Po Poshtata-05

Пета Глава

Загубен в Пощата

Стенли и радостта от торбичката – Наследствените страхове на господин Грош – Хорсфрай е притеснен – Рийчър Гилт, светският лъв – Стълбище от писма – Лавина! – Господин Липвиг проглежда –Измамен* – Пътят на пощальона – Шапката

СТЕНЛИ ЛЪСКАШЕ КАРФИЦИТЕ СИ. Работеше със съсредоточеното изражение на светец от икона, сякаш сънува с отворени очи.

Колекцията му проблясваше измежду сгънатите ленти амбалажна хартия и от рулата черно кадифе, които съставляваха пейзажа на истинския колекционер. На масата беше подредено увеличително стъкло на статив, до глезена му на пода лежеше торбичка с карфици, които миналата седмица бе купил от пенсионирана шивачка.

Отлагаше мига, в който ще отвори торбичката, за да му се наслаждава по–дълго. Разбира се, най–вероятно ще намери вътре куп медни топлийки, тук–таме някоя плоскоглава, а, ако има късмет, карфица с производствен дефект. Номерът е обаче, че човек никога не знае. В това се крие и радостното очакване на торбичката. Човек никога не знае! Не–колекционерите не криеха отношението си към карфиците и се отнасяха към тях като към някакви си прости парченца метал за забождане на предмети към други предмети. Но много редки и удивително ценни екземпляри за били открити сред купчина медни топлийки.

Да не говорим, че благодарение на щедрия господин Липвиг сега Стенли притежаваше „Кокошчицата” номер 3, двойна дължина, широка главичка. Светът блестеше със сребърното сияние на карфиците, надлежно забодени по дължина в лентите черно кадифе. Може би смърдеше леко на остаряло сирене, гъбичките между пръстите на краката му може и да бяха прораснали чак до коляно, но в момента Стенли се носеше през сияйни небеса върху крила от чисто сребро.

Грош се бе свил до кюмбето, ръфаше нокът и мърмореше под нос. Стенли не му обръщаше внимание, тъй като не се говореше за карфици.

– ... Назначен, значи, нъл’ тъй? Няма значение какво е мнението на Ордена! Можел да повишава, нъл’ тъй? Ще получа, значи, златна значка да си забода на ревера плюс парите. Никой от предишните не ме издигна за старши пощальон! Пък и каквото и да разправят хората, тоя разнася поща! Пъхнал писмото в джоба, мернал адреса – разнесъл го! Като едното нищо! Може пък да му е в кръвта!... Пък и върна металните букви! Виждаш ли, бива го в писмовната част! Ако това не е знамение, не знам кое е. Ха, дори го бива да чете букви, дето ги няма! – Грош плювна огризка от нокът и се намръщи. – Но ... сега ще иска да научи за Новия Пай. Да, бе, да. Но ... да не стане като да разчеше човек зарастнало. Може да стане зле. Много зле. Но пък ... как ни върна буквите, като едното нищо! Може да е истина, дето казват, че един ден ще се яви същински директор на пощата, като в добрите стари времена... „Ще да нахлузи Той ролковите кънки изпод обущата Си и О, чудо! градските Кучета ще строшат зъбите си о глезена Му.” Пък и нали вече имахме знамение – буквите. Вярно, че ги откъртихме от модна бръснарница за госпожи, ама пък си беше знамение, дума да няма. Имам пред вид, никой друг не беше ги забелязал досега.

Грош плюна поредната огризка от нокът по аленеещото кюмбе.

– Пък и аз остарявам вече, а тоя изпитателен срок не е на хубаво, не е на хубаво. Какво ще стане, ако утре фърля топа, а? Ще се изправя пред предците си, и те ще ме питат „Ти ли си това, Старши Пощенски Инспекторе Грош?”, и аз ще кажа, не, а те ще питат, „Ти ли си, тогава, Пощенски Инспекторе Грош?”, и аз ще им кажа, всъщност не точно, и те ще питат „Значи тогава си Старши Пощальон Грош?”, и аз ще кажа, не съвсем, видите ли, а те ще отвърнат, „Ама ти изби гълъбите, Толивър, да не би все още да си младши пощальон? Що за Грош си се извъдил?”, и на мене лицето ми ще почервенее от срам, и ще бъде срам и позор, срам и позор. Няма значение, дето сам–самичък съм оправял пощата години и години наред. Ако я нямаш златната значка, значи не си никой!

Той се втренчи в пламъците, някъде изпод сплъстената му брада една усмивчица се пребори да се измъкне.

