Po Poshtata-14

Четиринадесета Глава

Спасение

Лорд Ветинари моли за тишина – Господин Липвиг слиза от облаците –Господин Помпа напуска – Никого не лъжеш освен себе си – Птицата – Конклудиумът – За свободата на избор

ГОЛЯМАТА ЗАЛА ТЪТНЕШЕ от викове. Повечето магьосници използваха възможността и се скупчиха около бюфета, който бе забравен от останалите. Магосниците не мразят нищо повече от човека на опашката пред тях, който стои и се двоуми пред зелевата салата. Това е салатен бар, казват те, съдържа блюда, каквито обикновено има в салатените барове, ако имаше нещо изненадващо, нямаше да бъде салатен бар. Не си тука, за да го зяпаш. Какво очакваш да ти сервират? Пържола от носорог ли? Маринована ръкоперка?

Лекторът по съвременни руни струпа късчета пържена сланина в купата си за салата, след като бе артистично конструирал оградка от целина и зелеви листа, докато увеличи петократно убема й.

– Някой от вас, колеги, случайно да е наясно какво става там? – повиши той глас, за да надвика глъчката. – Много хора, изглежда, са разстроени.

– Нещо свързано със семафорите, – отговори Професорът по Неопределени изследвания. – Никога не съм им имал вяра. Горкия Колабон. Добро момче е, по свой си начин. Бива го по охлювите. Като че му се отвори проблем.

Гигантски проблем. Дивиъс Колабон отваряше и затваряше уста като риба на сухо от другата страна на стъклото.

Пред него, Мъстръм Ридкъли поаленя от гняв, което бе изпитания му метод за решаване на повечето проблеми.

– ... съжалявам, сър, но това пише, а вие ме накарахте да ви го прочета, – изпротестира Колабон. – Много е дълго, сър...

– Това ли ти дадоха операторите на семафора? – настоя Архикацлерът. – Убеден ли си?

– Да, сър. Изгледаха ме някак особено, сър, но определено е това. Защо да си съчинявам? Тъй и тъй прекарвам повечето време в аквариум, сър. Скучен, скучен, самотен аквариум, сър.

– Нито дума повече! – изкрещя Грийнхам – Забранявам! – Недалеч от него Нътмег бе разлял питието си върху неколцина капещи гости.

– Моля? Вие ли, господине, забранявате? – извърна се към Грийнхам с неочаквана ярост Ридкъли. – Аз, господине, съм управител на този колеж! Нямам намерение да слушам който и да е да раздава заповеди в моя университет! Ако има нещо за забраняване, аз ще го забраня! Благодаря! Продължете, господин Колабон!

– Ъх, ъх, ъх ... , – заекна Колабон, молейки се за бърза смърт.

– Казах, продължавай, човече!

– Ъх, ъх ... да ... „Сигурността няма значение. Гордостта няма значение. Единствено парите имат значение. Всичко се превърна в пари, парите се превърнаха във всичко. Парите ни третираха като кал, и в кал ние се превърнахме...”

– Няма ли тук закон? Това не е нищо друго, освен черна клевета! – викна Стаули. – Номер някакъв!

– Кой ще ви погажда номер, сър? – Надвика го Ридкъли. – Да не би да намеквате, че господин Колабон, млад и обещаващ магьосник, който, бих вмъкнал, провежда изключителни експерименти със змии...

– ... миди ..., – изсуфлира Пондър Стибънс.

– ... миди, би се будалкал с вас? Как се осмелявате, сър! Продължавайте, господин Колабон!

– Аз, аз, аз...

– Това е заповед, Доктор Колабон!*

– Ъх ... „Механизмите на Главното трасе са смазвани с кръв, докато добронамерени, лоялни служители плащат с живота си за престъпната небрежност на Съвета на директорите...”

Отново се надигна суматоха. Мойст забеляза погледът на лорд Ветинари да обхожда залата. Не успя да залегне навреме. Взорът на Патриция премина право през него и отнесе кой знае какво. Ветинари повдигна въпросително вежда. Мойст отмести очи и се опита да открие с поглед Гилт.

Няма го.

Носът на Колабон аленееше подобно маяк в омнископа. Той се мъчеше, пилееше страници, губеше мястото в текста, но продължаваше да чете с упоритата настойчивост на човек, който е в състояние да прекара цял ден в наблюдение на една стрида.

– ... нищо повече от опит да очерни добрите ни имена пред целия град! – протестираше Стаули.

– „...без да ги е грижа за цената, която заплащаме. Какво да си мислим за причинителите, за хората, насядали удобно около заседателната маса, които ни избиват безогледно? Това...”

– Ще съдя Университета! Ще съдя Университета! – изпищя Грийнхам. Сграбчи стол и го запрати в омнископа. По средата на полета, той се превърна в малко ято гугутки, които се разлетяха панически към купола на залата.

– О, моля ви, осъдете Университета! – с тръбен глас обяви Ридкъли. – В двора си отглеждаме си цяло езерце с такива, дето са се опитвали да съдят Университета...

