"Характери" - Сатиричен театър "Алеко Константинов"

Творчески състав:

постановка – Камен Донев

сценография – Татяна Димова

музика - Михаил Йосифов

музикален ръководител – Румен Цонев

                                                                                                               фотограф: Симон Варсано

участват: Пламен Сираков, Нона Йотова, Тончо Токмакчиев, Албена Колева, Герасим Георгиев, Кирил Кавадарков, Явор Борисов, Милена Аврамова, Тодор Близнаков, Благовест Благоев, Жанет Иванова, Мартин Каров, Пламен Великов, Атанас Стойчев

ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ

18.02.2010

ИНА ШКАРОВА: Добре дошли на поредната пресконференция. Много се радвам, че на това представление явно му тръгва по вода. В Сатиричния театър съм от единайсет години, но за първи път се случва, буквално два дни след като са пуснати билетите за премиерно заглавие - спектакъл, който още никой не е гледал, да бъдат изчерпани напълно всички места и билети. За горе-долу седмица след това се изчерпаха и за трите наши мартенски представления, така че силно се надявам да продължим със същата ударна скорост и нататък. Без съмнение причина за това е Камен Донев с репутацията, която той има през последните години. Без съмнение той е най-интересното явление в театъра, благодарение на неговите различни роли като актьор, драматург и режисьор. През 2002 година беше поставен при нас един негов текст - „Живот и здраве“, гледали сте Камен в „Укротяване на опърничавата“, в която той направи изключителна роля като Петручио, но за първи път сега той работи и като режисьор на наша сцена. Това което е много хубаво за нас, е, че в тази постановка влиза част от трупата на театъра, която през този сезон все още не беше влизала в разпределение и хора, които се връщат в щата на театъра - имам предвид Пламен Сираков и Тодор Близнаков. Ако искате (обръща се към Камен Донев), ти да кажеш няколко думи или вие да задавате въпроси. Получили сте информация, знаете за какво става въпрос в това представление, така че можем да започнем разговора.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: Той да каже няколко думи първо.

ПЕНКА МОМЧИЛОВА: Примерно кога е написана пиесата, има ли някаква конкретна случка любопитна, която да е станала причина за това, героите реални ли са, имат ли прототипи - около това.

КАМЕН ДОНЕВ: Писана е преди - не помня, мисля, че шест-седем години. Прототипи - знаете, в нашия живот има голям избор на хора, които са интересни за игра и за присъздаване. Не мога да кажа конкретни имена на прототипи - по-скоро е нещо като събирателен образ на определена прослойка с определени нейни проблеми. Това е тема, която винаги ме е занимавала и ще ме занимава занапред - за отношенията в бита на хората. Колкото и да се говори, че бита бил едва ли не нещо недостойно, в някаква степен презряно от псевдопоетичните натури в България - бита е тук, всички вие сте облечени с определен вид дрехи, храните се, ходите до тоалетната и не можете да избягате от него. Така че да се правим, че го няма, е меко казано неразумно. Мен ме занимава аспектът, който третира промяната на хората в условията на променящия им се бит. Някои обедняват, други забогатяват, трети не се интересуват от това, четвърти мечтаят в условията на определено статукво, материално ниво. Това нещо сериозно влияе върху тяхната психика, здраве, взаимоотношения и на мен това ми е интересно. Спектакълът се занимава горе-долу с това. Разбира се, вие знаете, аз имам склонност към комичната страна на живота, вярвайки че да накараш някой да се смее над собствените си проблеми и недостатъци във всички случаи не е безполезно. Ако той се засмее и после се замисли, и ако стане такова едно мъничко чудо, пък да се и промени малко, както се казва, по-хубаво от това няма. Отдавна съм се простил с илюзиите, че мога да променя някого или света, или хората - глупости. Изкуството не може да промени света, то може да промени този, който желае да се промени, единствено и само в себе си. Изкуството е необходимост, така че спектакълът в тоя смисъл не налага някакви послания, някакви морални норми. Той е като една музика, която започва и изтича и може да остави нещо на хората - по различен начин, някои може би ще се смеят, други не, трети може да се почувстват неудобно, четвърти да се разпознаят по някакъв начин в тези персонажи. Не съдя никого, просто за мен този вид театър е най-трудният, защото създаването на една привидна реалност - на едни човешки взаимоотношения, в каквито сме постоянно, се оказва предизвикателство за българския актьор, за неговата концентрация, за неговия усет, чувство за мярка, чувство за темпоритъм, органика в най-хубавия смисъл на думата. Хората, които са ме посветили в тази професия, винаги са ми казвали, че е форма на лицемерие да играеш крайни варианти - знаете за какво говоря: за така наречения елитарен театър, експериментален или както и да го наречем, защото това е вид спасяване. Много по-трудно е, по-достойно е, да проведеш на сцената един истински процес, да създадеш живот между едни хора и правейки това, да накараш публиката да повярва в това и да я развълнуваш с това. Не става въпрос за комедия, за драма или за трагикомедия... Както знаете, в зародиша си театърът всъщност е това, той е една игра, която едни хора идват да гледат с цел и те да съпреживеят, а не да видят някой режисьор колко е изобретателен или някой сценограф колко е находчив, и как актьорите могат да говорят едновременно, без да бъркат. Както казваше професор Азарян: „Това са хватки.“ Понеже живеем във време на хватки във всяко едно отношение - и политически, и културни, медийни, аз се опитвам колкото се може повече да бягам от това. Хватка е например „Камен Донев скара Нона Йотова и Тончо Токмакчиев“. Обяснете ми това заглавие.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: Имало ли е такова заглавие?