– Ще го накарам да извърви Пътя, – промълви той. – Спор няма, ако успее да извърви Пътя, значи е Той. Тогаз мога да му споделя всички тайни! А ако не извърви Пътя, значи не му е било писано да стане сиректор на Пощата тъй или инак! Стенли? Стенли!

Стенли се отърси от изпълнен с карфици блян.

– Да, господин Грош?

– Наумил съм няколко задачки за тебе, момко. – „А ако се окаже недостоен да бъде Директор, така и ще си отида Младши Пощальон”, – додаде Грош наум из глъбините на разбунения му мозък.

Не е лесно да се почука на врата, докато човек същевременно отчаяно се опитва да не издава никакъв шум. Криспин Хорсфрай се накрая се предаде и заблъска клепалото.

Звукът отекна из пустата улица, но никой не надзърна от прозорците. Никой на тая улица не би се доближил до прозорците си, дори ако на прага му извършваха убийство. В бедните квартали хората излизаха ако не за друго, поне заради сеира – пък и да се включат.

Вратата се отвори.

– Добър вечер, тър...

Хорсфрай се шмугна в мрачното преддверия покрай набития силует на прислужника и размаха ръце.

– Затвори я, бе, човече, затвори я! Може да са ме проследили... Мили божичко, ама ти да не си случайно Игор? Не знаех, че Гилт може да си позволи Игор?...

– Правилно ме поднахте, тър! – Отговори Игор. Той се озърна в ранния вечерен здрач. – Читто е.

– Затвори проклетата врата! – Изстена Хорсфрай. – Дошъл съм да говоря с Гилт.

– Готподарят е зает – органитирал е тромно тоаре, тър, – обясни Игор. – Сте проверя дали мозем да го безпокоим.

– Другите тука ли са? Кои ... Какво е тромно тоаре?

– Малко приятелтко табиране, – обясни Игор и подуши въздуха. Човекът смърдеше на алкохол.

– Имаш пред вид соаре ли?

– Именно, тър, – безстрастно потвърди Игор. – Ще ми дадете ли Васата итклютително забелязваста те пелерина т катулката, тър? Моля, потледвайте ме в неприемната...

Внезапно Хорсфрай се отзова сам–самичък в просторна зала, изпълнена със сенки, мъждукащи свещи и вторачени погледи, и вратата се захлопна зад гърба му.

Погледите принадлежаха на портретите в тежки прашни рамки, които изпълваха от стена до стена помещението. Мълвата бе, че Гилт ги беше пазарил на едро – не само картините, но и правата на отдавна починалите; заверил беше нотариално имената им, като по този начин само за една нощ се бе сдобил с горд произход. Дори на Хорсфрай му стана неудобно, като чу за това. Всеки лъжеше за произхода си, напълно нормално си е. Но единствено човек със стила на Рийчър Гилт можеше да си позволи да си купи произход.

За Рийчър Гилт се чуваха всякакви слухове, откак хората го забелязаха и почнаха да се питат „Кой е Рийчър Гилт? И що за име е Рийчър?” Едно бе сигурно, човекът организираше грандиозни партита. Партита, които мигом се превръщаха в градски легенди (Вярно ли е за кълцания чер дроб? Беше ли там? Ами оня път, когато той покани стриптизьорка–трол и трима души се хвърлиха през прозореца? Беше ли там? Ами историята с подноса бонбони? Истина ли е? С очите си ли го видя? Беше ли там?) Сякаш половината от градското население на Анкх–Морпорк се разхождаше от масите към бюфета, от бюфета към дансинга, от дансинга към залата за залагания, и сякаш всеки гост бе безмълвно следван от учтив келнер с поднос питиета в ръце. Хората разправяха, че Гилт бил собственик на златна мина. Други се кълняха, че бил пират. Вярно, човекът приличаше на пират – с дългата си вълниста черна коса, заострена брадица и черна превръзка на окото. Слуховете твърдяха, че дори имал и папагал. Ако не друго, историята с пиратството поне обясняваше бездънните му джобове, както и обстоятелството, че никой не знаеше абсолютно нищо за него до появата му в града. Хората се шегуваха, че Гилт е продал миналото си по същия начин, по който си бе купил ново минало.

На Хорсфрай му бе известно, че Гилт е човек практичен, що се отнася до търговските взаимоотношения. Някои обстоятелства дори...

– Дванайсет и половина процента! Дванайсет и половина процента!

