04

* * *

Баба Вихронрав замръзна с втора курабийка на половината път към устата.

— Нещо приближава.

— Подсказа ти го вътрешният ти нюх ли? — сериозно попита Маграт. Тя беше научила много за вещерството от книгите.

— Подсказват ми го собствените ми уши — отговори Баба и вдигна многозначително вежди по посока на Леля Ог.

Старата Уимпър бе прекрасна жена навремето си, но с прекалено модерни разбирания. Твърде много цветя, романтични идеи и други подобни.

Светкавиците осветяваха ливадите и се спускаха към гората, но дъждът и топлата лятна пръст изпълваха въздуха с валма мъгла.

— Чаткане на копита ли дочувам? — попита Леля Ог. — Никой не би се осмелил да дойде толкова нависоко по това време на нощта.

Маграт плахо се озърна. Тук-там из пустошта се извисяваха каменни колони-мегалити, чийто произход се губеше назад във времето. Говореше се, че живеят собствен живот. Тя настръхна.

— От какво се страхуват? — смънка Маграт.

— От нас — отговори самодоволно Баба Вихронрав.

Тропотът на копита приближи, конете забавиха ход. И внезапно колесницата изникна с трясък измежду високите храсти, конете бяха покрити с пяна. Кочияшът скочи от капрата, заобиколи колесницата, отвори вратата, измъкна отвътре голям вързоп и се втурна към вещиците.

Закова се на половината път към тях през подгизналия торф и се втренчи в Баба Вихронрав с ужасен взраз на лицето.

— Всичко е наред — прошепна тя и шепотът проряза тътнещата буря, ясен като камбанен звън.

Тя направи няколко крачки напред и една светкавица тъкмо навреме й позволи да погледне право в очите на мъжа. Те имаха специфичното разфокусирано изражение, което подсказваше на онези, които владееха Познанието, че човекът не вижда нищо повече на този свят.

В последен предсмъртен спазъм той тикна вързопа в ръцете на Баба и се строполи напред. Перата на стрелите, които стърчаха от гърба му, потрепнаха на вятъра.

Три фигури се приближиха към светлината на огъня. Баба погледна в друг чифт очи, които бяха също тъй студени, както и склоновете адови.

Притежателят им захвърли настрана арбалета си. Метална ризница проблясна изпод подгизналия плащ, когато той изтегли меча.

Не го размаха. Очите му не изпускаха лицето на Баба. Не бяха очи на човек, който би се забавлявал с размахване на предмети. А на човек, който знае точно за какво служат мечовете. Той протегна ръка.

— Дай ми го!

Баба отметна одеялото в ръцете си и се взря в малко личице, потънало в сън. Тя вдигна поглед.

— Не — отговори от принципни съображения.

Погледът на войника се стрелна от нея към Маграт и Леля Ог, които стояха толкова неподвижни, сякаш бяха част от мегалитите на високата пустош.

— Вие вещици ли сте? — попита.

Баба кимна. Светкавица се заби като небесен свредел и малко храстче на стотина разкрача разцъфна в пламъци. Другите двама войници измърмориха нещо, но той само се подсмихна и вдигна облечена в броня ръка.

— Да не би кожата на вещиците да отблъсква стоманата?

— Не, доколкото ми е известно — каза Баба с равен глас. — Но би могъл да пробваш.

Един от войниците пристъпи напред и плахо докосна началника си по рамото:

— При всичкото ми уважение, сър, това не е добра идея.

— Млъквай!

— Но би било ужасно лоша поличба да…

— Трябва ли да повтарям?!

— Сър.

Очите на войника уловиха погледа на Баба за секунда — в тях се отразяваше само безпомощният му ужас.

Водачът се ухили на Баба, която не бе помръднала и мускул.

— Твоята селска магия е само за глупаците, майко на нощта. Мога да те покося, както си стоиш.

— Тогава удряй, човече. — Баба погледна през рамо. — Ако сърцето ти го подсказва, удряй толкова силно, колкото смееш.

Мъжът вдигна меч. Копие светлина полетя надолу и разцепи скалата на няколко крачки от тях, като изпълни въздуха с пушек и воня на овъглен пясъчник.

— Не уцели — злорадо се усмихна мъжът и Баба забеляза как мускулите му се напрегнаха, когато понечи да замахне с меча си.

Изражение на пълно объркване прекоси лицето му. Той наклони глава на една страна, отвори уста, сякаш се опитваше да проумее някаква нова, непонятна идея. Мечът се изплъзна от пръстите му и острието се заби в пръстта. Мъжът въздъхна и се сгърчи много бавно току в краката на Баба. Тя подритна леко трупа с върха на обувката си.

— Може би просто не си бил наясно в какво се целех — прошепна. — Майка на нощта, как пък не!

Войникът, който се беше опитал да възпре началника си, гледаше с ням ужас окървавения кинжал в ръката си и отстъпваше механично назад.