КАМЕН ДОНЕВ: Да. Кому е нужно това, питам аз, и веднага си отговарям - така нареченият главен редактор или който е там на определения вестник, решава, че когато напише така с дебели букви, и човек като отвори вестника, ще каже: ах, колко е интересно, и ще си купи вестника.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: Като: „Режисьор се събува по гащи“.

КАМЕН ДОНЕВ: Ето, за такъв манталитет говоря. Болно ми става, като видя, че... Аз затова и спрях да давам интервюта, защото когато кажа нещо, то се перефразира или пък се прави някаква комбинация, изваждат се някакви заглавия, някакви глупости се пишат, даже ми се бърка името, и не само моето име, а и на колеги, и всички тези хора имат претенции да бъдат коректив на обществото, да казват кое е правилно и кое не е правилно, кое е хубав театър, кое не е хубав театър... Така, отворих дума за хватките, та в това представление се опитвам за себе си да се занимавам в професионален план в тази посока с актьорите, да преживеем нещо, в което няма хватки. Друго интересно, какво да ви кажа, случки - вие ме питахте - няма интересни случки около представлението. Знаете, може би сте в течение, в една от главните роли беше разпределен Антон Радичев - един актьор, който аз много харесвам и обичам, но човекът преживя операция, слава богу успешна, сега са възстановява, и живот и здраве, може би - не може би, а на мен ми се иска да влезе в спектакъла по-късно.

ВЪПРОС: Искам да попитам, този спектакъл има ли нещо общо със замислената трилогия, започваща с „Почивен ден“ или е нещо съвсем различно?

КАМЕН ДОНЕВ: Това е написано много преди „Почивен ден“. Навремето аз написах първа част от това представление „На гости“ (те сега са три: „На гости“, „На сватба“ и „Уют“), и я поставих - това беше, така, дебютът ми в постановъчната работа в театър „Ла страда“. Актьорите от „Ла страда“ бяха така добри да ми помогнат, подадоха ми ръка, но това няма общо с „Почивен ден“. После написах другите две части - „На сватба“ и „Уют“. В момента пиша втора част на „Почивен ден“, но не съм я финализирал, имам още работа по нея.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: Щом вие казахте в отговор на Пенка Момчилова, че вашите герои с такива хубави имена като Мецан и Лукреция или Рейнолд и Огретен... между другото и аз имах една съученичка, която се казваше Афродита Пехливанова, също много смешно, но истинско име... щом тези ваши герои нямат прототипи от вашия любим квартал „Борово“, сред някои от вашите съседи, значи вие се изявявате като народопсихолог, правите някакви събирателни образи, така да се каже. И моя втори въпрос, съвсем кратък, е - говори се, че правите още един моноспектакъл след „Възгледите на един учител за народното творчество“ - някакъв нов тип моноспектакъл.