След като се увери, че не получава инфаркта, от който цял ден се бе боял, Хорсфрай прекоси помещението с неуверената стъпка на човек, който е пийнал едно–две на крак, колкото да си успокои нервите и повдигна тъмночервения плат, който, както се оказа, покриваше един кафез. Папагалът вътре трескаво пристъпваше нагоре–надолу по стойката.

– Дванайсет и половина процента! Дванайсет и половина процента!

Хорсфрай се ухили.

– А, запозна се, значи, с Алфонс, – каза Рийчър Гилт. – На какво дължа неочакваното удоволствие, Криспин?

Вратата зад гърба му меко се хлопна в облицованата с кадифе рамка и заглуши звуците на далечна музика.

Хорсфрай се извърна, мимолетното увлечение мигом се изпари и в душата му отново се възцари смут. Гилт, с ръка небрежно мушната в джоба на смокинга, изпитателно го огледа.

– Шпионират ме, Рийчър! – Не се сдържа гостът. – Ветинари е пуснал един от своите...

– Моля те! Седни, Криспин. Имаш нужда от едно бренди, струва ми се. – Гилт сбърчи нос. – Или по–скоро, от още едно.

– Няма да откажа! Пийнах по–рано едно на крак, колкото да ми се отпуснат нервите. Какъв ден само! – Хорсфрай се строполи в най–близкото кресло. – Знаеш ли, че днес целия след обед един полицай се мота току пред входа на банката?

– Дебел такъв? Сержант? – Гилт му подаде чаша.

– Дебел, да. Не му погледнах обаче нашивките, – Хорсфрай подсмръкна. – Никога не съм имал вземане–даване със Стражата.

– Аз обаче съм, – отговори Гилт. Лицето му се сбърчи в болезнена гримаса като видя как гостът изгълта качественото бренди. – Доколкото зная сержант Колън има навика да се мотае около по–големите сгради, не че някой ще ги открадне, ами да му пазят завет, докато пуши. Човекът е циркаджия, не му се връзвай.

– Да, ама сутринта някакъв данъчен дойде да се разправя с изкуфелия Чийзбъро...

– Странно, а, Криспин? Дай да ти долея...

– Е, не че е необичайно..., – съгласи се Хорсфрай и протегна празната чаша. – Данъчните идват веднъж–два пъти месечно. Но...

– Не е необичайно значи. Мили ми Криспин, на мене ми изглежда, сякаш се стряскаш от сянката си.

– Ветинари ме преследва! – Изплю адвокатът. – Някакъв облечен в черно мъж наблюдаваше снощи къщата ми! Чух някакъв шум отвън, надникнах през прозореца – и го видях да наднича от ъгъла на двора!

– Крадец, може би?

– Невъзможно, застрахован съм при Гилдията! Сигурен съм, че някой е влизал в къщи. В кабинета ми нещата бяха разместени. Притеснявам се, Рийчър! Моят живот е на линия тука! Ако ми направят проверка...

– Знаеш, че никой няма да те провери. – Гласът на Гилт се лееше като мед.

– Да, ама аз се страхувам. Не мога да се докопам до документите, не и докато дъртия Чийзбъро не се пенсионира. А и Ветинари се е обградил с ония мити дребосъци ... как им викат ... секретари, сещаш ли се, дето си нямат друга работа, ами само се ровят из документи и хартии! Ще се усетят, дума да няма! Купихме Трасето със собствените му приходи!

Гилт го потупа по рамото.

– Успокой се, Криспин. Нищо лошо няма да ти се случи. Просто ти гледаш малко старомодно на парите. Парите не са вещи, те не са дори и процес. Парите са нещо като масова илюзия. Представяме си, че малко кръгче прост метал струва колкото обилна вечеря. Веднъж като се отърсиш от илюзията, ще си в състояние да се къпеш в пари.

Гласът звучеше почти хипнотично, но паниката пришпорваше Хорсфрай да приказва. Челото му бе мокро от пот.

– И после, Грийнхам, – очичките му пробляснаха в злобно отчаяние. – Сещаш ли се за оная кула в Ланкър, дето с месеци не можеха да я поправят? Дето ни казваха, че било, понеже вещиците катастрофирали с метлите си в нея? Ха! Само първия път било вещица! След това Грийнхам подкупил двама от новите оператори да я изключат. Единият яздил като луд до следващата кула, за да му изпрати цените на пазара в Генуа цели два часа преди останалите да ги научат! Така му се опече сделката с пушените стриди. И сушените рибени мехури, и сушените скариди. И не му е за първи път! Човекът направо си върти бизнес!