— Аз… аз… аз не можех да го допусна. Той не трябваше да… Не е.. не е правилно — заекна той.

— Тукашен ли си, млади момко? — попита Баба.

Човекът се отпусна на колене.

— От Бесния Вълк съм, г’спожо, — отговори. Погледът му се върна върху тялото на поваления капитан. — Сега ще ме убият! — завайка се.

— Ти просто стори онова, което намери за правилно — успокои го Баба.

— Не съм станал войник за това. Не и за да обикалям и да убивам хора.

— Точно така. Ако бях на твое място, щях да стана моряк — каза Баба замислено. — Да, морска кариера. И бих започнала колкото е възможно по-скоро. Всъщност още сега. Бягай, човече! Бягай към морето, където не остават следи. Обещавам ти дълъг и успешен живот. — Тя се замисли за момент и добави: — Най-малкото по-дълъг, отколкото ако продължаваш да се мотаеш наоколо.

Войникът се надигна, изгледа я със смесица от благодарност и страхопочитание и изчезна в мъглата.

— Ще ни каже ли някой най-после за какво беше всичко това? — обърна се Баба към третия човек. Към мястото, където третият човек беше стоял. Трите вещици дочуха отдалечаващ се тропот на копита, който бързо заглъхна в торфа. Леля Ог се приближи с накуцване.

— Бих могла да го хвана — предложи тя. — Как мислиш?

Баба поклати глава. След това приседна на един камък и се загледа в детето в ръцете си. Беше момченце, не повече от двегодишно, голичко под одеялото. Тя го полюля разсеяно и се втренчи в нищото.

Леля Ог разгледа двата трупа със самочувствието на човек, у когото смъртта не всява страх.

— Тримата конници може да са били бандити — каза с трепет в гласа Маграт.

Леля поклати глава.

— Странна работа. И двамата носят един и същ герб. Две мечки на щит в черно и златно. Някой да знае какво означава това?

— Това е гербът на крал Верънс — обясни Маграт.

— А кой е той? — попита Баба Вихронрав.

— Той управлява тази страна.

— А, този крал — каза Баба с пренебрежение.

— Войниците на краля да се избиват един друг… Не виждам никакъв смисъл — почуди се Леля Ог. — Маграт, я иди да огледаш колесницата.

Най-младата от трите вещици надникна вътре и се появи с голяма торба в ръце. Изтръска я и нещо тупна с глух звук на земята.

Бурята беше отшумяла към другата страна на планината и влажната луна разпръскваше деликатна светлина върху подгизналата пустош. Тя се отразяваше с мек блясък в това, което без никакво съмнение бе изключително важна корона.

— Вижте, корона! — възкликна Маграт. — Гледайте, има си всичките заострени нещица отгоре.

— О, боже — промърмори Баба.

Детето изгука в съня си. Баба Вихронрав не обичаше да поглежда бъдещето, но в момента усещаше как бъдещето се е втренчило в нея.

Изражението му никак не й се понрави.

Крал Верънс гледаше миналото с подобни чувства.

— Можеш ли да ме видиш? — попита той.

— О, да. Доста ясно при това, бих казал — отговори новодошлият.

Верънс озадачено вдигна вежди. Да бъдеш призрак изискваше чувствително повече умствено напрежение, отколкото му бе нужно приживе. Той се бе справял изненадващо добре през последните четирийсетина години, без да му се налага да разсъждава повече от веднъж-дваж дневно, а сега вършеше този нелек труд през цялото време,

— Аха, значи и ти си призрак.

— Добро попадение.

— Досетих се заради главата, дето я държиш под мишница — доволен от находчивостта си, отвърна Верънс. — Насочи мислите ми в правилната посока.

— Притеснява ли те? Мога да си я нахлупя обратно, ако те дразни — услужливо предложи възрастният призрак. Протегна свободната си ръка. — За мен е удоволствие да се запознаем. Аз съм Чампот, крал на Ланкър.

— Верънс. И аз. — Той сведе поглед, за да разгледа по-внимателно чертите на лицето на другия, и добави: — Не си спомням да съм виждал портрета ти в Дългата галерия…

— О, нея я построиха по-късно — махна пренебрежително с ръка Чампот.

— А ти откога си тук?

Чампот протегна надолу ръка и замислено се почеса по носа.

— От около хиляда години може би — каза със сянка на самодоволство в гласа. — Като човек и като призрак.

— Хиляда години!

— Фактически аз построих замъка. Тъкмо го бяхме боядисали и отвътре, и племенникът ми взе, че ми отсече главата, докато спях. Просто не мога да ти опиша колко ми докривя от тая работа.

— Но… хиляда години… — повтори немощно Верънс.

Чампот го подхвана за лакътя.

— Не е толкова зле — довери му, докато разхождаше сащисания крал по двора. — В доста отношения е дори по-хубаво, отколкото да бъдеш жив.

— Ще да са ужасно необичайни отношения, значи! — сопна се Верънс. — На мене ми харесваше като бях жив!