– Тишина, – произнесе Ветинари.

Не повиши тон, но ефектът се получи същият, както когато капнеш капка мастило в чаша чиста вода. Думата се завихри и разпростря на ленти и спирали, и проникна навсякъде. Задуши глъчавата.

Естествено, винаги се намира някой да не обърне внимание.

– Още повече, – продължи Стаули, погълнат от собствения си ограничен свят, неосъзнал шъткането около себе си, – очевидно е, че...

– Настоявам за тишина, – декларира Ветинари.

Стаули млъкна, огледа се и се спаружи. Възцари се тишина.

– Благодаря, – смирено каза Ветинари. После кимна към началника на Градската стража командир Ваймс, който прочепна нещо на втори полицай, който си запробива път към изхода.

Ветинари се обърна към Ридкъли.

– Архиканцлерю, бих ви бил искрено задължен, ако инструктирате студента да продължи, моля? – произнесе той със същия кротък тон.

– Ама разбира се! Давайте нататък, професор Колабон. Когато сте готов.

– Ъх, ъх, ъх, ъх ... после се казва: „Мошениците придобиха контрол върху Трасето посредством измама, наречена Двоен лост. Тя се състои в използването на парите, поверени им от неподозиращия клиент, да...”

– Спри да четеш това нещо! – Викна Грийнхам. – Нелепост някаква! Клевета след клевета!

– Убеден съм, че помолих за нещо, господин Грийнхам, – каза Ветинари.

Грийнхам запелтечи.

– Така е добре. Благодаря ви, – продължи Ветинари. – Тук без съмнение става дума за сериозни обвинения. Незаконно присвояване? Убийство? Уверен съм, че госп... простете, професор Колабон е благонадежден свидетел, – в стъклото на омнископа най–младият професор на Невидимия иниверситет Дивиъс Колабон закима неистово, – който просто ни предава текста, който е получил, което предполага, че той, текстът, води началото си от вашата собствена компания. Тежки обвинения, господин Грийнхам. Изложени пред всичките тия хора тука. Не ме съветвате, надявам се, да ги разглеждам като опит за лоша шега? Градът ви гледа, господин Грийнхам. А, на Стаули като че ли му е зле.

– Не му е тука мястото да..., – опита се да се защити Грийнхам, почувствал пропукването на ледовете.

– Тук е идеалното място, – възрази Ветинари. – Публично. При създалите се обстоятелства, и като се вземе пред вид естеството на обвиненията, убеден съм, че гражданството ще настоява да ги разнищя до дъно колкото се може, по–скоро, ако не за друго, то за да докажа пълната им неоснователност. – Той се огледа. Отвърна му хорово одобрение. Дори каймакът на обществото си пада по уличните представления.

– А вие как мислите, господин Грийнхам? – каза Ветинари.

Грийнхам не отвърна. Пукнатините се разпростираха. Ледът се пукаше отвсякъде.

– Много добре, – заключи Ветинари. Обърна се към човека до себе си.

Бъдете така добър, командир Ваймс, да изпратите хората си в офисите на Компанията Главното трасе, Партньори „Анкх–Сто”, холдингът „Равнините Сто”, Фючърси Анкх и най–вече в помещенията на Анкх–Морпоркската Търговско–Кредитна Банка. Информирайте управителя господин Чийзбъро, че банката се затваря за одит и че желая да се срещна с него в кабинета му когато му е удобно. Всеки човек в която и да е от горните институции, който премести и едно късче хартия, преди чиновниците ми да са дошли, да бъде арестуван за съучастие във всички евентуални закононарушения, които биха били разкрити. Докато гореупоменатият процес приключи, умолявам, никой служител на компанията Главното трасе да не напуска това помещение.

– Не можете да постъпвате така! – слабо изпротестира Грийнхам, но жарът го бе напуснал. Стаули бе рухнал на пода, скрил глава в дланите си.

– Защо да не мога? – възрази Ветинари. – Нали затова съм тиранин?

– Какво става дук? Кой съм аз? Какво е това място? – простена Стаули, който обичаше да си постеле колкото се може, по–отрано.

– Нямате никакви доказателства! Тоя магьосник мами! Някой със сигурност е бил подкупен! – заоправдава се Грийнхам. Не само ледът се бе строшил под нозете му, но в момента се носеше по течението в компанията на огромен гладен морж.

– Господин Грийнхам, – заяви лорд Ветинари, – само още едно неканено подмятане от ваша страна и ще бъдете хвърлен в затвора. Ясен ли съм?

– По какво обвинение? – лавна Грийнхам, увиснал на последните сламки надменност.

– Не ми е необходимо да ви представям обвинение! – с пелерина, завихрена подобно прозорец към Отвъдното, Ветинари се извърна към омнископа и към Дивиъс Колабон, комуто двете хиляди мили внезапно се сториха недостатъчни. – Продължете, професоре. Няма да страдате от повече прекъсвания.