Гилт огледа изпитателно госта си и се зачуди дали незабавната му смърт е най–добрия вариант. Ветинари е хитър. Човек не би се задържал начело на подобна ферментираща мешавица, каквато е Анкх–Морпорк, ако би бил наивен. Ако си мернал правителствения шпионин, то е единствено защото Ветинари е искал да го видиш. Най–сигурното доказателство, че те държат под око е, че като се обърнеш много бързо, зад гърба ти няма никого.

Проклетият Грийнхам. Някои хора просто не схващат, не схващат и туй–то. Действат толкова ... на дребно.

Използването на семафорите по подобен начин е глупаво, но да позволи човек на мекотело като Хорсфрай да научи за измамата е непростимо. Наивно. Наивни дребни хорица със самочувствието на крале, които работят дребните си мошеничества, усмихват се на клиентите, които са обрали, и въобще не разбират от пари.

А тъпият, свинеподобен Хорсфрай дотича право тука. Което ме изправя пред проблем. Вратата е звуконепроницаема, килимът ще се смени, и, разбира се, Игорите са пословично дискретни, но със сигурност някой незабелязано е проследил адвоката да влиза, което означава, че би било целомъдрено да го оставя да си тръгне.

– ‘Убъв човек си ти, Рийчър Гилт, – хълцукна Хорсфрай и размаха несигурно чашата, която междувременно отново бе пресушил. Опита се да я положи на масичката пред себе си с пресилената предпазливост на пияния, но, понеже улучи погрешната от трите масички, които танцуваха пред погледа му, тя падна и се строши.

– ‘Звинявам се, – изпелтечи той. – ‘Убъв човек си ти, з’туй ще ти го дам. Не мога да го държа в къщата, щот’ Ветининарарари ме дебне. Не мога да го фърля в огъня, щото всичкото е вътре. Всичките ... сделчици. ‘Ного е важно. На другите не вярвам, те ме мразят. Ще го пазиш ли, а?

Измъкна от пазвата си опърпан червен тефтер и неуверено го подаде. Гилт го пое и го запрелиства. Погледът му пробяга по редовете.

– Всичко ли си записал, Криспин? – Попита. – Защо?

Криспин го изгледа възмутено.

– Всичко трябва да се документира, Рийчър, – отвърна. – Как после ще си покриваме следите, ако не знаем къде сме ги оставили? После винаги можем да върнем, каквото сме взели ... така даже престъпления няма да има. – Опита се да намигне, но не успя.

– Ще го съхранявам с най–голямо внимание, Криспин, – обеща Гилт. – Постъпваш мъдро, като ми го поверяваш.

– Оценявам жеста ти, Рийчър, – Криспин навлизаше във фазата на самосъжаление. – Ти ме взимаш на сериознозно, не като Грийнхам и съдружие. Аз поемам риска, а те ме гледат като боклук. Като боклук, ти казвам. Добър човек си ти, казвам ти. Тъпо е само дето държиш Игор в къщата, щот’ ... – той се оригна мощно, – ...’щот съм чувал че Игорите работели единствено за луди хора. Напълно изкуфели, имам пред вид, вампири и тям–подобни, дето аха–аха да им избият чивиите. Не че имам нещо против Игор, изглежда мъж на място, хахаха, няколко мъже на място...

Рийчър Гилт внимателно го вдигна.

– Криспин, ти си пиян, – каза той. – Пиян и прекалено приказлив. Ще извикам Игор да...

– Да, тър? – Обади се иззад гърба му Игор. Малцина можеха да си позволят толкова акуратна прислуга.

– ... да те закара у дома ти с моята карета. Предай, го, моля те, на пажа му, Игор. А, а като свършиш, открий, моля те, колегата ми господин Грайл. Кажи му, че имам една задачка за него. Лека нощ, Криспин. – Гилт потупа госта по тресящата се буза. – И не се безпокой. Утре ще откриеш, че всичките тия дребни притеснения ... буквално няма да съществуват.

– ‘Убъв човек, – доволно измърмори Хорсфрай. – За чужденец...

Игор откара Криспин до дома му. По него време адвокатът бе навлязал във фазата на щастливото пиянство и бе запял някаква песен, която вероятно би се сторила изключително забавна на играчите на ръгби и на децата под единадесет годишна възраст. Докато да го вкара в къщата, всички съседи се събудиха. Особено като почна да повтаря куплета за камилата.