Чампот му се ухили с разбиране.

— Скоро ще свикнеш, не се бой.

— Аз не искам да свиквам!

— Имаш мощно морфогенно поле, затова е — отбеляза Чампот. — Мога да го почувствам оттук. Аз обръщам внимание на тия неща. Да. Изключително мощно, бих казал.

— Това пък какво е?

— Никога не съм бил силен в приказките. Винаги ми се е струвало по-лесно да ударя някого с нещо, вместо да му приказвам. Но доколкото схващам, всичко се свежда до това колко жив си бил. Когато си бил жив и здрав, искам да кажа. Нещото се нарича… — направи пауза той — животинска виталност. Да, точно тъй беше. Животинска виталност. Колкото повече от нея имаш, толкова по-дълго оставаш себе си, след като се превърнеш в призрак. Предполагам, че приживе си бил сто процента жив.

Въпреки нежеланието си Верънс се почувства поласкан.

— Стараех се да не оставам без работа — отговори.

Двамата крале преминаха с отмерена стъпка през стената и влязоха в Голямата зала, която понастоящем беше празна. Видът на грубите кръстокраки маси отключи автоматична реакция у Верънс.

— Как решаваме проблема със закуската? — попита той.

Чампот го изгледа изненадано.

— Ние не закусваме — отговори. — Ние сме призраци.

— Ама аз съм гладен!

— Не, всъщност не си. Всичко е просто плод на твоето въображение.

От кухнята се дочу потракване на съдове. Готвачите вече бяха станали и по липса на други инструкции приготвяха обичайното за замъка сутрешно меню. Познати аромати се носеха из въздуха току под опушения свод, който отвеждаше към кухнята.

Верънс подсмръкна.

— Наденички — замечтано произнесе той. — Бекон. Яйца. Пушена риба. — Загледа се в Чампот. — Кървавица — прошепна.

— Всъщност дори нямаш стомах — отбеляза възрастният призрак. — Всичко става единствено в съзнанието ти. Силата на навика, разбираш ли. Само си мислиш, че искаш да ядеш.

— Аз мисля, че умирам от глад.

— Да, но така или иначе не можеш дори да докоснеш храната — внимателно обясни Чампот. — Нищо не можеш да пипнеш.

Верънс приседна на една от пейките, като внимаваше да не потъне през нея, и обгърна с длани главата си. Беше чувал, че смъртта е лошо нещо. Просто досега не си беше давал сметка колко лошо беше всъщност.

Жадуваше за отмъщение. Искаше да се измъкне от този ужасен замък и да намери сина си. Но истински го плашеше фактът, че това, което му се искаше най-много от всичко на света, беше поднос пържени бъбречета.

Влажна зора наводни пейзажа, озари бойните кули на замъка Ланкър, атакува караулното помещение и най-накрая проникна през капаците на прозорците.

Дук Фелмет унило се взираше в мократа гора. Наоколо имаше толкова много от нея!… Не че лично той имаше нещо против дърветата като такива, просто гледката на толкова много дървета на едно място му се струваше безкрайно депресираща. Все му се искаше да почне да ги брои.

— Наистина, любов моя — каза.

Дукът извикваше у хората представата за някакъв вид влечуго, вероятно от тези, които обитават вулканични острови, помръдват веднъж дневно, притежават рудиментарно трето око и мигат веднъж месечно. Той самият считаше себе си за цивилизован мъж, далеч по-приспособен към сухия въздух и яркото слънце на някой по-добре организиран климат.

От друга страна, разсъждаваше той, може би е прекрасно да бъдеш дърво. Дърветата нямат уши, беше категоричен по въпроса. И освен това изглежда се справяха някак и без свещеното тайнство на брака. Мъжките дъбове — беше го видял с очите си — просто разпръскваха полена си и бризът го понасяше. Работата по отглеждането на жълъдите — освен ако не се наричаха дъбови ябълки, не, със сигурност бяха жълъди — се случваше някъде другаде…

— Да, съкровище мое — повтори той.

Да-а, дърветата всичко си бяха измислили. Дук Фелмет хвърли последен поглед към зеленото покривало на леса. Егоистични копелета.

— Разбира се, скъпа моя.

— Какво? — попита дукесата.

Дукът се поколеба, като отчаяно се опита да превърти назад в главата си монолога й от последните пет минути. Чул бе нещо, свързано с това, че бил половин мъж и… нарочно се преструвал на нерешителен. И със сигурност беше дочул оплакване от студа, царящ в замъка. Да, вероятно това беше. Е, тия окаяни дървета поне веднъж можеха да влязат в употреба.

— Ще наредя да отсекат няколко и да ги донесат право тук, любима моя — обясни той.

Лейди Фелмет за миг загуби дар слово. А това бе събитие за отбелязване в календара. Тя бе едра, внушителна жена и създаваше у хората, които се сблъскваха за пръв път с нея, впечатлението, че виждат пред себе си галеон, плаващ с развити платна. Ефектът се подсилваше от злощастната й вяра, че червеното кадифе й отива. То не подчертаваше тена й, а беше в абсолютна хармония с него.

