"Златни мостове и Секвоя" - МГТ "Зад канала"

Дата на публикуване: Jan 13, 2012 9:53:33 PM

Театрален сезон 2011 - 2012

Златни мостове и Секвоя

от Константин Илиев

снимки от пресконференцията: velyub

БИНА ХАРАЛАМПИЕВА: Трябва да ви кажа, че за мен беше приятно изпитание работата върху един текст, който е конструиран от три миниатюри, един триптих, така да се каже. Звучи хубаво, но в момент на правене това си е сериозно изпитание, защото това са три малки пиеси, които в някакъв смисъл са със затворени пространства, със свое начало и финал, с една своя категорична завършеност. Трябваше ми време да разгадая желанието на автора - общото между тях да е само времето и мястото, където всичко това се случва, т.е. времето е сегашното и България е мястото. Привидната липса на смислова връзка между трите части оставя у теб въпроси, чиито отговори в последна сметка се оказват по-важни и по-любопитни, но остават и като, как да кажа, като част от задълженията на публиката, т.е. това е пиеса, чиято самодостатъчност не е достатъчна в случая, защото тя казва на публиката още от първия момент, че това, което се случва на сцената, е част от живота на самата публика. Аз не искам да влизам в подробности, тъй като изключително дълго и надявам се прецизно сме се занимавали с онова, което ще видите на сцената. Няма да давам ключ за вас, освен ако вашите предварителни въпроси не се опитват да открехнат част от нещата. Това, което искам да ви кажа, е, че имахме един много любопитен и богат репетиционен период. Имах радостта да работя с актьори, които от години обичам, с които от години работя, като между тях имаше един, с който се срещнах за пръв път, но някак си това беше едно дългогодишно своеобразно дебнене между двете ни - говоря за Бойка Велкова, с която като че ли сме правили крачки една към друга, и ето сега, точно в тази постановка ние направихме тази среща, която по някакъв начин сме желали и двете. Тези артисти никак не са случайни за мен. Исках срещата ми с драматургията на Константин Илиев да бъде изцяло и напълно с всички оръжия, т.е. да съм въоръжена до зъби във всяко едно отношение, да му предложа едно разпределение, което да е оптимално и едновременно с това да доставя на себе си едно удоволствие, дълго чакано, което аз се надявам и в бъдеще от време на време да си го доставям, ползвайки един или друг от тези великолепни артисти, които са част от много постановки на нашия театър и които са, така да се каже, петима от топ 10 в личната ми класация. И мисля, че те са петима от топ 10 не само от личната ми класация. Удоволствието беше не малко, тъй като сме... - постановъчният екип е с двама души, освен мен, с които ние се чувстваме прекрасно, с които работим заедно, с които се усещаме и с които в последните десетина години, може би и повече, работим неотстъпно заедно, преминавайки през различни неща. Правенето на българска пиеса е изключително отговорно, а когато това пък се окаже триптих, се оказва и много трудно. Това е, което най-общо мога да ви кажа.

ЮРИЙ ДАЧЕВ: Искам само да допълня, че Бина Харалампиева работи с един екип, с който често се среща, постоянен екип - това са сценографът и костюмографът Петя Стойкова и композиторът Асен Аврамов.

БИНА ХАРАЛАМПИЕВА: Аз имах предвид тях, ама не им казах имената, виж, моля ти се... И така, казвайте. Има ли нещо, което на пръв поглед ви притеснява, или искате да ни зададете въпроси? (Обръща се към Константин Илиев). Искаш ли да им помогнеш като кажеш няколко думи, ей така предварително?

КОНСТАНТИН ИЛИЕВ: Да, примерно, мога да кажа, че също много се радвам, че съм тук в този театър. Преди много, много години бях драматург на Театър „София“, а пък тази сграда беше малката сцена на тоя театър. Имал съм тук много и много преживявания от всякакъв характер и обичам това място. От друга страна срещата ми с режисьор, с който не съм работил никога, ми беше много интересна и я желаех. С двама от актьорите - с Владо Пенев и с Атанас няколко пъти сме се срещали на сцената, в смисъл... така де, играли са в мои пиеси. С трите големи дами не съм имал възможност да работя, това беше също едно удоволствие за мен и радостно очакване, че те са разпределени... Хайде да попитате нещо, за да продължа.