КАМЕН ДОНЕВ: Да, да, правя, но той е още в работен процес и не ми се иска да ви казвам подробности, тъй като много работа има по него, той е значително по-сложен и по-труден, може би поне още година-две ще го работя.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: А за събирателните образи в „Характери“?

КАМЕН ДОНЕВ: Ами какво да ви кажа, аз не се изживявам, разбира се, като народопсихолог, много съм далече като ерудиция и познания в тази област, но, знаете ли, хубавото в нашата професия е, че човек по неволя започва да става някакъв, разбира се, когато иска да изучава хората, да ги опознава, да ги разбира, да ги тълкува - в един момент започва да става някакъв - дали ще бъде поет, дали народопсихолог, дали психолог, дали циник, ако щете. Не казвам нищо лошо за нито едно от тези неща, но природата, твоята вътрешна природа, взима някакво отношение, взима страна. И аз вярвам в това, че човек, който се занимава с театър, трябва честно да отстоява това, което може да прави. Аз мога да правя това, не се срамувам, че го правя, защото има много случаи - попадал съм на изказвания на хора на изкуството, на омерзени от живота по някакъв начин хора, които живеят активно, така да се каже, в България или извън нея, у които се прокрадва едно такова нещо, че едва ли не им е неудобно, че са българи. Срам. Това е много унизително за тях. Въобще чувството за вина и чувството за срам е, така, голям проблем и аз не виждам как реално човек може истински да се пребори с това нещо - да те е срам, че си някакъв. Това е достойно за Камю. Без реално да има за какво. Ако човек знае какъв е, какво иска, към какво се стреми, дали ще бъде от България, или ще бъде от Съединените щати, това няма никакво значение. Но когато излизаш пред едни хора, казвайки, че България е такава, България е онакава - да, добре, но какво правиш ти за България, освен да лаеш по телевизията, да приказваш... Какво направи, написа ли стихотворение, купи ли кувьоз, построи ли път, даде ли пари за еди-какво си - какво направи... Говоря вече за театъра - аз мога да правя това, колко добре го правя, вие ще решите - добро ли е, не е ли добро, успешно ли е... Всеки случай изпитвам радост и щастие от това, което правя, защото не се срамувам.

ВЪПРОС: А вашите герои в тази пиеса срамуват ли се, те към какво се стремят?

КАМЕН ДОНЕВ: Към какво се стремят? Трудно ми е да ви отговоря така бързо. Всеки се стреми към нещо. Интересното е, че на моменти и те не знаят към какво се стремят. Може би интуитивно знаят - някаква посока, някаква светлинка имат, но не са така рационални, себеизучаващи се хора, с по две висши образования, които могат да кажат рафинирано: аз се стремя към това. Объркани хора, объркани. В България има много объркани хора, най-интересни са тези, които са объркани, а се опитват да покажат, че не са. Аз винаги съм се учудвал и ме е забавлявало, когато някой казва, че нещата са му ясни, когато някой дава рецепта, дава формула. Аз ще цитирам професор Азарян, който ми казваше навремето: „Най-пагубният момент за актьора е, когато реши, че му е ясно, когато си каже - да, това знам как става .“ Наистина е така, има много актьори - на някой като му кажеш: влез, той влиза и играе обич, играе омерзение, играе завист, играе яд, играе разочарование. Но като му кажеш, че това не е така, той се сърди, защото смята, че му е ясно. Това е голям проблем в творчески план и аз се моля дано никога не ми мине дори покрай главата - да реша, че нещо ми е ясно, да реша, че нещо знам. Напротив, с напредването на времето и на годините, при срещите ми с актьорите и, така, в целият този процес на създаване на нещо буквално от въздуха, откриваш колко е богато и колко е силно това изкуство, защото то работи с жива енергия и разчита на очите на човека. Хората искат да видят очи... Малко разпокъсано говоря, но тези дни препрочитах книгата на Леон Даниел „Пътешествие в театъра“. Там той също говори за играта, за това, че всичко е една хубава игра, и когато настъпи моментът, в който актьорите забравят, и не само актьорите, а и режисьорите забравят, че това е игра и го възприемат като поредната лична реализация, свързана с доказване на някои качества... въобще, когато нещата минат в другия план - да вземем акъла на хората, ей-тогава се губи цялото очарование на театъра и цялата му магия. Казвам го във връзка с това, че в моите постановъчни неща се опитвам да вървя в тази посока - радостта при откриването всеки път на този процес на игра, на обща игра.