Дукът често размишляваше върху щастливия си жребий с избора на съпруга. Ако не бе двигателят на нейната амбиция, той и досега би бил просто поредният местен лорд с нищо друго за вършене освен лова, пиенето и упражняването на своите droit de seigneur^[2]. Вместо това сега беше само на крачка от трона и скоро щеше да бъде законен монарх на земите, докъдето му поглед стигаше.

Като се има предвид, че докъдето му се простираше погледът, виждаше единствено дървета.

Въздъхна.

— Какво искаш да насечеш? — ледено попита лейди Фелмет.

— О, дърветата.

— Какво общо имат с това дърветата?

— Ами-и… толкова са много — отговори прочувствено дукът.

— Не променяй темата!

— Извинявай, сладка моя.

— Тъкмо казвах — как може да си толкова глупав, та да ги оставиш да ти се изплъзнат? Аз ти обяснявах, че оня слуга е прекалено лоялен. Не можеш да имаш доверие на подобни хора.

— Не, любов моя.

— По някаква случайност да си изпратил хора след тях?

— Пратих Бенцен. И двама стражи.

— О.

Дукесата направи пауза. Капитанът на личната гвардия на дука, Бенцен, по настървението си на убиец можеше да се мери с побъркана мангуста. Подразни я усещането, че за момент бе лишена от възможността да уличи в грешка съпруга си, но успя да се измъкне грациозно от Ситуацията.

— Нямаше да се налага да го пращаш след бегълците, ако ме беше слушал овреме. Но ти никога не ме слушаш.

— Какво не правя, страст моя? — прозя се дукът.

Изминалата нощ бе дълга. Вилня гръмотевична буря с излишно драматични размери, а след това на главата му се беше стоварила всичката тая объркана история с кинжалите.

Споменахме, че дук Фелмет бе само на крачка от трона. Въпросната крачка се бе случила на върха на стълбището, което водеше към Голямата зала. Крал Верънс се бе строполил в подножието му само за да се наниже, в противоречие с всички вероятностни закони, на своята собствена кама.

Неговият личен знахар беше обявил, че смъртта е настъпила в резултат на естествени причини. Преди това Бенцен отиде да консултира човека и да му обясни, че падането по стълбище с кинжал, забит в гърба, всъщност е болест, причинена от неразумно отваряне на устата.

Няколко кралски телохранители, които явно не дочуваха добре, вече бяха прихванали заболяването. Нощес се беше разразила нещо като малка епидемия.

Тръпки полазиха по гърба на дука. Детайлите от изминалата нощ изникваха едновременно замъглени и ужасяващи в ума му.

Той се опита да убеди сам себе си, че всички неприятности са отминали и вече разполага с кралство. Не че е кой знае какво — предимно дървета, като се поогледа човек, но все пак си беше кралство и той си имаше корона.

Стига само да успее да я намери.

Замъкът Ланкър бе построен върху една издадена скала от архитект, който явно беше чувал за Горменгаст^[3], но не бе разполагал с нужния бюджет. Въпреки това човекът явно се беше постарал — наслагал беше преоценени назъбени кули, досущ като излезли от калъп, купени на сметка подземия*, колонади, амбразури и бойници, водоливници, островърхи кули, вътрешни дворчета, караулни помещения и тъмници. Почти всичко, от каквото един замък има нужда, с изключение може би на стабилни основи и хоросан, който да не се отмива от първия по-силен дъжд.

Замъкът се бе шеметно надвесил над разпенената бяла вода на река Ланкър, която мрачно тътнеше хиляда стъпки по-надолу. От време на време късчета мазилка падаха в нея.

Въпреки че беше малък, замъкът разполагаше с хиляди места, където да се скрие корона.

Дукесата профуча край него, за да си намери да ругае някого другиго, и остави лорд Фелмет да съзерцава унило пейзажа. Започваше да вали.

Наред с разигралите се събития, някой гръмовно почука на портите на замъка. Това сериозно разстрои дворцовия вратар. Той играеше в топлия уют на кухнята „Черен Петър“ с дворцовия готвач и с дворцовия шут.

Вратарят изръмжа и се изправи.

— Тропа се отвъд.

— Къде отвъд? — попита Шутът.

— Отвъд портата, глупако.

Шутът притеснено го изгледа.

— Тропане отвъд портата? — подозрително попита той. — Това Зен ли е, що ли?

Когато вратарят с пъшкане и сумтене се отправи към вратите на замъка, готвачът побутна още един петак към купчинката със залозите и хвърли остър поглед над картите си към Шута.

— Какво е Зен?

Камбанките на Шута звъннаха, докато си подреждаше картите. Той обясни разсеяно:

— О, това е разновидност на клачианската философска система Сумтин, известна с аскетизма си и със стремежа към личен духовен мир и завършеност, които се постигат посредством медитация и дихателни техники. Интересен аспект на философията им е задаването на привидно безсмислени въпроси с цел разширяване на дверите на възприятието.

