ДНЕШНИЯТ ДЕН НА БЪЛГАРСКИЯ ТЕАТЪР

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА

„Хамлет“ в Народен театър „Иван Вазов“

„Когато дъждът спря да вали“ в МГТ „Зад канала“

„Деца на света“ в Младежки театър „Николай Бинев“

„Последната тайна на Фреди Меркюри“ в КТ „Възраждане“

След демократичните промени нашият театър безспорно се зарадва на свободата си по отношение на репертоара. Заредиха се със задна дата постановки на Бекет, Йонеско, Жьоне, съвременна западна драматургия. Стефан Москов, Александър Морфов, Бойко Богданов, Възкресия Вихърова навлязоха стремително в режисьорската работа и завладяха вниманието на публика и специалисти. В по-ново време Явор Гърдев се наложи със сериозен професионализъм, оригинален талант и съвременно усещане за театър. Но заедно с тези постижения се появиха големите финансови проблеми на театралното съсловие, които и до днес не са решени. Желанието на по-голямата част от съсловието за промяна на стилистиката в актьорското майсторство, години наред подчинявано на руската школа, насаждана още от студентската скамейка в НАТФИЗ ”Кръстьо Сарафов”, така и не се осъществи. Плановете за премахване на щатните бройки, за по-свободно движение на актьорите бяха парирани отново главно по финансови причини. Най-новата реформа обуславя заплащането на конкретния актьор съобразно печалбата на конкретния театър, така че от самосебе си днес се утвърждава комерсиализация в работата на театрите, зависими от продажбата на билети. Прекрасно е, че много театрални зали бяха ремонтирани и обновени, но вътрешният живот на театралния организъм продължава да линее. Като че престижността на актьорската професия изчезна, увлечението на обществото е повече насочено към изявите на актьори в сериали и шоу програми, впрочем, далеч по-доходни от заплатите по ведомост в театрите. Това е причината много талантливи актьори да предпочитат по-повърхностната, но много по-добре платена изява в телевизионни предавания и филми. За чест на българските театрали трябва да се каже, че геройски издържат на бедността, а някъде и на неуважението, но държат на високия професионален критерий и добрия вкус. Но докога – не се знае.

„ХАМЛЕТ” В НАРОДНИЯ ТЕАТЪР

Режисьорът Явор Гърдев в продължение на четиринайсет години е подготвял в мислите си този спектакъл - и това е логично, тъй като става дума за най-великата пиеса. Навремето Сава Хашъмов остана в съзнанието на зрителите завинаги с тази роля. Сега младият Леонид Йовчев постига изключителен успех. Той владее блестящо психофизиката си, предлага текста по много съвременен начин. Ще го видим в лесно смъкващ се анцуг, с фитнес наколенки, а в сцената с демонстрация на лудостта му пред Офелия – и танцуващ чисто гол под натуралния проливен дъжд благодарение на богатите възможности на техническото оборудване на сцената на Народния театър. Сценографи са Никола Тороманов и Даниела Ляхова, а за сцената с театър в театъра - „Мишеловката”, оформлението е на Венелин Шурелов и много напомня неговите известни инсталации. Металната конструкция, задвижвана от въртящата се сцена, напомня за друг спектакъл на Явор – „Крал Лир”, и като че ли вместо да динамизира действието, по-скоро го забавя. Водата доминира на сцената – Офелия (Весела Бабинова) се удавя в малък водоем, облечена в стилна бяла булчинска рокля, след като е минала през импровизираната пътека в залата. В ролята на Клавдий Мариус Куркински внася известна доза ретро-патетика в изпълнението си - много подходящо, своеобразна препратка към големи театрални звезди и от миналото. Той се откроява и с перфектната си култура на словото. ”Да бъдем или не?”- това е отвореният въпрос на Явор Гърдев, който вълнува човечеството. Няколко песни на Адел в превод (субтитри) може би се опитват да прехвърлят мост към съвременна Англия. В името на осъврeменяването е и смяната на хладното оръжие в спектакъла с револверни изстрели - но този излишен буквализъм е напълно ненужен. Почти четиричасовият спектакъл ни радва с прекрасния, но като че не напълно използван актьорски състав. Основателно в центъра на вниманието е само Хамлет. С този нов прочит на пиесата на Шекспир зрителят е пределно провокиран по отношение на съвременния прочит на едно класическо произведение.