Игор се върна, прибра каретата, отведе коня в конюшната, хвърли му сено и после се упъти към гълъбарника в задния двор. Гълъбите вътре бяха едри и охранени, не като болнавите покривни плъхове, които населяваха града. Той подбра гълъб, ловко закачи на крачето му сребърен пръстен със съобщение и го подхвърли в нощта.

Анкх–Морпоркските гълъби бяха доста интелигентни, за гълъби, де. Глупостта не оцеляваше за дълго. Игор не се съмняваше, че гълъбът бързо ще открие покрива на господин Грайл, яд го беше само, дето гълъбите му никога не се връщаха.

Вехтите писма се разлитаха, докато Мойст гневно крачеше, а понякога гневно прецапваше, през изоставените зали на Пощата. Настроението му бе такова, че му се искаше да избива дупки в стените. В капан. Паднал беше в капан. Въпреки че положи толкоз усилия! Даде всичко от себе си! Това място наистина ще да е прокълнато. Грош носи лош късмет...

Бутна вратата пред себе си и се отзова в обширния заден двор, около който сградата на Пощата бе построена във формата на буквата П. Грош беше споменал, че дори и след като Пощата бе престанала да съществува, пощенските коли бяха продължили да функционират. Конюшната разполагаше с десетки коне, които трябваше да бъдат хранени и поени и нямаше как да бъдат натъпкани в торби на тавана. Така че кочияшите почти безпроблемно бяха преминали на превоз на пътници.

Мойст проследи с поглед как една натоварена пощенска карета изпълзя от двора, после някакво движение над главата му прикова вниманието му.

Отдавна бе свикнал с кулите. Понякога дори му се привиждаше, сякаш гората от проблясващи семафори бе поникнала направо от градските покриви. На повечето покриви бяха инсталирани новите семафорни кутии, собствено производство на компанията Главното трасе. Тук–таме бяха останали по–старите модели, дето приличаха на размахани ръце, а някъде все още си служеха и със сигнални флагчета. Те обаче предаваха изключително бавно, да не говорим че изискваха пряка визуална връзка с главната кула. А пряката връзка беше станала почти невъзможна сред избуялата джунгла от предаватели. Ако имаше нужда от качествена връзка, човек отиваше при някоя от нароилите се малки семафорни фирмички, предплащаше си за семафорна кула, обитавана от водоливник, който да прихваща пристигащите съобщения и да се свързва с резонаторните кули. А ако имаше много пари, човек можеше да си позволи и обучен оператор. Мойст нито разбираше, не се интересуваше от технологии, само знаеше, че цялата работа струваше майка си и баща си, или дори и двамата.

Всичките тия мисли и наблюдения закръжиха в орбита из главата му около централния, планетарен въпрос: защо, по дяволите, ние имаме кула?

Определено беше на покрива на Пощата; Мойст дори чуваше тракането на семафорните капаци. Уверен бе, че мерна и нечия глава – преди да се скрие от погледа му.

Защо имаме кула на покрива и кой я използва?

Втурна се обратно в сградата. Не беше попадал на стълбище към покрива, но, от друга страна, кой знае какво се крие зад камарите писма в края на някой от задънените коридори...

Проби си път покрай стена от пощенски чували и излезе в предверие, където огромни, зарезени порти извеждаха в двора. Нагоре водеше стълбище. Мъждиви огнеупорни фенери разливаха езерца светлина в чернотата. Това е то, Наредбата, помисли си Мойст – казано е, че стълбището следва да бъде осветено, и то се осветява – десетилетия откак никой не го ползва, освен Стенли, който идва единствено за да налива масло във фенерите.

Тука се намираше и старият товарен асансьор, една от ония страховити машини, които се задвжват като изпомпват вода от резервоар с дъждовна вода на покрива. Мойст обаче не успя да го пусне, пък и да беше, му нямаше вяра. Грош каза, че бил повреден.

В подножието на стълбището, поизтрито, но все още различимо, се виждаше тебеширено очертание. Ръцете и краката бяха разперени в ужасно неудобна поза.

Мойст преглътна и сграбчи перилото.

Заизкачва се.

На първия етаж видя врата. Тя се отвори с лекота. Всъщност зейна отворена само щом докосна бравата и избълва лавина от затъкната поща подобно нападащ звяр. Мойст се олюля и сподави вопъл, докато писмата се плъзнаха покрай него, преспа след преспа, и се разсипаха по стъпалата.