— Я пак повтори — подозрително каза готвачът.

Той беше на ръба на нервен срив. Докато сутринта носеше закуската към Голямата зала, непрекъснато му се струваше, че нещо се опитва да измъкне подноса от ръцете му. И като че това не беше достатъчно лошо, та новият дук го бе върнал обратно, за да му донесе… Той потрепери. Овесена каша! И рохко яйце! Готвачът бе прекалено стар за подобни изненади. Беше свикнал да върши работата по своя си начин. Беше готвач в истинските традиции на феодалното владение. Ако няма натикана ябълка в устата си и не става за печене, той отказваше да сервира ястието.

Шутът се поколеба с карта в ръка, потисна паниката си и заразсъждава трескаво.

— Мислим си, чиче — изквича той, — дека вий сте по-претъпкан с въпроси, отколкото е платноходката с платна.

Готвачът се успокои.

— Добре де, окей — каза, все още не напълно убеден. На Шута му се наложи да изгуби следващите три раздавания, само и само да замаже грешката.

Междувременно вратарят отвори прозорчето на малката портичка и надникна през дупката.

Кой тропа отвъд? — изръмжа той.

Въпреки че беше измокрен до кости и ужасен до смърт, войникът се поколеба.

— Отвъд? Отвъд кое? — попита той.

— Ако си ме разкарвал само за да ме разиграваш, като нищо можеш да си стоиш отвъд целия ден — меко каза вратарят.

— Не! Аз трябва да видя дука по неотложност! — извика войникът. — Вещици са наизлезли!

Вратарят тъкмо се готвеше да отвърне нещо от рода на „Е, добро време на годината са си избрали да наизлизат“ или „И на мене ми се иска да изляза, ама…“. Спря, когато видя изражението на мъжа отвън. Не беше лице на човек, който би проумял шегата. Беше поглед на човек, зърнал неща, с които добрият гражданин не се осмелява да се шегува…

* Bargain basement се превежда буквално като „преоценено мазе”. На английски терминът означава „Магазин за преоценени стоки”. Бел. Прев.

[2] Каквото и да означаваше това. Така и не се беше намерил някой, готов да му го обясни. Но със сигурност беше нещо, което добрият феодален владетел следва да върши и — той беше почти убеден в това — се нуждаеше от редовно упражняване. Представяше си го като някакво голямо рунтаво куче. Той определено смяташе да си вземе куче и да го упражнява, както си му е редът.

Droit de seigneur или jus primae noctae е правото на първа брачна нощ. В средновековна Европа владетелят на земята е разполагал с правото да преспи с булката на всеки свой васал през първата нощ след сватбата. Бел. прев. ↑

[3] Горменгаст е вълшебен древен замък от едноименната трилогия на Марвин Пийк. Бел. прев. ↑

* * *

Granny Weatherwax paused with a second scone halfway to her mouth.

'Something comes,' she said.

'Can you tell by the pricking of your thumbs?' said Magrat earnestly. Magrat had learned a lot about witchcraft from books.

'The pricking of my ears,' said Granny. She raised her eyebrows at Nanny Ogg. Old Goodie Whemper had been an excellent witch in her way, but far too fanciful. Too many flowers and romantic notions and such.

The occasional flash of lightning showed the moorland stretching down to the forest, but the rain on the warm summer earth had filled the air with mist wraiths.

'Hoofbeats?' said Nanny Ogg. 'No-one would come up here this time of night.'

Magrat peered around timidly. Here and there on the moor were huge standing stones, their origins lost in time, which were said to lead mobile and private lives of their own. She shivered.

'What's to be afraid of?' she managed.

'Us,' said Granny Weatherwax, smugly.

The hoofbeats neared, slowed. And then the coach rattled between the furze bushes, its horses hanging in their harnesses. The driver leapt down, ran around to the door, pulled a large bundle from inside and dashed towards the trio.

He was halfway across the damp peat when he stopped and stared at Granny Weatherwax with a look of horror.

'It's all right,' she whispered, and the whisper cut through the grumbling of the storm as clearly as a bell.

She took a few steps forward and a convenient lightning flash allowed her to look directly into the man's eyes. They had the peculiarity of focus that told those who had the Know that he was no longer looking at anything in this world.

With a final jerking movement he thrust the bundle into Granny's arms and toppled forward, the feathers of a crossbow bolt sticking out of his back.

Three figures moved into the firelight. Granny looked up into another pair of eyes, which were as chilly as the slopes of Hell.

Their owner threw his crossbow aside. There was a glimpse of chain mail under his sodden cloak as he drew his sword.

He didn't flourish it. The eyes that didn't leave Granny's face weren't the eyes of one who bothers about flourishing things. They were the eyes of one who knows exactly what swords are for. He reached out his hand.

'You will give it to me,' he said.