Мойст наблюдава аудиторията, докато Колабон с фъфлене и пелтеч си проправи път към края на текста. Съобщението бе по–скоро обща информация, отколкото конкретни обвинения, но съдържаше дати, и имена, и гръмовно изобличение. Нищо ново, нищо същински ново, но опаковано в убедителна реч, и, най–важното, изпратено от мъртвец.

Ние, които загинахме на мрачните кули, настояваме за следното...

Срамота.

Едно е да говори от името на боговете; свещениците непрекъснато го правят. Но това, това вече е прекалено. Трябва да си леке някакво, за да си позволиш подобно нещо.

Предпазливо си отдъхна.

Никой порядъчен гражданин не би паднал тъй ниско, но той не на тая длъжност, понеже е порядъчен гражданин. Някои дела се оправят с праволинеен здрав чук. Други си имат нужда от витиеват тирбушон.

С малко късмет може и да успее да си повярва, ако силно се напъне.

Паднал бе късен за сезона сняг и елите край Кула 181 се бяха заскрежили в бяло под ярката ледена светлина на звездите.

Всички бяха на работа нощес – Дядо, Роджър, Стив–ох Големия, Хъхрещ Бут, който беше джудже и си подлагаше възглавница, за да се добере до клавиатурата, и Принцесата.

При вида на съобщението се бяха разнесли няколко приглушени възклицания. После бе настанала тишина, нарушавана единствено от свистенето на вятъра. Принцесата виждаше дъха си във въздуха. Дядо барабанеше с пръсти по дървенията.

После Хъхрещ попита:

– Истина ли беше това?

Облачетата дъх се сгъстиха. Хората се отпускаха, връщаха се в реалния свят.

– Сам видя инструкциите, дето ги получихме, – отвърна Дядо, зареял поглед над тъмната гора. – Нищо да не се променя. Предайте нататък, казаха. И ние го предадохме. Предадохме го, дявол го взел!

– Кой го е изпратил? – обади се Стив–ох.

– Има ли значение? – каза Дядо. – Получаваме съобщение, предаваме съобщение, съобщението заминава нататък.

– Да де, ама наистина ли е от..., – почна Стив–ох.

– Майната ти, Стив–ох, вярно не знаеш кога да си затвориш плямпалото! – сряза го Роджър.

– Щото бях чул за Кула 93, дето момчетата загинали и кулата сама изпратила сигнал за помощ, – изпелтечи Стив–ох. Той бе пъргав с клавишите, но неумението да си затваря устата бе само един от социалните му недостатъци. На семафорна кула може да то докара смъртта.

– „Ръчката на мъртвеца”*, – обясни Дядо. – Би трябвало да ти е известно. Ако дейността се преустанови в продължение на повече от десет минути след набирането на сигнатурна комбинация, барабанът изпуска мотовилката в слота, противотежестта се отпуска и кулата автоматично изпраща сигнал за помощ, – произнесе той сякаш четеше от учебник.

– Да, ама аз чух, че в Кула 93 мотовилката заяла и не падн...

– Не издържам повече, – измърмори на себе си Дядо. – Роджър, давай да пускаме кулата. Толкоз местни съобщения са се натрупали за предаване!

– Дадено. Да не говорим за набраните съобщения на барабана, – съгласи се Роджър. – Но Гилт нареди да не почваме, докато...

– Гилт да ми цуне..., – започна Дядо, но се усети навреме и завърши: – ...магарето. Не прочете ли какво премина току–що? Да не мислиш, че онова коп... тоя човек продължава да е начело?

Принцесата се извърна от прозореца:

– Горна 182 светна, – обяви тя.

– Чудесно! Давайте и ние да палим и да предаваме код, – изръмжа Дядо. – Нали това ни е работата! Кой ще ни спре? Който няма работа, може да си върви! Да почваме!

Принцесата се измъкна на тясната платформа, за да не им се пречка. Под стъпалата й снегът приличаше на захаросана гарнитура за торта, студът решеже в ноздрите й като с ножове.

Когато хвърли поглед към планината, в посоката, която бе свикнала да нарича „надолу”, забеляза, че Кула 180 предава. В същия момент се разнесе тропота и щракането на затворите на собствената й 181, последвано от мекото тупване на натрупалия се върху им сняг. Ние предаваме код, помисли си тя. Това ни е работата.

Горе на кулата, в съзерцание на звездоподобното мигане на семафорите в кристалночистия мразовит въздух, тя се почувства като част от самите небеса.

И за зачуди от какво повече се бои Дядо: че мъртвите сигналисти са в състояние да изпращат послания до живите, или че не са.

Колабон свърши. После измъкна носна кърпичка и избърса каквото там зеленило почваше да прораства по стъклото. Действието произведе скърцащ звук.

Той надникна нервно през изчистената пролука.

– Всичко наред ли е, сър? Няма да ми създаде проблеми, надявам се? – Попита той. – Точно в момента съм на ръба да преведа любовния зов на гигантската стрида...