ВЪПРОС: Какво ще кажете за работата си с актьорите - от сцената най-вече?

КАМЕН ДОНЕВ: За работата ми с актьорите?... Ами, какво да кажа, актьорите са хора с опит, добри актьори, нямал съм проблеми с тях. Актьорите са като всички други хора, но има нещо, което е изключително ценно при тях - те са като деца. Говоря не в инфантилния смисъл на думата. Те много бързо се палят, бързо угасват, някой път прекалено бързо се разочароват, отчайват, друг път пък се взривяват, надъхват, изпадат в еуфория... Те са хора на крайни състояния. И това не е някаква поза, някакъв маниер, не е, как да кажа, вижте ни колко сме особени, странни. Това е просто условие, за да бъдат добри актьори. Добрият актьор трябва да има голям демараж, той трябва да може да се взриви, да изгори, да зарази хората долу - да ги кара да плачат, да се смеят - със своята енергия. Ако той я няма, няма как да стане това. В случая актьорите тук са такива, че се справят. Разбира се, винаги има какво още да се желае. Аз съм твърдо убеден, че ако има някаква причина за неуспех, това е режисьорът. Няма как да са актьорите. Ако режисьорът не си е свършил работата, ако ще и Робърт де Ниро да дойде, пак няма да стане спектакълът. Вие знаете, гледали сте филми, в които играят звезди, артисти с невероятен имидж, и филмът не става. Същото е в театъра, няма никаква гаранция, че когато вземеш звезди, това ще стане. Всичко е въпрос на постановка. Значи, ако нещо не е станало, не се е получило, вината е изцяло моя. Във всяко едно отношение. Значи не съм успял да ги мотивирам, да направя тая скулптура, да ги поведа... Но има и такъв момент, че някога самите актьори развалят спектакъла... И знаете ли колко е тривиално - те просто решават, че повече не им се играе това представление. Енергията пада, публиката вижда това и настъпва една апатия, и нещата си отиват. Така че - магия, всичко е магия. Въпрос на взаимодействие.

ЕЛЕНА НИКОЛОВА: Извинете, г-н Донев, нещо повече за музиката бихте ли ни казали. Специална авторска музика ли е на маестро Йосифов? Понеже артистите пеят, може ли да се каже, че жанрът отива малко към мюзикъла?

КАМЕН ДОНЕВ: Не, не е мюзикъл. Артистите пеят, колкото могат (смях). Всички ние имахме най-доброто желание да направим представление, в което артистите наистина да пеят, ама не около песента, ами да си пеят, както трябва. Извикахме Румен Цонев, който постави нещата професионално. Те се стараят, сега, колко пеят, ще видите, въпросът е, че пеят. Музиката, не бих казал, че е действащо лице в спектакъла, тя е авторска музика на едно момче, изключителен музикант, Михаил Йосифов. Искам да кажа, че тя е много полезна и хубава, но не е, как да кажа... Може би имате предвид „За народното творчество“, нещо като препратка към...

ЕЛЕНА НИКОЛОВА: Да.

КАМЕН ДОНЕВ: Не, не е в тази посока. Спектакълът си е нормален, не е мюзикъл.

ВЪПРОС: Какъв е изводът на вашия сюжет, на вашия спектакъл - материалното убива ли духа или духът се извисява над бита?

КАМЕН ДОНЕВ: Да ви кажа, не съм сложил извод. Според мен материалното е проблем на хората с ниска морална себестойност. Когато един човек знае какво да прави с материалното, за него то не е проблем. И примерите са много. Хората, които разполагат с изключителни финансови възможности, но продължават да бъдат милосърдни, да помагат, да общуват нормално, да не ходят с цяла бижутерия върху себе си и три убити зоопарка да стоят на тях - са нормални хора. Но на тези, които не могат да поемат шока, който е свързан с имането на пари, това им личи веднага, защото те дерайлират - и това се вижда в поведението им, в начина им на общуване, в облеклото, в постъпките. Така че... аз харесвам материалното.

ВЪПРОС: А обратното - когато човек е духовно извисен, аристократ по дух, а не може да си позволи да пийне една чаша вино? Много пъти се повдига въпросът, че артистите нямат средства да си осигурят най-необходимото. Това не деформира ли?

