"NeoДачници" - Народен театър "Иван Вазов"

Дата на публикуване: Mar 19, 2018 3:29:50 PM

ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ

Проведена в началото на репетиционния процес - 29.01.2018

Премиера - 24.03.2018

И. Пантелеев, Ю. Вергов, М. Иванова, К. Попчева

Снимки от пресконференцията: T-now

КАТЯ ПОПЧЕВА: Здравейте, давам думата на Иван Пантелеев, за да представи най-новия проект на Народен театър "Иван Вазов".

ИВАН ПАНТЕЛЕЕВ: Аз си го представях повече като разговор. Проект трудно може да се представи при моя начин на работа. Аз взимам текста като материал: това, което пише в пиесата, не е това, което ще играят актьорите. Текстът е повод да се започне работа. В случая това е пиесата "Дачници" на Горки. Използвам текстове и на други автори, има сцени, които съм дописвал, и сцени, които съм променял. Направих превод на български, който е за работата с актьорите в Народния театър. "Дачници" е много играна пиеса в България, но превода, който четох, ми се видя недостатъчен. Имаше много пропуснати сцени, имаше пропуснати фрагменти в рамките на сцените, които ми се видяха важни и интересни. Вкарал съм ги обратно. Заглавието "Дачници", с което се е играла пиесата, е феномен. То не означава нищо. Руското заглавие е "Дачники" - за хора, които живеят по вили. Не си спомням някой в България да е казвал: отиваме на дача. Нямаше такова нещо. Как може да живееш цял живот с нещо, което не е истина? Дълго умувахме как да променим заглавието, за да стане на български. Започнахме репетициите с работно заглавие, но то не беше интересно. И, както е в театъра, събират се двайсет души, работят върху едно нещо и се получава парче истина, което е истината на тези двайсет души - не на един човек. Много се радвам, че намерихме подходящо заглавие: "NeoДачници" (новите дачници). Така успяхме към старата грешка да добавим още една, т.е. да стане конгломерат от грешки, който много точно и с чувство за хумор (от фонетичната близост между "неодачници" и "неудачници"), но и с известна доза критическа мисъл вътре, ни даде едно добро заглавие. Добро, защото не е интелектуално - идва от шегата, от недоразумението. Горки нарича пиесата си "сцени" - не е драма, не е комедия, не е трагедия. Става дума за сцени, което предполага, че е нещо незавършено, неподредено, че това са фрагменти, опитващи се да хванат едно време и да го опишат, но описанието се получава не в отделния фрагмент, а във взаимоотношението между всички фрагменти, между всички герои. Няма главен герой, има кръг от образи, които са по-напред, и втори кръг - около тях, но остава усещането за ансамбъл. В тази посока вървят и нашите опити - да бъде ансамблова пиеса, да стане хубав, голям ансамбъл. И понеже Народният театър предлага тази възможност поради присъствието на много и добри, сериозни актьори, за мен това беше ориентир - да намеря материал, който да ми позволи да работя интензивно с повече от двама души. Така се спряхме на "Дачници". Пиесата има изненадващо много общо с нас и изненадващо много общо с времето, в което живеем. Изненадващо е за хората, които имат предразсъдъци, страх или съмнение към Горки. Това е един много модерен автор, който се играе в цяла Европа. Дължи се на факта, че Горки се занимава с едно общество в преход. Всички усещат, че идва нещо ново, но никой не е подготвен за новото. То се надушва вече, то е като пролет, но човек още не може да го артикулира, не може да го хване. Хората се опитват да се видят в бъдещето, и това са винаги болезнени процеси в обществото. Тук обаче са може би най-интересни, защото още има много надежди, утопии, работата не е свършена. Хората седят със запретнати ръкави и не знаят откъде да го подхванат. Това според мен има много общо с нас и с деня, в който живеем, и беше също съображение за Горки и пиесата му. Бих казал, че това е много политическа пиеса. Страх ме е обаче това да не уплаши зрителите. Много хора си мислят, че политиката е скучна - сега и в театъра ли да ги слушаме. Не е така. Аз чета много антична драма. Това са едни от най-големите политически текстове, защото се занимават с личността в система от вярвания, правила, закони. При Горки има и много хумор, което е хубаво. Смешното винаги е интересно, защото разтоварва. Актьорите имат нюх къде може да стане смешно. Сега като четем, виждаме, че това не са водевилни смешки, не е нарочно, хуморът идва от съзнанието, че няма да стане, че не е това. Уди Алън има много хубаво определение за комедия: трагедия плюс време. Когато човек има възможността да наблюдава една трагична ситуация от дистанция (време), се получава комедия. И аз ще се радвам, ако успеем да се доближим до това. Със сигурност ще има места, на които човек може да се смее. За комедия - не знам, комедия не искаме да правим. Искам да си остане "сцени". Удачно е намерено, няма причина да бягаме от това. Иначе и тук, както във всички неща, които правя, се занимавам не толкова с разказване на истории, а с проследяване на комплекси от теми, които по някакъв начин засягат индивида и времето. Не се опитвам да променя нищо от начина си на работа в Германия през последните 20 години. Същите изисквания, същите интереси. Не се опитвам да се нагодя, защото тук ситуацията вече не ми е позната. Според мен, това е правилната стратегия. Имаме изключително добър ансамбъл от актьори. Освен че са високопрофесионални колеги, има една изключително симпатична отвореност. От 12 души познавам само трима-четирима. Съвършено ново поколение актьори, и това много ме радва, защото виждам хора, които са отворени, любопитни, имат желание да пробват, търпеливи са все още - не приемат готови неща, ровичкат, както се работи в театъра. Първите ми впечатления - те са от няколко дни, са, че имам пред себе си хора, с които може да се работи, които те поддържат: с любопитство, с чувство за хумор, с предложения. Не се чувствам самотен, напротив, чувствам се в обкръжение, което и самия мен ме прави любопитен и отворен. Всичко това са добри предпоставки. Какво ще стане от цялото, никой не знае. Това е хубавото в театъра - че не е готово. До премиерата ще се помъча да не сме съвсем готови, да остане съзнанието за работа, да си остане процес - да не се превръща в продукт. Това не е кокетиране, а дълбокото ми усещане и разбиране за театър. Театърът е процес, не резултат. Продуктът е предмет на индустрията, изкуството не се занимава с това. Може би вие имате някакви въпроси или може би Юлиан Вергов има да каже нещо.