Вдървено изкачи още един етаж, където се натъкна на поредната оскъдно осветена врата. Този път застана отстрани, пресегна се и натисна бравата. Приливната вълна писма го блъсна въпреки всичко, мъртвите писма изтекоха в полумрака със сухо шумолене. Като прилепи. Цялата сграда е напъпкана с мъртви писма, които шепнат едни на други в тъмното, докато човек се търкаля надолу към смъртта си...

Още малко и ще свърша луд за връзване, като Грош. Но тук има още нещо, тук някъде трябва да има врата...

Главата му се беше размазала по цялата стена...

Виж какво, предупреди той въображението си, ако така ще ми се държиш, няма да те взимам повече със себе си.

Но, предателско по природа, въображението му продължи... Никога през живота си не е посегнал някому. Винаги е предпочитал да побегне, вместо да се спречка. Убийство, какво е убийството, нали е абсолютна категория? Не можеш да извършиш 0,021 цяло от убийство, нали? Но като че Помпа смята, че убийство може да се извърши и със сметачна линийка. Добре де, някъде надолу по веригата хората може и да са били ... позатруднени от престъпленията му, но ... ами банкерите, наемодателите, дори кръчмарите? „Заповядайте двойното бренди, сър, току–що ви убих 0,0003 процента”? Всичко, което човек върши, рано или късно засяга всички останали.

Да не говорим, че повечето от престъпленията му дори не бяха точно престъпления. Да вземем например трика с пръстена. Никога не е твърдял, че продава диамантен пръстен. Да не говорим, че е депресиращо да видиш колко пъргаво почтените граждани решават да се възползват от горчивата участ на злочестия странник. Направо ти убива вярата в човека, ако имаш такава. Да не говорим, че...

На третия етаж го посрещна поредната лавина от кореспонденция, но когато хартията се уталожи, Мойст видя, че още писма запушваха дъното на коридора. Докато газеше навътре, един–два омачкани плика паднаха, заплашвайки да повлекат още след себе си.

Всъщност вече обмисляше отстъпление, но стъпалата бяха заринати с хлъзгави пликове, а сега не му е времето да учи ски спускане.

Е, поне петият етаж би трябвало да е разчистен. Как иначе Сайдбърн е стигнал до стълбите, по които директно се е спуснал към вечността? А, ето, на площадката на четвъртия етаж се ветрее къс жълто–черна лента. Стражата е идвала. Въпреки всичко Мойст открехна вратата изключително предпазливо, точно както би я отворил стражар.

Едно–две писма прошумоляха, но лавината се бе вече сринала. Няколко стъпки по–навътре се виждаше познатата от долния етаж стена от пликове, натъпкани подобно скална формация. Стражите са били и тука. Някой е пробвал да пробие стената от думи, Мойст забеляза дупката. Някой е мушнал ръка, чак до рамото, точно както Мойст в момента, само за да докосне още хартия.

Пътят към стълбището не минава оттук. Единственият начин да се добере до стълбището би бил като премине през стена от пощенски пликове дебела поне шест стъпки...

Нагоре има още един етаж. Мойст се заизкачва предпазливо. Преполовил ги беше, когато, отдолу, чу писмата да се сриват.

Вероятно някак бе разбутал пликовете в задънения коридор. Сега те се изсипваха от коридора с неудържимата мощ на глетчер. Вълната достигна стъпалата, пликове полетяха през парапета надолу в стълбищната шахта, някъде отдолу дървена подпора изпука и се прекърши. Подът потрепери.

Мойст взе на бегом последните няколко стъпала до петия етаж, сграбчи вратата към коридора, дръпна рязко и се овеси на бравата, докато поредната писмовна лавина зарева покрай него. Всичко се тресеше. С остро пукане стълбището поддаде и се срина в шахтата. Мойст остана да се полюлява на дръжката, около него като снежинки прехвръкваха писъмца.

Той не помръдна, ами продължи да виси и жуми, докато шумът изотдолу не се уталожи, повече или по–малко, някоя дъска единствено изскърцваше спорадично.

Стълбището го нямаше.

Ужасно предпазливо Мойст се протегна, докато стъпалата му не опряха долния ръб на коридора. Като внимаваше да не диша, той придвижи хватката си, така че да се овеси от двете страни на бравата. После, стъпка по стъпка, придвижи крака по писмата, постлали пода на коридора, като постепенно затвори вратата. Най–накрая смени отново хватката си и се улови с две дъце за бравата от вътрешната страна.

