошъл. Символично, Лоенгрин е човешко въплъщение на възвишените идеали на Светия Граал: той представлява справедливостта, добродетелта, верността и любовта."

Емоционалните процеси в музиката на ЛОЕНГРИН са рефлексия на психологическата вибрация на земното и свръхестественото -  двата противоречиви свята на главните  герои, на земната Елза и свръхестествената божествена енергия на Лоенгрин, в тяхното  „страдание и величие“.  Като философски анализ са размислите на Томас Ман за музиката, мита и психологията на Рихард Вагнер. В контекста на това, в режисьорската ми концепция за театър на големите му идеи, разтварям за визуализация с поглед от музиката за живот на сцената, страниците на колосалната партитура на „Лоенгрин“.

Благодаря от цялото си сърце на камерзенгерин Анна Томова-Синтова за вдъхновената й подкрепа лично към мен, и при работата й с артистите на Софийската опера, посветила време за подготовка при вокалната им интерпретация!