ЮЛИАН ВЕРГОВ: Не.

ИВАН ПАНТЕЛЕЕВ: Знаех си.

ЮЛИАН ВЕРГОВ: Толкова хубаво говориш, че е излишно да се намесвам.

ВЪПРОС: Казахте, че познавате само трима-четирима актьори от хората, с които трябва да работите. Как направихте тогава разпределението?

ИВАН ПАНТЕЛЕЕВ: През последната година си дойдох четири пъти в България, което за мен е много често. Има периоди от тези 20 години, в които по 3-4 години не се бях връщал въобще. Като тръгнахме към този проект, започнах да идвам в България за по една седмица и всяка вечер ходех на театър. Първото нещо, което гледах тук след 20 години, беше "Богът на касапницата". Видях, че на сцената има енергия. В такъв момент си казваш: тук мога да се закача веднага, няма нужда да се душим. Аз ходя на театър, само за да разпозная някакви хора, с които може да се работи. Другото не ме интересува. Хубави представления има навсякъде.

КЕВА АПОСТОЛОВА: Иване, много се радваме, че си тук.

ИВАН ПАНТЕЛЕЕВ: И аз се радвам много.

КЕВА АПОСТОЛОВА: Знаеш, че те обичаме - и актьорите, и публиката - и винаги сме щастливи, когато идваш, и особено, когато правиш нещо. Дано това да става все по-често. Искам да те попитам кога ще направиш някое българско заглавие? За нас, българските зрители.