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА: Аз бих искала да попитам какво ви провокира да направите такава комбинация от три малки пиеси, а не една голяма, примерно, както беше последната ви пиеса в Народния театър - „Бетовен 21“?

КОНСТАНТИН ИЛИЕВ: Може би именно това... Добре де, голяма пиеса, в смисъл многоактна пиеса?

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА: Цялостна пиеса.

КОНСТАНТИН ИЛИЕВ: Голяма, цялостна пиеса.

КРАСИМИРА ВАСИЛЕВА: Да.

КОНСТАНТИН ИЛИЕВ: След една пародия на репетиционен период в Народния театър със съответните резултати, аз мислех окончателно да се върна към прозата или да отида в прозата, но в един момент не се издържа и човек вземе, че прави това, което може, в смисъл драматургия. По някакъв начин имаше една провокация - това, което ни заобикаля нас всички, които се занимаваме с театър. Аз почнах много да се дразня от наши колеги - от актьори и други от съсловието, като ги чувам как говорят от телевизионния екран: не се безпокойте за театъра, театърът не може да умре, театърът си е безсмъртен, все някак ще се оправят нещата. Не, не е безсмъртен театърът, той си умира някъде, друг е въпросът, че се ражда на друго място, но какво ни грее нас това. Между другото за това става дума и в пиесата. Една от миниатюрите е монолог на една актриса или актьор - няма значение, в тоя случай е актриса - в който става въпрос именно за тези неща. Аз преди много години гледах един филм за потъването на „Титаник“ - не този, който всички вероятно сте гледали, цветния, а един друг черно-бял, но много хубав. Та там по едно време, когато се случи това леко произшествие с докосването до айсберга, капитанът помоли главния инженер да му каже има ли някаква опасност. И човекът седна, извади молив и един лист, смята, пресмята, след което стана и каза: „Господин капитан, този кораб ще потъне“ (смях). Да. А същевременно на палубата си свиреше чешкият оркестър, хората се веселяха, децата тичаха, играеха си, всичко беше наред. Та, сега в българския театър нещата на пръв поглед са наред - както виждате, софийските театри са пълни, има хвалби по телевизионните екрани, навсякъде. Е, от време на време се чува, че нещо не е наред. Пък те много неща не са наред, т.е. едно голямо нещо не е наред. Когато в цивилизована Европа театралите се борят против комерсиализацията на театъра, а в България комерсиализацията на театъра се налага от държавата, нещата никак не са наред. Та, някак си това беше повод също да напиша нещо. А иначе другите две пиеси са просто ей така, просто пиеси, с които исках все пак да кажа, че театърът е нещо хубаво и ако се направи, ако се изиграе нещо, е приятно за гледане. Дано бъде приятно и за вас, разбира се. Аз в репетиционния период не съм участвал. Това почти не ми се е случвало, особено когато става въпрос за нова пиеса. Оставих Бина Харалампиева да тълкува и да прави пиесата, както намери за добре, и смятам, че така трябва да се постъпва изобщо с драматургичен текст. Един текст би трябвало да търпи всякакви тълкувания. Надявам се, че той ще излезе след една седмица, може би, в театралния алманах „Гестус“, така че, който има желание, би могъл и да го прочете. Но все пак текстът се пише, за да бъде поставян, и тази вечер ще имате възможност да гледате петима талантливи актьори, една талантлива режисьорка и още двама много добри театрали, които са си свършили добре работата. Имам предвид Асен Аврамов и Петя Стойкова. Това е. ЮРИЙ ДАЧЕВ: Ако имате още въпроси към Бина Харалампиева и Константин Илиев, заповядайте. ВЪПРОС: Кои са героите на нашето време според драматурга или режисьора и каква е болката в този спектакъл? БИНА ХАРАЛАМПИЕВА: Болката е голяма. Невидимите белези върху нас самите, изгубени в прехода, както предполагам, това цитирате - моите три изречения в програмата. Това са героите на нашето време. Това, което ще видите, в някакъв смисъл са част от героите на нашето време, с които ние не можем да бъдем особено горди, за съжаление, поне не и с всичките. Но това, което беше много важно за мен, са онези невидими и за самите нас деформации, които получаваме, за които не си даваме сметка, които размиват границите между доброто и злото, и в последна сметка ние се оказваме неспособни да го разпознаем, не само у другите, но и у себе си - даже у себе си ние най-лесно се залъгваме, че всъщност не се е случило непоправимото... Искам да добавя, че миниатюрата - нещо, което на мен ми се случи да правя за пръв път (тези три малки пиеси) - изисква особена концентрация на драматургично майсторство, тъй като трябва да получиш усещането за цялост. То е като в късия разказ - ако сте забелязали, най-добрите малки разкази са написани от най-големите писатели. Изисква някакво изключително чувство за мярка, за преминаване през целия класически вариант на подреждане, за да се получи едно драматургично цяло, в което интуиция и познание трябва да са във великолепен баланс. По време на работата върху тези неща най-много ме измъчи намирането на точния стил, точния жанр, в който трябва да се развият миниатюрите. Беше като в стария виц за онзи, който донесъл вкъщи в насипно състояние един откраднат трактор, и вика: колкото пъти се опитам да го сглобя, все се получава танк (смях). Та и аз, от колкото и места да тръгвах да правя текста, проверявайки го - тъй като имах щастието с актьорската виртуозност да премина през няколко варианта, винаги се получаваше гротеска. И ми мина през ума, че онова, в което ние живеем... т.е. гротеската е в някакъв смисъл естествения жанр на нашия живот. Надявам се тази, която вие ще видите, да не е твърде жестока, тъй като никога не ме напусна усещането за милост към тези, за които става дума в трите миниатюри. Но в този жанр ние успяхме да се влюбим, да му повярваме и мисля да не ви го предложим в класическия вариант, т.е. той е преработен - преминал е през нас самите. И се надявам да е придобил един ненатрапчив и по-съвременен вариант, в който не се чете веднага от пръв поглед. Това беше много любопитно за нас като упражнение. А иначе, Коцето си го беше написал, беше си много доволен вкъщи, а ние като си се мъчим да й търсим на тази брилянтно завъртяна история театралния еквивалент... Не, беше много интересен репетиционен период и няма да ви излъжа, ако кажа, че не беше лесен.