– Благодаря ви, професор Колабон; добра работа свършихте. Това е всичко засега, – хладно каза архиканцлерът Ридкъли. – Откачете механизма, господин Стибънс.

Израз на искрено облекчение се разля по лицето на Дивиъс Колабон миг преди омнископът да угасне.

– Господин Пони, вие сте главният инженер на Главното трасе, нали така? – произнесе Ветинаги, преди хората да успеят да се разприказват отново.

Внезапно превърнал се в център на внимание, инженерът отстъпи, панически размахал ръце.

– Моля ви, Ваше превъзходителство! Аз съм само инженер, нищо не зная...

– Успокойте се, моля. Чувал ли сте душите на умрелите да се пренасят между семафорните кули?

– О, да, Ваше превъзходителство.

– Истина ли е?

– Ами–и, то ..., – Пони се огледа подобно преследван дивеч. Разполагаше с розовите фактури, които ще покажат, че той не е нищо повече от човек, опитал се да накара нещата да потръгнат, но точно в момента единственото, което откри на своя страна, бе истината. Той се вкопчи в нея. – Не мога да си представя как, но, ами ... понякога, когато е горе на кулата нощем човек, и затворите тропат, и вятърът вие в такелажа, ами, може да си представи, че е възможно.

– Доколкото ми е известно, съществува традиция, наречена „Изпращане у дома”? – каза лорд Ветинари.

Инженерът се стъписа.

– Да, така е, сър, но..., – Пони се почувства задължен да се застъпи за рационалния свят, към който, точно в момента, не изпитваше особена вяра, – ... но ние бяхме угасили Трасето преди да премине съобщението, тъй че не виждам как би могло да бъде качено...

– Освен, естествено, ако мъртвите не са го сторили? – завърли лорд Ветинари. Господин Пони, за спасението на душата си, както и, не по–малко важно, на тялото й, сега ще се отправите към кулата Тъмп, съпроводен от хората на командир Ваймс, и ще изпратите кратко съобщение до всички семафори. Набавете хартиените ролки, които, вярвам, са познати като „барабаните”, от всички кули на Главното трасе. Доколкото разбирам, те съдържат записани съобщенията, които всякак кула изпраща, и които не могат да бъдат лесно фалшифицирани?

– Ама ще ни отнеме седмици, сър! – изпротестира Пони.

– Значи би било благоразумно да започнете рано сутринта, – заключи лорд Ветинари.

Пони, на когото внезапно му хрумна, че двуседмична командировка далече от Анкх–Морпорк би му се отразила много здравословно, кимна и каза:

– Слушам, милорд.

– Междувременно Главното трасе ще остане затворено, – продължи лорд Ветинари.

– Трасето е частна собственост! – избухна Грийнхам.

– Tиранин, не забравайте, – почти благодушно отбеляза Ветинари. – Уверен съм, че един щателен одит ще разреши поне някои от мистериите около тая история. Една от които е, че господин Рийчър Гилт като че напусна помещението.

Всички глави се обърнаха.

– Може би си е спомнил за друг свой ангажимент? – продължи лорд Ветинари. – Забелязах, че се измъкна преди доста време.

Директорите на Главното трасе осъзнаха, че началникът им отсъства, и, което е по–лошото, че те са все още тук. Те се скупчиха заедно.

– Чудя се дали, ъм–м, на този етап бихме могли да продължим да дискутираме ситуацията в частна аудиенция с вас, Ваше превъзходителство? – обади се Грийнхам. – Опасявам се, че с Рийчър не беше лесно да се разбере човек.

– Не играеше по правилата, – додаде Нътмег.

– Кой? – включи се и Стаули. – Какво е това място? Кои са тия хора?

– Държеше ни на тъмно през повечето време..., – каза Грийнхам.

– Нищо не мога да си спомня..., – проплака Стаули. – Не ставам за свидетел, питайте който и да е доктор...

– Смятам, че изразявам общото ни впечатление, че той се държеше подозрително през цялото време...

– Умът ми е абсолютно празен. Не е на добре ... какво е това нещо с пръсти? Кой съм аз? ...

Лорд Ветинари задържа погледа си върху Съвета на директорите с пет секунди повече, отколкото им бе комфортно, като почукваше брадата си с топката на бастунчето. Усмихна се леко.

– Именно, – каза. – Командир Ваймс, струва ми се неправомерно да задържаме повече тези господа тука. – И когато физиономиите срещу му почнаха да се отпускат в усмивки, пълни с надежда, най–великият дар от всички, добави, – Натирете ги в килиите, командире. В отделни килии, ако обичате. Ще говоря с тях утре сутрин. А ако господин Слант се мерне, за да пледира в тяхна защита, бихте ли го уведомил, че го очаквам за кратка лична беседа?

Всичко това звучеше ... добре. Мойст се придвижи по посока на изхода, докато глъчавата отново се надигаше и почти успя, когато гласът на Ветинари го застигна подобно кинжал изсред множеството.