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: Деформация на обществото е това вече.

КАМЕН ДОНЕВ: Вижте, знам, аз ви разбирам, но това е много сериозна тема. Тя неминуемо се свърза с тежкото минало, което имаше българският театър по време на социализма. Значи, българският театър в момента се намира в една много погрешна инерция от времето на тоталитаризма. Той все още робува на своята културна масовост. Много е криво разбирането, че в България трябва да има театър във всеки град. Не, не трябва да има театър във всеки град. Също така не трябва да има и толкова много актьори, толкова много така наречени хора на изкуството, по простата причина, че има невероятна диспропорция между население и културна, така да се каже, материална база. Понеже аз много пътувам, вярвайте ми, виждам как стоят нещата така ребром, аз виждам какво става с културните институти в България, каква западнала история е, какво безпаричие е, мизерия, и всичко това продължава да го има, защото някой е казал, че трябва да го има. Не, не трябва да го има. Ако в града Х хората искат да имат театър, да излязат и да кажат: искаме да имаме театър. Общината казва: добре, тук сме сто хиляди човека, ще направим театър за сто хиляди човека, но с вашите пари. Искате ли? - да, добре, ето, има театърче там, общината го финансира. Като не е хубав театърът, като прави лоша продукция, хората казват: съжаляваме, този театър не ни харесва - цък, довиждане, няма да има театър. Или - градът Х ще обслужва пет-шест театъра около него... Трупата на града Х ще пътува в околните градове и ще играят, а не актьорите от околните градове да стоят, да играят три пъти в месеца, да пият от обед и да се чудят защо взимат малки заплати. Не малки бе, човек, никаква заплата не трябва да вземаш, защото има болни хора, има нещастни хора, има хора, които се нуждаят наистина от помощ, от лекарства, и е грях, и унижение ти да искаш пари от държавата. Защото си актьор. В какво играеш като си актьор? Ами в три неща. Колко трае една премиера? Пет спектакъла. Е, не те ли е срам? Значи държавата ти дава петдесет хиляди лева, ти произвеждаш една глупост, която се изиграва пет пъти и пада. И на теб това не ти е неудобно. Мен би ми било адски неудобно. И ти искаш от държавата пари - малка ми е заплатата. Е, колко искаш - пет хиляди лева заплата? Говоря за това, за духовното и за материалното. Че неминуемо нещата трябва да се променят в България. Криво разбрано.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: Прав сте, но не е нормално във вашия роден град Русе, например, да няма кино, нали така, когато там е била първата прожекция в цяла България?

КАМЕН ДОНЕВ: Аз с това не се занимавам, киноразпространението е друга история, това е вече въпрос на държавна политика и т.н. Аз говоря за едно разумно изразходване на едни средства за така наречената духовност, защото всички говорят за духовност, за култура, а никой не говори за това: какво е качеството на тази духовност, която се показва на хората? И ако отидете в провинцията, ще видите, че много актьори се занимават и с други неща - работят, имат магазинче... Значи може. Но какво ще правя като ме уволнят? Ами ще работиш друго, бе! Ама аз съм актьор. Ами значи не си за актьор. Това е положението. Какво ще станело с културата - ще се оправи културата и без тебе. И без Камен Донев ще се оправи културата, и без който и да е. Културата си я има, хората знаят какво искат, знаят какво да гледат, какво търсите от културата. Говоря за това, малко се разпалих, за спекулацията с културата и с духовното, разбирате ли? Когато отидох в операта и видях от първия ред как са облечени музикантите, видях инструментите им, залепени със скоч... Извинявайте, Национална опера?! Не че не уважавам труда им, напротив - уважавам го, и ги обичам за това, което правят, но си задавам въпроса - защо не са с хубави инструменти? Защо панталоните им са къси и столовете са продрани, и е лепено с тиксо там, където стои пулта на диригента, и ядат фъстъци и т.н. Нали? Аз мисля, че трябва да си казваме нещата, както са. Аз казвам това, друго не се сещам, вие ако имате нещо... ако не, да ходим на сцената. Довиждане.

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: Това беше „възгледи за духовността“, тоя път.

КАМЕН ДОНЕВ: Моля?

БОРИСЛАВ КОСТУРКОВ: Възгледите на един режисьор за духовността - моноспектакъл.