ВЪПРОС: Гледам този афиш и виждам, че героите ви, може би с цялата характеристика, са поставени в бутилки. Искам да попитам: по време на репетициите, пуснахте добрите духове и затворихте лошия или... какво се случи?

БИНА ХАРАЛАМПИЕВА: Точно това, което вие казахте, се опитахме да направим, но се оказа изключително недисциплиниран лошият дух - като в нашия живот. И той си показва рогцата от време на време. Но някак си, казвам ви, нещото, което оставаше непрекъснато в мен, независимо от чисто актьорския инстинкт - опитвах се през цялото време да запазя усещането ни за милост към героите в пиесата, а не за отрицание, защото трябваше да ги гледа публика, която е част от тази игра. Много ми хареса текстът, който Константин Илиев даде за програмата, представяйки познатата история за това, че театърът е театрална игра - вие ще го прочетете, той е много хубав. В някакъв смисъл в театралната игра, която тази вечер ще ви предложим, непрекъснато сме имали усещането, че публиката, все едно дали физически или по някакъв друг начин, участва... Аз затова обичам да правя българска драматургия, защото усещането за нещо, което касае и зрителя, както и мен, е, дето се казва, предварително заложено - сложено на масата... И така... духът, надявам се да сме го затворили бутилката, но той, уверявам ви, непрекъснато се показваше - лошият дух.

ЮРИЙ ДАЧЕВ (след кратка пауза): Тази пауза означава ли, че няма други въпроси?... Ако е така, приятно гледане ви пожелаваме... Имаме една добра вест за едно предстоящо гостуване на театъра ни на фестивала в Сараево, което ще бъде през март, със спектаклите „Демонът от Скопие“ и „Дама пика“. Това е една съвсем прясна вест от последните дни...

БИНА ХАРАЛАМПИЕВА: Както и едно съобщение на Горан Стефановски, което пък аз не успях да ти кажа - съвсем прясно е: той току-що е изпратил афиша на „Демонът от Скопие“, който е поставен в Париж, един път, и втори път - знаете, че той основно е в Лондон, сега ни е изпратил едно писмо по интернет, в което ни пише, че е уговорил и гостуването на спектакъла ни в Македония, което също е едно любопитно предстоящо за нас събитие.

ЮРИЙ ДАЧЕВ: Париж и Лондон вървят по петите ни (смях), да си кажем истината... Добре, още веднъж, приятно гледане. Благодаря ви.