– Така скоро ли си тръгвате, господин Липвиг? Моля изчакайте миг. Ще ви откарам в каретата си до легендарната ви Поща.

За момент, само за дял от секундата, Мойст понечи да побегне. Не го стори. Какъв смисъл има?

Тълпата се разтвори бързешком и лорд Ветинари се устреми към вратата; зад гърба му, стражите затвориха обръча.

Това е свободата да поемеш последствията.

Патрицият се отпусна в кожената тапицерия, докато каретата се отдалечаваше от Университета.

– Каква необичайна вечер, господин Липвиг, – каза той. – Удивително.

Мойст, подобно на внезапно обезумелия Стаули, прецени, че бъдещото му добруване се крие в умението да казва колкото се може, по–малко.

– Да, сър.

– Чудя се дали тоя инженер ще открие каквито и да е улики, че странното съобщение е било качено на семафорите от човешка ръка? – изрази на глас мислите си Патрицият.

– Нямам представа, милорд.

– Нямаш ли?

– Не, сър.

– А, – отбеляза Ветинари. – Е, мъртвите понякога ни проговорят. Чрез алфабетни кръгове, на окултни сбирки и тям подобни. Кой е рекъл, че не биха използвали посредничеството на семафорите?

– Не и аз, сър.

– А новата кариера очевидно ви допада, господин Липвиг?

– Да, сър.

– Хубаво. Смятано от понеделни, задълженията ви ще включват и надзора на Главното трасе. Градът го реквизира.

Е, дотука беше бъдещото добруване...

– Не, милорд, – отговори Мойст.

Ветинари вдигна вежда.

– Виждате ли алтернатива, господин Липвиг?

– Трасето наистина е частна собственост, сър. Той принадлежи на семейство Диърхарт и на останалите хора, които са го построили.

– Божичко, божичко, как се променят хората, – каза Ветинари. – Да, но, видите ли, тях хич ги няма в бизнеса. Бива ги единствено по механизмите. Иначе биха усетили измамата на Гилт. Свободата да просперираш върви ръка в ръка със свободата да се провалиш.

– Говорим за обир по номера, – възрази Мойст. – Като да играеш „Открий Дамата”, но със счетоводни книги. Не им е останал никакъв изход.

Ветинари въздъхна.

– Искате прекалено много, господин Липвиг. – Мойст, който нямаше спомен да е искал каквото и да е, замълча. – Е, добре. Ще суспендирам въпроса за собствеността засега, докато не разровим нечистите глъбини на тази афера. Това, което в действителност имах пред вид, е, че препитанието на много хора зависи от Трасето. Ако не друго, трябва да разрешим проблема от чисто хуманитарни съображения. Разрешете проблема, господин директоре.

– Ама на мене само работата в Пощата ми идва отгоре!

– Браво. От личен опит ми е известно, че ако искам нещо да бъде свършено навреме, трябва да го поверя на най–заетия човек, – каза Ветинари.

– В такъв случай, възнамерявам да пусна Главното трасе да работи при първа възможност, – каза Мойст.

– В памет на загиналите, вероятно, – кимна Ветинари. – Да. Както желаете. А, ето я и вашата спирка.

Докато кочияшът отваряше вратата, лорд Ветинари се наведе към Мойст.

– А, добре е също така да се уверите, че всички са напуснали старата магьосническа кула преди зазоряване.

– Какво имате пред вид, сър? – попита Мойст. Убеден бе, че неговото лице не издава нищо.

Ветинари се облегна.

– Добре изработено, господин Липвиг.

Пред Пощата се бе насъбрала тълпа. Докато Мойст си проправяше път към входа, се надигна ликуване. Заваляло беше – саждено–сивкав ръмеж – нищо повече от мъгла с проблем с теглото.

Някои от служителите му го очакваха вътре. Осъзна, че слухът не бе стигнал дотук. Дори денонощната мелница за сплетни, каквато бе Анкх–Морпорк, не бе успяла да го изпревари на връщане от Университета.

– Какво стана, господин директоре? – обади се Грош със сключени пред гърдите си глани. – Победиха ли ни?

– Не, – отвърна Мойст, но хората доловиха остротата в тона му.

– Ние ли спечелихме?

– Архиканцлерът ще реши, – отговори Мойст. – Предполагам, че няма да разберем още поне две седмици. Семафорите са затворени, обаче. Извинете, много е объркано...

Остави ги да стърчат и зяпат след него, и повлече към кабинета си, където Помпа стоеше в кьошето.

– Добър Вечер, Господин Липуиг, – изтътна големът.

Мойст седна и скри лице в дланите си. Победил бе, но не се усещаше победител. Беше затънал в невероятна каша.

Залозите? Е, ако Оловния се добере до Генуа, можем да спорим, че съгласно правилата, Пощата печели, но Мойст живееше с усещането, че залозите вече не важат. Поне хората ще си приберат обратно парите.