Granny twitched aside the blanket in her arms and looked down at a small face, wrapped in sleep.

She looked up.

'No,' she said, on general principles.

The soldier glanced from her to Magrat and Nanny Ogg, who were as still as the standing stones of the moor.

'You are witches?' he said.

Granny nodded. Lightning skewered down from the sky and a bush a hundred yards away blossomed into fire. The two soldiers behind the man muttered something, but he smiled and raised a mailed hand.

'Does the skin of witches turn aside steel?' he said.

'Not that I'm aware,' said Granny, levelly. 'You could give it a try.'

One of the soldiers stepped forward and touched the man's arm gingerly.

'Sir, with respect, sir, it's not a good idea—'

'Be silent.'

'But it's terrible bad luck to—'

'Must I ask you again?'

'Sir,' said the man. His eyes caught Granny's for a moment, and reflected hopeless terror.

The leader grinned at Granny, who hadn't moved a muscle.

'Your peasant magic is for fools, mother of the night. I can strike you down where you stand.'

'Then strike, man,' said Granny, looking over his shoulder. 'If your heart tells you, strike as hard as you dare.'

The man raised his sword. Lightning speared down again and split a stone a few yards away, filling the air with smoke and the stink of burnt silicon.

'Missed,' he said smugly, and Granny saw his muscles tense as he prepared to bring the sword down.

A look of extreme puzzlement crossed his face. He tilted his head sideways and opened his mouth, as if trying to come to terms with a new idea. His sword dropped out of his hand and landed point downwards in the peat. Then he gave a sigh and folded up, very gently, collapsing in a heap at Granny's feet.

She gave him a gentle prod with her toe. 'Perhaps you weren't aware of what I was aiming at,' she whispered. 'Mother of the night, indeed!'

The soldier who had tried to restrain the man stared in horror at the bloody dagger in his hand, and backed away.

'I-I-I couldn't let. He shouldn't of. It's – it's not right to,' he stuttered.

'Are you from around these parts, young man?' said Granny.

He dropped to his knees. 'Mad Wolf, ma'am,' he said. He stared back at the fallen captain. 'They'll kill me now!' he wailed.

'But you did what you thought was right,' said Granny.

'I didn't become a soldier for this. Not to go round killing people.'

'Exactly right. If I was you, I'd become a sailor,' said Granny thoughtfully. 'Yes, a nautical career. I should start as soon as possible. Now, in fact. Run off, man. Run off to sea where there are no tracks. You will have a long and successful life, I promise.' She looked thoughtful for a moment, and added, 'At least, longer than it's likely to be if you hang around here.'

He pulled himself upward, gave her a look compounded of gratitude and awe, and ran off into the mist.

'And now perhaps someone will tell us what this is all about?' said Granny, turning to the third man.

To where the third man had been.

There was the distant drumming of hooves on the turf, and then silence.

Nanny Ogg hobbled forward.

'I could catch him,' she said. 'What do you think?'

Granny shook her head. She sat down on a rock and looked at the child in her arms. It was a boy, no more than two years old, and quite naked under the blanket. She rocked him vaguely and stared at nothing.

Nanny Ogg examined the two corpses with the air of one for whom laying-out holds no fears.

'Perhaps they were bandits,' said Magrat tremulously.

Nanny shook her head.

'A strange thing,' she said. 'They both wear this same badge. Two bears on a black and gold shield. Anyone know what that means?'

'It's the badge of King Verence,' said Magrat.

'Who's he?' said Granny Weatherwax.

'He rules this country,' said Magrat.

'Oh. That king,' said Granny, as if the matter was hardly worth noting.

'Soldiers fighting one another. Doesn't make sense,' said Nanny Ogg. 'Magrat, you have a look in the coach.'

The youngest witch poked around inside the bodywork and came back with a sack. She upended it, and something thudded on to the turf.

The storm had rumbled off to the other side of the mountain now, and the watery moon shed a thin gruel of light over the damp moorland. It also gleamed off what was, without any doubt, an extremely important crown.

'It's a crown,' said Magrat. 'It's got all spiky bits on it.'

'Oh, dear,' said Granny.

The child gurgled in its sleep. Granny Weatherwax didn't hold with looking at the future, but now she could feel the future looking at her.

She didn't like its expression at all.

King Verence was looking at the past, and had formed pretty much the same view.

'You can see me?' he said.

'Oh, yes. Quite clearly, in fact,' said the newcomer.

Verence's brows knotted. Being a ghost seemed to require considerably more mental effort than being alive; he'd managed quite well for forty years without having to think more than once or twice a day, and now he was doing it all me time.

'Ah,' he said. 'You're a ghost, too.'

'Well spotted.'

'It was the head under your arm,' said Verence, pleased with himself. 'That gave me a clue.'

'Does it bother you? I can put it back on if it bothers you,' said the old ghost helpfully. He extended his free hand. 'Pleased to meet you. I'm Champot, King of Lancre.'