Кева Апостолова - дългогодишен гл. ред. на сп. "Театър" 

(в дъното)

ИВАН ПАНТЕЛЕЕВ: Това е много труден въпрос, който аз не си задавам. Преди 20 години установих, че не можеш да живееш на чуждо място и да мислиш в национални категории. Никога няма да тръгна към един автор с въпроса: български ли е или не, немски ли е или не. Това описание в контекста на една държава не ми беше достатъчно още преди да замина. В един момент си дадох сметка, че е възможно да се отвориш в една среда, без да има значение от коя държава идваш. Аз попаднах в Германия в абсолютно непозната езикова среда и прекарах 2-3 години, в които имаше дълбоко кризисни моменти. Започнах да научавам немски и за известен период нямаше език, на който да мога да мисля. Българският, по причина, че не го ползвах въобще, имаше все по-малко общо с настоящето ми и беше повече част от миналото. Немски не говорех още толкова добре, че да мисля на него свободно. И от това се получаваше една такава спъната мисъл, невъзможност да се артикулираш вътре в себе си. В разговор това винаги е по-лесно: човек казва половината, за другата половина събеседникът се досеща и се получава разговор. А процесът на мислене винаги е комплексен и тази комплексност можеш да си я позволиш, само ако имаш материала, което значи да владееш перфектно един език - в целия му обем, нюанси. Немският е език, в който за едно понятие има 4-5 думи и мисълта е възможно да добие плът, само ако можеш да се движиш в тези нюанси. В Берлин има театър "Максим Горки" - на много централно място в града, много посещаван театър, изключително успешен сред публиката. Там работят само чужденци - немци с миграционен произход или млади хора, които са дошли в Германия, научили са немски и играят. Много време имаше интерес към мен в този театър - да отида да направя нещо, - защото си мислеха, че това е моето място в града. Мен това изключително ме засегна, защото 15 години употребих, за да не ме питат откъде съм, да не ми търсят специално място, а да се влея и разтворя в един чужд за мен културен контекст, но със своя принос в него. И си казах: никога няма да отида на това място, въпреки че е изключително позитивно прието от целия град и от хората, които го направиха - с много позитивен импулс. За мен то си остава по някакъв начин като гето на другите националности, къщата на другите националности. Не е мое това, от категорията националност съм се откъснал, мисля, че 100 %. Нямам абсолютно никакво отношение към това. Не ме интересува, не е част от моя живот. Берлин е изключително интернационален град: 32 % от жителите му са с миграционен произход (родителите са чужденци, но децата им са се родили в Германия), а 18 % са чужденци (хора, родени извън Германия). Общо 50 %. Това превръща Берлин в европейски център - всичко е смесено, няма гета - малцинствата тук, другите там. Живеят смесено - турци, немци и т.н. Даже кварталите, където живеят повече турци или хора от арабските държави, са изключително желани като място за живеене, защото те предлагат някаква средиземноморска култура - има много пазари. И на всички това им харесва. Има съзнанието за много различни хора, които вършат нещо заедно. За мен това е единствената алтернатива. Ние с тази алтернатива в началото но 90-те години си драхме гърлата тук. Идеята беше не "България за мен", а да живеем в един свободен континент без граници, в който различията не са повод да се делим. В този смисъл националният произход на автора не ме интересува. Като срещна текст, който ме интересува, няма да мисля дали е български или не.

КЕВА АПОСТОЛОВА: Благодаря ти, страхотно говориш.

ИРИНА ГИГОВА: Г-н Вергов, бихте ли казали нещо повече за своя герой? Интересно ли ви е да дълбаете в неговата психология?

ЮЛИАН ВЕРГОВ: Благодаря ви за този въпрос. Той се казва БАСОВ - адвокат. Не сме почнали още кой знае колко да дълбаем, защото сме в началото на репетиционния процес. По-скоро мога да кажа колко се радвам, че се срещаме с Иван Пантелеев. Това не е само мое мнение, това е мнението на целия актьорски състав, с който имам възможност да заговорнича по гримьорните. И понеже Иван е заминал преди 20 години, очевидно не е обременен от нашия начин на мислене. По-различно се работи с него, отколкото с другите режисьори. Едно от най-ценните му качества е, че казва нещата директно. Въпреки че е многословен, когато реши да обясни нещо. Много са интересни тези обяснения, защото в първия момент си мислиш, че са витиевати. Той започва да играе някакъв етюд, че се загубва в мисълта си, но всъщност стига до една невероятна конкретика, която обяснява всичко. Иначе най-хубавото на моя герой е, че е женен за героя на Радена Вълканова. Много се радвам, че пак имам възможност да играя с Радена - за втори път в моя съзнателен живот, защото аз много харесвам тази актриса. Иван каза интересни неща за начина си на работа, които за пръв път чувам, а съдейки по глуповатия израз на моите колеги - явно и те. Много по-директно назовава проблемните неща и много по-лесно се работи. Това малко ме притеснява, защото, предполагам, че като слезем на сцена ще започнат да стават скандали и побоища. Защото тук нещата вървят по мед и масло, но той изрази едно мнение (аз имам малко слугински манталитет и си записвам какво говори), че тепърва предстоят проблемите, т.е. той е наясно с това. Така че ще видим какво ще стане. Да се надяваме, че този процес ще бъде по-кратък, а репетиционния процес и въобще процесът на съзидаване на спектакъла ще продължи - все по-дълго и по-хубаво. А иначе героят - интересно е, да. Много ми харесва, че има един ансамбъл, на който Иван много държи. Ние сме 12 човека и при първата репетиция поехме в една посока. Виждаме се в едно цяло, което много ми допада, но пък малко ме съмнява, че ще издържи до края.