Трябва да пусне Трасето. Един бог само знае как. Нали обеща на Гнуто? Удивително как хората свикнаха да разчитат на семафорите. Със седмици ще живее в неизвестност и няма да знае какво се е случило с Оловния, а дори и Мойст бе свикнал с дневните сводки от Генуа. Като да ти отрежат пръст. Но семафорите бяха тромава чудовищна операция, прекалено много кули, прекалено много хора, прекалено много усилия. Не може да няма начин да станат по–леки и по–евтини ... или може би Трасето е толкова огромно, че никога няма да излезе на печалба. Може би е като Пощата – печалбата е за цялото общество.

Утре ще трябва да помисли сериозно. Редовни пощенски емисии. Много нови служители. Стотици работи за вършене, и стотици други работи за вършене, преди да опре до предишните. Надали ще е изобщо забавно да дърпа мудния колос за опашката – ако приемем, че таква съществува. Победи; сега му остава да събере късчетата и да ги накара да заработят отново. Да дойде на другата сутрин и да повтори процедурата – ден подир ден.

Не би следвало да свършва по този начин. Печелиш, грабваш мангизите и напускаш. Не бяха ли такива правилата на играта?

Погледът му се спря на пощенската кутийка на Ангаммарад, плъзна се по кородиралата огъната презрамка. Прииска му се да пропадне на дъното на морето.

– Господин Липвиг?

Вдигна очи. Секретарят Дръмкнот бе застанал на вратата, зад гърба му надничаше още един чиновник.

– Да?

– Простете за безпокойството, сър, – каза секретарят. – Дошли сме да се видим с господин Помпа. За една дребна корекцийка само, ако не възразявате?

– Моля? О. Разбира се. Както желаете. Заповядайте, – небрежно махна с ръка Мойст.

Двамината се приближиха към голема. След кратък приглушен диалог той коленичи и чиновникът отвинти горната част на главата му.

Мойст се ококори потресено. Известно му бе, че се прави по този начин, но си е шокиращо, когато се случи пред очите ти. Двамината почовъркаха вътре нещо, което Мойст не улови съвсем, след което с глух глинен звук черепът бе завинтен обратно на мястото му.

– Извинявайте за безпокойството, сър, – повтори Дръмкнот, след което двамата чиновници напуснаха.

Помпа остана на колене за момент, след което тежко се изправи. Алените очи се фокусираха върху Мойст и големът протегна длан.

– Не Ми Е Известно Какво Представлява Удоволствието, Но Съм Убеден, Че Ако Би Ми Било, То Работата Ми С Вас Би Била Удоволствие, – произнесе той. – А Сега Се Налага Да Ви Напусна. Поверена Ми Бе Нова Задача.

– Значи повече няма да ми бъдеш ... ъм ... офицер по надзора? – стъписа се Мойст.

– Точно.

– Чакай малко, – прозрение озари лицето на Мойст, – Ветинати те праща да намериш Гилт, нали?

– Нямам Право Да Коментирам.

– Нали? Няма начин да е друго! Значи няма да ме преследваш повече?

– Няма Да Ви Следвам Повече.

– Значи съм свободен да си вървя?

– Нямам Право Да Коментирам. Лека Нощ, Господин Липуиг. – Помпа се поколеба на изхода. – Не Съм Убеден Също Така Какво Е Щастие, Господин Липуиг, Но Ми Се Струва – Да, Струва Ми Се, Че Съм Щастлив, Задето Ви Познавам.

И, като наведе глава под касата на вратата, големът си тръгна.

Сега остава единствено върколака, помисли си част от ума на Мойст, по–бърза и от светлината. А тях не ги бива по корабите, да не говорим, че напълно губят следата сред океана! Среднощ е, Стражата е заета, всички тичат насам–натам като ненормални, останали са ми малко парици, пък и все още пазя диамантения пръстен и колодата ... кой ще забележи? На кого ще му пука? Кой би се разтревожил?

Може да се скрие навсякъде. Не е той, обаче, комуто идваха тия мисли, ... само няколко стари нервни клетки, включени по навик. Няма повече къде да да се скрие, вече не.

Той пристъпи към голямата дупка в стената и надникна надолу към главната зала. Тия хора изобщо ли не си ходят по домовете? Новината обаче се бе разчула, и ако искаш надежда за каквото и да бъде изпратена още утре, трябва да дойдеш в Пощата. Дори и в този час долу кипеше оживена дейност.

– Чаша чай, господин Липвиг? – разнесе се зад него гласът на Стенли.

– Бладаря ти, Стенли, – отвърна, без да се обръща, Мойст. Долу мис Макалариът се бе покатерила на стол и зачукваше нещо на стената.

– Всички разправят, че сме победили, сър, ‘щото семафорите не работят, ‘щото директорите им са в затвора, сър. Казват, че е достатъчно господин Ъпрайт да стигне до Генуа! Само че господин Грош смята, че букмейкърите няма да искат да платят, сър. А кралят на Ланкър иска да му отпечатаме марки, но излиза малко скъпичко, сър, понеже те пускат най–много десет писма годишно там горе. Тъй или иначе, дадохме им да разберат, а, сър! Пощата се завръща!