'Verence. Likewise.' He peered down at the old king's features and added, 'Don't seem to recall seeing your picture in the Long Gallery . . .'

'Oh, all that was after my time,' said Champot dismissively.

'How long have you been here, then?'

Champot reached down and rubbed his nose. 'About a thousand years,' he said, his voice tinged with pride. 'Man and ghost.'

'A thousand years!'

'I built this place, in fact. Just got it nicely decorated when my nephew cut my head off while I was asleep. I can't tell you how much that upset me.'

'But . . . a thousand years . . .' Verence repeated, weakly.

Champot took his arm. 'It's not that bad,' he confided, as he led the unresisting king across the courtyard. 'Better than being alive, in many ways.'

'They must be bloody strange ways, then!' snapped Verence. 'I liked being alive!'

Champot grinned reassuringly. 'You'll soon get used to it,' he said.

'I don't want to get used to it!'

'You've got a strong morphogenic field,' said Champot. 'I can tell. I look for these things. Yes. Very strong, I should say.'

'What's that?'

'I was never very good with words, you know,' said Champot. 'I always found it easier to hit people with something. But I gather it all boils down to how alive you were. When you were alive, I mean. Something called—' he paused – 'animal vitality. Yes, that was it. Animal vitality. The more you had, the more you stay yourself, as it were, if you're a ghost. I expect you were one hundred per cent alive, when you were alive,' he added.

Despite himself, Verence felt flattered. 'I tried to keep myself busy,' he said. They had strolled through the wall into the Great Hall, which was now empty. The sight of the trestle tables triggered an automatic reaction in the king.

'How do we go about getting breakfast?' he said.

Champot's head looked surprised.

'We don't,' he said. 'We're ghosts.'

'But I'm hungry!'

'You're not, you know. It's just your imagination.'

There was a clattering from the kitchens. The cooks were already up and, in the absence of any other instructions, were preparing the castle's normal breakfast menu. Familiar smells were wafting up from the dark archway that led to the kitchens.

Verence sniffed.

'Sausages,' he said dreamily. 'Bacon. Eggs. Smoked fish.' He stared at Champot. 'Black pudding,' he whispered.

'You haven't actually got a stomach,' the old ghost pointed out. 'It's all in the mind. Just force of habit. You just think you're hungry.'

'I think I'm ravenous.'

'Yes, but you can't actually touch anything, you see,' Champot explained gently. 'Nothing at all.'

Verence lowered himself gently on to a bench, so that he did not drift through it, and sank his head in his hands. He'd heard that death could be bad. He just hadn't realised how bad.

He wanted revenge. He wanted to get out of this suddenly horrible castle, to find his son. But he was even more terrified to find that what he really wanted, right now, was a plate of kidneys.

A damp dawn flooded across the landscape, scaled the battlements of Lancre Castle, stormed the keep and finally made it through the casement of the solar.

Duke Felmet stared out gloomily at the dripping forest. There was such a lot of it. It wasn't, he decided, that he had anything against trees as such, it was just that the sight of so much of them was terribly depressing. He kept wanting to count them.

'Indeed, my love,' he said.

The duke put those who met him in mind of some sort of lizard, possibly the type that lives on volcanic islands, moves once a day, has a vestigial third eye and blinks on a monthly basis. He considered himself to be a civilised man more suited to the dry air and bright sun of a properly-organised climate.

On the other hand, he mused, it might be nice to be a tree. Trees didn't have ears, he was pretty sure of this. And they seemed to manage without the blessed state of matrimony. A male oak tree – he'd have to look this up – a male oak tree just shed its pollen on the breeze and all the business with the acorns, unless it was oak apples, no, he was pretty sure it was acorns, took place somewhere else . . .

'Yes, my precious,' he said.

Yes, trees had got it all worked out. Duke Felmet glared at the forest roof. Selfish bastards.

'Certainly, my dear,' he said.

'What?' said the duchess.

The duke hesitated, desperately trying to replay the monologue of the last five minutes. There had been something about him being half a man, and . . . infirm on purpose? And he was sure there had been a complaint about the coldness of the castle. Yes, that was probably it. Well, those wretched trees could do a decent day's work for once.

'I'll have some cut down and brought in directly, my cherished,' he said.

Lady Felmet was momentarily speechless. This was by way of being a calendar event. She was a large and impressive woman, who gave people confronting her for the first time the impression that they were seeing a galleon under full sail; the effect was heightened by her unfortunate belief that red velvet rather suited her. However, it didn't set off her complexion. It matched it.

The duke often mused on his good luck in marrying her. If it wasn't for the engine of her ambition he'd be just another local lord, with nothing much to do but hunt, drink and exercise his droit de seigneur.[1] Instead, he was now just a step away from the throne, and might soon be monarch of all he surveyed.

Provided that all he surveyed was trees. He sighed.

'Cut what down?' said Lady Felmet, icily.

'Oh, the trees,' said the duke.

'What have trees got to do with it?'