ИВАН ПАНТЕЛЕЕВ: Ще видим.

КЕВА АПОСТОЛОВА: Мирела, кога ще бъде премиерата?

МИРЕЛА ИВАНОВА: Премиерата е насрочена за Благовещение - една много хубава дата, 25 март. Дотогава има достатъчно време този прекрасен ансамбъл да се сгласи напълно. Аз съм много впечатлена от колажния принцип, към който Иван е прибегнал при превода на пиесата, защото вътре има и текстове на Адорно и Хайнер Мюлер. Всичко това много хитро е наместено в един пъзел. Гледам по отстрани и много се радвам на свободата, с която актьорите съучастват във всичко това. И се надявам, че на Благовещение ще имаме този неочакван за всички ни много добър резултат. Много ми е интересно.

ИВАН ПАНТЕЛЕЕВ: Аз съм изненадан като слушам, че нови неща чувате, че не разбирате. Вие явно сте добри актьори, защото аз на репетиция винаги си казвам: виж как всичко разбират, как гледат.

ЮЛИАН ВЕРГОВ: Ние ги разбираме, но са нови неща.

ИВАН ПАНТЕЛЕЕВ: Това, което Юли каза за директния ми тон, аз срещам също толкова директен тон и от тяхна страна. Тази директност трябва да се култивира в едно пространство. Затова има режисьор - някой, който култивира определена атмосфера на работа. Искам още веднъж да подчертая това, че нямам съзнанието за някакъв бог знае какъв принос в тази ситуация. Аз я допускам и я желая, но оттам-нататък идват актьорите и поемат това нещо. И вече нямаме нужда някой да стои отстрани и да ни казва: я по-директно. Това е въпрос на взаимоотношения, въпрос на интензивност, която човек желае в контакта си с други хора. Можем и да скучаем - това е друг тип интензивност, но не бива да си говорим неща, които не мислим, или неща, които не искаме да кажем. Това не ми е интересно, времето ми е прекалено скъпо, за да го прекарвам така. Радва ме, че виждам срещу себе си хора, които искат същото - да се случи нещо точно на тая репетиция, а не в края на седмицата. Това създава друг тип ритъм на работа - моментът става много ценен. Можеш да вземеш много от този момент, и да дадеш нещо. Но преди всичко, да се заредиш. Да няма протакане, да няма отлагане - всеки ден да се случва нещо. Човек да си каже: прекарах шест часа там и те не са загубени. Може би не стигнах по-напред, но имам усещането за това време. Ако ме питат, няма да кажа: ми не знам, седяхме там. Като почне да остарява, човек започва да цени времето си. Не е толкова великодушен, иска нещо да се случи, нещо да преживее, и то да е съзнателен процес.

КАТЯ ПОПЧЕВА: Колеги, имате ли други въпроси или всичко ви е ясно?

КЕВА АПОСТОЛОВА: Още повече сме заредени с очакване.

ИВАН ПАНТЕЛЕЕВ: Това е целта на срещата.

КАТЯ ПОПЧЕВА: Благодаря. Ако нямате други въпроси, ще продължим комуникацията си по време на целия процес. Благодаря и на колегите, че са тук в почивния си ден - те днес нямат репетиция, но дойдоха, за да се срещнат с вас. Така че на добър час и до нови срещи.

ИВАН ПАНТЕЛЕЕВ: Лек ден.