Като пое дълбок дъх от застоялия изсушен въздух, Мойст задрапа неистово с пети по стичащата се около него кореспонденция, огъна тяло подобно на уловена на въдица сьомга и се пребори за точно толкова пространство в коридора, че да не се подхлъзне в шейсет стъпки дълбока шахта, постлана с хартия и потрошена дървения.

Механично откачи огнеупорния фенер от рамката на вратата и се извърна, за да огледа помещението.

Коридорът се оказа ярко осветен и застлан с мек килим. Никъде не се виждаше дори следа от писмата. Мойст се облещи.

Със сигурност беше видял писмата – натикани от пода до тавана. Видял ги беше, почувствал ги беше докато се изсипваха покрай него в стълбищната шахта. Писмата не бяха халюцинация; бяха прашни, задушни и напълно реални. Със сигурност не полудява...

Насочи фенера обратно към вратата, за да огледа щетите по срутеното стълбище – и не видя нито врата, нито стълбище. Пищният килим се простираше чак до отсрещната стена.

Мойст си каза, че ситуацията със сигурност има логично обяснение, за съжаление единственото, което му дойде на ум, беше: колко странно. Треперливо протегна пръсти, за да докосне килима там, където преди беше видял стълбищната шахта и усети студения повей на въздуха. Пръстите му преминаха без съпротивление през видението на килима.

Той се зачуди: дали някой от предишните директори не е дошъл дотук, както аз сега? И дали не е пристъпил по килима, който изглеждаше сякаш постлан върху солиден дървен под? За да се изтъркаля по пет етажа болка надолу.

Мойст се отдръпна от рамката на вратата и пристъпи навътре по коридора. От другия му край долови някакъв неясен шум. Звучеше като организираната суматоха в гигантска сграда по средата на работния ден. Донасяха се викове, разговори, ритмичният тропот на машини, хилядогласното мърморене и тропот на множеството, и скърцане на колела, и копита, и подпечатване, и скрибуцането на перодръжки по хартия, и хлопнати с трясък врати, звуци, които се преплитаха в пространството на главната зала, създавайки дистилираната материя на търговията.

Коридорът пред Мойст се разтвори в Т–образно разклонение. Шумът се носеше от ярко осветеното пространство отвъд. Мойст направи направи крачка към лъснатите перила на балкона ... и се спря.

Чакай сега, тоя мозък го разнасям насам–натам гратис, дай поне да му намеря някаква работа.

Всекиму е известно, че главната зала на Пощата представлява мрачна пещера, пълна с купища неразнесени писма. Няма никакви балкони, никакви сияйни медни парапети, никакви щъкащи чиновници – и абсолютно сигурно – никакви клиенти.

Единствено в миналото Главната зала е изглеждала по този начин, нали?

Ами балконите, гос’ине! Обикаляха в кръг етажите над главната зала, парапетите им железни, но измайторени като дантела!

Не и в съвременността, не тук и сега. Но Мойст не се намираше в миналото, не точно. Пръстите му бяха напипали ръба на стълбищната шахта, дори когато очите му виждаха застлан килим.

Мойст реши, че, въпреки че стои тук и сега, очите му гледат към там и тогава. Единствено побъркан човек би могъл да си представи подобно нещо, но в края на краищата, не се ли намираше в Пощата?

Горкия Сайдбърн е пристъпил по пода, който отдавна го нямаше.

Мойст се поколеба, преди да пристъпи на балкона, наведе се и пръстите му отново преминаха през видението на килима. Кой беше ... а, да, господин Мютабъл. Застанал е тука, пристъпил е да надникне от балкона и ...

... пльок, гос’ине, направи пльок на долу мрамора.

Мойст предпазливо се изправи, потърси стената за опора и боязливо надникна към Главната зала.

Кристални полилеи висяха от тавана, но не светеха, защото слънчева светлина се лееше през искрящия тавански купол върху пода, невидял птичи курешки, но оживял от хора. Подът бе облицован с мрамор на шахматни квадрати. Хората или се суетяха забързано, или съсредоточено работеха на гишетата зад дългия тезгях, изработен от извънредно рядка дървесина, баща ми каза. Мойст не можеше да откъсне поглед.

Сцената пред погледа му бе сякаш съставена от стотици целенасочени дейности, преплетени в кълбо от жизнерадостна анархия. Под стъпалата му мъже бутаха големи телени каси на колелца напряко през главната зала. Други мятаха торби писма върху конвейрни ленти, чиновниците трескаво сортираха кореспонденция в малките четвъртити пощенски кутийки покрай стените. Заприлича му на механизъм, съставен от хора, гос’ине, до го бяхате само видял!