„КОГАТО ДЪЖДЪТ СПРЯ ДА ВАЛИ“

Малък градски театър „Зад канала” винаги се е отличавал с оригинален избор на репертоара си. В случая това е австралийска пиеса от съвременния автор Андрю Бовел. Действието, което се развива през 2039 година, проследява съдбата на седем души от различни поколения - началото на фамилията тръгва от Англия и стига до Австралия. Обединява ги по някакъв начин рибената супа и неспирния дъжд. Като в капка вода в семейните взаимоотношения се отразява световния дисбаланс - липсата на равновесие в околната среда рефлектира върху човешкия живот. Явно тази нагласа към екологична хармония е спечелила младата филмова режисьорка Зорница София Попганчева, която успешно се е пласирала в театралното пространство. Сценографията и костюмите са на Чавдар Гюзелев. Той е прекалил с използването на пластмасови щайги, от които създава трансформиращи се в различен интериор неутрални стелажи. Композиторът Калин Николов ни залива с музика с перкусии, песен на китове и др. Пенко Господинов играе две роли, Илка Зафирова подчертава възрастта на фамилен доайен, Иво Аръков, Ирини Жамбонас, Василена Атанасова, Христина Караиванова и Петър Калчев създават облика на една фамилия през годините. А ние се чувстваме приобщени към тази гледна точка от птичи поглед на нашия днешен и бъдещ живот.

НОВА ПИЕСА НА СТЕФАН ЦАНЕВ В МЛАДЕЖКИЯ ТЕАТЪР

Мъж и жена в третата възраст в крайпътно ханче. Децата им отдавна са в чужбина. Това е основата на „Деца на света”- пиеса-протест, която показва проблемите на България през погледа на автора. Доротея Тончева и Стефан Мавродиев са в ролите на двамата стари хора. Третото действащо лице е магистрална проститутка, бивша учителка (Гергана Христова). Постановката е дело на проф. Красимир Спасов, който явно много харесва текста - до такава степен, че преповтаря фрази и ситуации, излишно удължава спектакъла, а след смъртта на героя викът на героинята ”Боже”, с който завършва спектакъла, прозвучава прекалено патетично. Сценографията на опитния Красимир Вълканов е семпла и неангажираща. За съжаление, от постановката лъха остаряло мислене, повечето от репликите звучат декларативно и публицистично. Хуморът е с лош вкус, коментарите за магистралите са изтъркани и почти плакатни. Авторът предъвква едни и същи теми до положение на досада и без те да са художествено оцветени. В течение на действието разбираме, че той е съкратен флейтист от филхармонията, а тя - съкратена учителка. Тези взети от живота персонажи, чрез които Стефан Цанев иска да покаже незавидното положение на интелигенцията у нас в момента нямат психологическа дълбочина и са илюстративни.

„ПОСЛЕДНАТА ТАЙНА НА ФРЕДИ МЕРКЮРИ”

Пиесата на известната театрална журналистка Ирина Гигова е реализирана на малката сцена на Камерен театър „Възраждане”. Режисьорът Съни Сънински е раздвоил образа на Фреди - той се изпълнява от Свежен Младенов и Анатоли Лазаров, като двамата попадат в различни ситуации. Георги Златарев е в ролята на Рудолф Нуреев и в диалозите Фреди - Руди пред зрителя се разкриват характерите на двамата творци. Всъщност, въпреки тези нафантазирани диалози, пиесата е близо до документалното. Любимецът на публиката, роден в Занзибар и стигнал върха на световната известност, ни става много близък, а с цитатите от най-известните му песни публиката се докосва до изкуството му. Удивително е как в малкото сценично пространство трупата на театър”Възраждане” съумява да постигне мащабното звучене на групата „Куин” и да изправи публиката на крака. Голям успех на малък спектакъл, изграден с добър вкус, чувство за мярка и сериозна доза вдъхновение. Сценографията на доайена Невяна Кавалджиева е в съчетание на черно - плюш и кадифе, и сребристо - звездите, обозначение на успеха.