– Плакат ли закача? – почуди се гласно Мойст.

– Моля, господин Липвиг?

– Хм ... нищо. Благодаря ти, Стенли. Приятно прекарване с марките. Радвам се да те видя толкова ... изправен...

– Чувствам се, сякаш живея нов живот, сър, – отговори Стенли. – А сега по–добре да бягам, долу имат нужда от помощ със сортирането...

Плакатът бе неумело изработен. Гласеше: „Благодарим Ви, Г–н Липвик!”

Униние обзе Мойст. Винаги се бе чувствал подтиснат след голям удар, но този път е най–зле. Дни наред умът му се бе рял във висините и го бе карал да се усеща жив. Сега се чувстваше безжизнен. Закачиха плакат за него, а той е крадец и мошеник. Всичките ги бе излъгал, а – ей ги – благодаряха му задето ги бе измамил.

Откъм врата зад него се донесе спокоен глас:

– Лудият Ал и момчетата ми казаха какво си направил.

– О, – обади се Мойст без да се обръща. В момента припалва цигара, представи си той.

– Постъпката ти не е почтена, – продължи с все същия равен тон Адора Бел Диърхарт.

– Почтеният подход не би свършил работа, – отвърна Мойст.

– Да не намекваш, че духът на брат ми ти е подшушнал идеята?

– Не. Сам я измислих, – каза Мойст.

– Хубаво. Щото ако беше пробвал да минеш с тоя номер пред мене, щеше да ходиш сакат до края на живота си, имай ми вяра.

– Благодаря, – отвърна с оловен глас Мойст. – Измислих лъжа, в която хората биха искали да вярват. Лъжа и нищо повече. Средство да закрепя Пощата и да измъкна Трасето от лапите на Гилт. Вероятно ще получиш компанията, ако я искаш. Ти и останалите измамени от Гилт. Ще помогна, ако е по силите ми. Можеш да не ми благодариш.

Почувства я да се приближава.

– Не беше лъжа, – каза тя. – Случи се онова, което би следвало да бъде истина. Майка ми много се трогна.

– Тя да не би да е повярвала?

– Не й се иска да не вярва.

Никой не иска. Непоносимо, помисли си Мойст.

– Виж сега какво, известно ми е на какво приличам, – каза той. – Не съм човекът, за който всички ме мислят. Исках единствено да докажа пред себе си, че съм раличен от Гилт. Не просто чук, разбираш ли? Но въпреки всичко си оставам мошеник по професия. Мислех, че си го разбрала. Мога да се преструвам на искрен така успешно, че сам не чувствам разликата. Бъзикам се с умовете на хората...

– Но не мамиш никого, освен самия себе си, – заключи госпожица Диърхарт, присегна се и го улови за ръка.

Мойст ... се отскубна, побягна навън, напусна града и се върна към предишния си живот, или животи, винаги в движение, продавайки стъкълца вместо диаманти, но някак си не му потръгваше, пламът бе угаснал, не му бе забавно, дори и с картите не ставаше, парите се топяха, докато една зима в някаква порутена страноприемница, той извърна лице към стената ...

И му се яви един ангел.

– Какво се случи току–що? – попита госпожица Диърхарт.

А може би все пак имаш право на втори...

– А–а, нищо, отнесох се за момент, – каза. Златистото сияние се надигна. Всичките ги измами, дори тука. Но най–приятното е, че няма нужда да спира, може да продължи все така. Просто трябва да си напомня отвреме–навреме, веднъж на няколко месеца, че е свободен да си тръгне когато си пожелае. Докато знае, че може, няма да му се наложи да го стори. Госпожица Диърхарт, без цигара между устните, бе застанала само на стъпка разстояние. Той се наведе...

Прекъсна го шумно прокашляне. Оказа се Грош, понесъл обемист пакет.

– Простете, че ви прекъсвам, гос’ине, ама това пристигна току–що за вас, – каза той и сбърчи неодобрително нос. – По куриер, представете си, не по някой от нашите. Реших да го донеса право тука, ‘щото нещо шава вътре...

Шава, наистина. Мойст забеляза отворите за въздух. Предпазливо отвори капака и дръпна пръстите си тъкмо навреме.

– Дванайсет и половина процента! Дванайсет и половина процента! – изкрещя папагалът и кацна върху фуражката на Грош.

Без писмо, без обратен адрес.

– Кой ли може да ви праща папагал? – почуди се Грош, като внимаваше да не вдига ръце в близост до закривения клюн.

– От Гилт е, нали? – обади се госпожица Диърхарт. – Подарява ти птицата си?

Мойст се усмихна.

– Така излежда, да. Една осма!

– Дванайсет и половина процента! – потвърди папагалът.

– Отнесете го, господин Грош, – помоли Мойст. – И го научете да признася ... да произнася...