'Well. . . there are such a lot of them,' said the duke, with feeling.

'Don't change the subject!'

'Sorry, my sweet.'

'What I said was, how could you have been so stupid as to let them get away? I told you that servant was far too loyal. You can't trust someone like that.'

'No, my love.'

'You didn't by any chance consider sending someone after them, I suppose?'

'Bentzen, my dear. And a couple of guards.'

'Oh.' The duchess paused. Bentzen, as captain of the duke's personal bodyguard, was as efficient a killer as a psychotic mongoose. He would have been her choice. It annoyed her to be temporarily deprived of a chance to fault her husband, but she rallied quite well.

'He wouldn't have needed to go out at all, if only you'd listened to me. But you never do.'

'Do what, my passion?'

The duke yawned. It had been a long night. There had been a thunderstorm of quite unnecessarily dramatic proportions, and then there had been all that messy business with the knives.

It has already been mentioned that Duke Felmet was one step away from the throne. The step in question was at the top of the flight leading to the Great Hall, down which King Verence had tumbled in the dark only to land, against all the laws of probability, on his own dagger.

It had, however, been declared by his own physician to be a case of natural causes. Bentzen had gone to see the man and explained that falling down a flight of steps with a dagger in your back was a disease caused by unwise opening of the mouth.

In fact it had already been caught by several members of the king's own bodyguard who had been a little bit hard of hearing. There had been a minor epidemic.

The duke shuddered. There were details about last night that were both hazy and horrible.

He tried to reassure himself that all the unpleasantness was over now, and he had a kingdom. It wasn't much of one, apparently being mainly trees, but it was a kingdom and it had a crown.

If only they could find it.

Lancre Castle was built on an outcrop of rock by an architect who had heard about Gormenghast but hadn't got the budget. He'd done his best, though, with a tiny confection of cut-price turrets, bargain basements, buttresses, crenellations, gargoyles, towers, courtyards, keeps and dungeons; in fact, just about everything a castle needs except maybe reasonable foundations and the kind of mortar that doesn't wash away in a light shower.

The castle leaned vertiginously over the racing white water of the Lancre river, which boomed darkly a thousand feet below. Every now and again a few bits fell in.

Small as it was, though, the castle contained a thousand places to hide a crown.

The duchess swept out to find someone else to berate, and left Lord Felmet looking gloomily at the landscape. It started to rain.

It was on this cue that there came a thunderous knocking at the castle door. It seriously disturbed the castle porter, who was playing Cripple Mister Onion with the castle cook and the castle's Fool in the warmth of the kitchen.

He growled and stood up. 'There is a knocking without,' he said.

'Without what?' said the Fool.

'Without the door, idiot.'

The Fool gave him a worried look. 'A knocking without a door?' he said suspiciously. 'This isn't some kind of Zen, is it?'

When the porter had grumbled off in the direction of the gatehouse the cook pushed another farthing into the kitty and looked sharply over his cards at the Fool.

'What's a Zen?' he said.

The Fool's bells tinkled as he sorted through his cards. Without thinking, he said: 'Oh, a sub-sect of the Turnwise Klatch philosophical system of Sumtin, noted for its simple austerity and the offer of personal tranquillity and wholeness achieved through meditation and breathing techniques; an interesting aspect is the asking of apparently nonsensical questions in order to widen the doors of perception.'

'How's that again?' said the cook suspiciously. He was on edge. When he'd taken the breakfast up to the Great Hall he'd kept getting the feeling that something was trying to take the tray out of his hands. And as if that wasn't bad enough, this new duke had sent him back for . . . He shuddered. Oatmeal! And a runny boiled egg! The cook was too old for this sort of thing. He was set in his ways. He was a cook in the real feudal tradition. If it didn't have an apple in its mouth and you couldn't roast it, he didn't want to serve it.

The Fool hesitated with a card in his hand, suppressed his panic and thought quickly.

'I'faith, nuncle,' he squeaked, 'thou't more full of questions than a martlebury is of mizzensails.'

The cook relaxed.

'Well, okay,' he said, not entirely satisfied. The Fool lost the next three hands, just to be on the safe side.

The porter, meanwhile, unfastened the hatch in the wicket gate and peered out.

'Who dost knock without?' he growled.

The soldier, drenched and terrified though he was, hesitated.

'Without? Without what?' he said.

'If you're going to bugger about, you can bloody well stay without all day,' said the porter calmly.

'No! I must see the duke upon the instant!' shouted the guard. 'Witches are abroad!'

The porter was about to come back with, 'Good time of year for it', or 'Wish I was, too', but stopped when he saw the man's face. It wasn't the face of a man who would enter into the spirit of the thing. It was the look of someone who had seen things a decent man shouldn't wot of . . .

[1] Whatever that was. He'd never found anyone prepared to explain it to him. But it was definitely something a feudal lord ought to have and, he was pretty sure, it needed regular exercise. He imagined it was some kind of large hairy dog. He was definitely going to get one, and damn well exercise it.