– „Имай ми доверие”? – предложи госпожица Диърхарт.

– Точно! – съгласи се Мойст. – Действайте, господин Грош.

Когато Грош излезе с папагал на рамо, Мойст се обърна към жената. – А утре, – каза той, – ще възстановя полилеите!

– Какво? Мойст, сградата няма дори покрив!

– Всичко по реда си. Имай ми доверие! А след това, кой знае? Може дори да успея да върна лакирания тезгях! Нямат край възможните неща!

И тогава, над оживената суматоха на полуразрушената сграда, бели перца заваляха от покрива.Може би да бяха ангелски, въпреки че по–вероятно бе да идваха от някой гълъб, който соколът изкормваше върху таванския дирек. Но важното е, че бяха перца. Всичко е въпрос на стил.

* * *

Понякога до истината се достига, като се сумират заедно всички дребни лъжи и се извадят от съвкупността на известното.

Лорд Ветинари стоеше най–отгоре на стъпалата в Голямата дворцова зала и наблюдаваше стълпилите се чиновници. Техният Конклудиум изпълваше цялото просторно помещение. Тук и там по пода бяха начертани тебеширени окръжности, квадрати и триъгълници. Вътре в тях на застрашително спретнати купчини бяха струпани документи и счетоводни книги. Някои чиновници работеха вътре в тебеширените очертания; други безшумно се прехвърляха от една купчина към друга, понесли листове хартия сякаш бяха свето причастие. Периодически пристигаха стражари и секретари, понесли още счетоводни документи, които биваха тържествено приемани, оценявани и прибавяни към подходящия куп.

Сметала чаткаха отвсякъде. Чиновниците сновяха напред–назад, отвреме–навреме се срещаха в някое от очертанията и доближаваха глави в приглушена дискусия. Това довеждаше или до отправяне в нова посока, или, все по–често с напредването на нощта, в начертаване на нова фигура на пода и запълването й с документация. Понякога някое от очертанията биваше изтрито и заличено, а съдържанието му преминаваше в съседните купчини.

Никой магически кръг, никоя свещена мандала не е била рисувана с такава болезнено педантична грижа, колкото изводите, очертани по пода. Пантомимата продължаваше час след час, първоначално ужасяваща, по–късно отегчителна. Битката на счетоводителите, които преследваха врага през леса от колони и папки. Мойст бе в състояние да чете думи, които ги няма, но чиновниците откриваха цифри, които не съществуваха, или бяха записани по два пъти, или си бяха на мястото, но в обратен ред. Не бързаха. Като обелиш лъжите, истината ще се покаже, гола и засрамена, и няма къде да се крие.

Господин Чийзбъро се яви в три сутринта, забързан и бършещ горчиви сълзи, за да научи, че банката му представлява единствено празна черупка, пълна с хартия. Той призова собствените си чиновници, с нощници затъкнати в припряно нахлузени панталони, които коленичиха редом с останалите мъже и заразстилаха още документи с надеждата, че ако съзерцават достатъчно продължително цифрите, те ще дадат друга сума.

После Стражата донесе малък червен тефтер, комуто бе отреден собствена окръжност и скоро цялата схема се пренареди около него...

Зазоряваше се, когато навъсените мъже пристигнаха. Те изглеждаха по–възрастни, и по–дебели, и по–загладени – но непретенциозно, непретенциозно – облечени, и се движеха с улегналото самочувствие на сериозни пари. Те също бяха финансисти, по–богати и от кралете (които често са доста бедни), но едва ли някой в града извън собствения им кръг би ги разпознал на улицата. Тихо размениха думи с Чийзбъро, като с човек загубил свиден близък, после се консултираха помежду си, извадиха златни автоматични моливи и задраскаха в малки джобни тефтерчета, като караха числата вихрено да танцуват. Достигнато бе негласно споразумение, стиснаха се длани, което в техните кръгове носи повече тежест от писмен договор. Първото домино бе закрепено. Фундаментът на света престана да се клати. Кредитната банка ще отвори на суртинта, и когато го стори, банкнотите ще имат цена, надниците ще бъдат платени, градът ще бъде нахранен.

На този етап те спасиха града посредством злато по–успешно, отколкото който и да е герой посредством стоманата на оръжието си. Но в действителност нямаше никакво злато, нямаше дори обещание за злато, но по–скоро като че ли фантазия за злато, магически сън, в който златото е там, от другата страна на дъгата, и ще бъде завинаги там, доколкото, естествено, никой не се усъмни и не отиде да се увери.

Тази система е позната като Финанси.

На път към дома след лека закуска, един от мъжете се отби на визита до Гилдията на Убийците, за да поднесе почитанията си на стария приятел лорд Дауни, по време на която текущите събития бяха дискутирани отгоре–отгоре. В резултат на което Рийчър Гилт, където и да се намираше, се превърна в най–неблагоприятния застрахователен риск на света. Хората, които охраняват дъгата, не обичат да им се застава на пътя на слънцето.