В далечния край на главната зала, от ляво на Мойст, стоеше златна статуя – три или четири пъти човешки бой висока. Статуята изобразяваше слаб младеж, очевидно бог, облечен единствено в шапка с крилца, сандали с крилца и – Мойст присви очи – това да не е смокиново листо с крилца? Скулптурът бе уловил мига преди божеството да скокне във въздуха, стиснал писмо в ръка, с изражение на благородна целеустременост.

Скулптурата доминираше залата; вчера я нямаше, постаментът беше пуст. Ако са отмъкнали полилеите и дървените плотове, какво остава за статуя, която прилича на излята от чисто злато? Вероятно това е Духът на Пощата, или нещо подобно.

Междувременно, пощенските услуги долу циркулираха в прозаично упоение.

Току под купола висеше часовник с циферблат към всяка от посоките на света. Пред погледа на Мойст голямата стрелка подскочи като на пружина и удари дванайсет.

Някой наду рог. Френетичният танц замръзна, някъде под Мойст се отвориха врати, и две редици служители, в униформи, гос’ине, кралско сини със медни копчета! Да ги бяхте само видял! изтрополиха в крак в залата и се строиха мирно пред главните врати. Едър човек, докаран в далеч по–засукана версия на униформата и с прилична на зъбобол физиономия, ги очакваше; на колана му висеше пясъчен часовник в меден обков. Той огледа строилите се хора сякаш през живота си бе попадал на по–неприятни гледки, но рядко, и дори тогава единствено полепнали по подметките на гигантските му ботуши.

Вдигна пясъчния часовник с усещане за злокобно задоволство, пое дълбоко дъх и изрева:

– Четвъртиййййй Разноооооссс ... Миррр–но!

Думите достигнаха до ушите на Мойст леко приглушени, сякаш ги чуваше през картонена кутия. Вече подравнилите се пощальони се напрегнаха да изглеждат още по–мирно. Мъжагата ги измери с поглед и отново пое дъх.

– Четвъртиййййй Разноооооссс чакай команда, чакай команда! ... ХООО–ДОМ МАРШ!

Двете редици пощальони стегнато измаршируваха покрай него навън към светлината на деня.

Едно време бяхме истински пощальони...

Трябва да открия реално стълбище, каза си Мойст и се откъсна от парапета. В момента ... като че халюцинирам миналото. Стъпил в настоящето. Като че ходя насън. Не трябва да се водя по привидностите и да свърша като поредния тебеширен силует на пода на приземния етаж.

Обърна се, и някой премина току през него.

Усещането бе неприятно, като внезапен пристъп на треска. Но не това бе най–лошото. Най–лошото е да види човек как нечия чужда глава преминава през неговата. Гледката е предимно сивкава, омрежена с червени капиляри и кухо усещане за празнота в синусите. За очните ябълки въобще да не говорим.

...лицето му сгърчено сякаш е видял призрак...

Стомахът на Мойст се преобърна, той се извърна, запушил устата си с длан, и попадна лице в лице с млад пощальон. Той гледаше към Мойст със същия ужас в погледа, с който вероятно Мойст се беше вторачил в него. Момчето потръпна и забързано се отдалечи.

Значи господин Игнавия бе стигнал дотука. Досетил се бе да не падне от несъществуващия под, но гледката на нечия чужда глава отвътре, е, като нищо може да извади човек от релси...

Мойст се затича след момчето. Тук, горе, той бе напълно изгубен. Грош го бе развел из една десета от сградата – останалото бе блокирано от лавините неразнесена поща. Знаеше, че съществуват други стълбища. Важното е да се добере до приземния етаж: човек може да разчита на приземния етаж.

Момчето отвори една врата, помещението зад която беше пълно с колети. Мойст мерна обаче изхода от другата страна, дори и като че ли стълбищен парапет. Затича се и подът изчезна изизпод стъпките му.

Светлината угасна. За няколко ужасяващи секунди стената от трошлива хартия се срина покрай него и го поде. Подхлъзна се и падна върху още писма, хартиеният прах го задави. През пороя от свличащи се писма успя да зърне за миг светлика от полу–зарит в хартия прозорец. После лавината го повлече. Усети как хартията под краката му се свлича надолу и настрани. Нещо сухо изпращя, вероятно вратата на складовото помещение се изтръгна от пантите. Потокът отведнъж се усили. Замята се бясно в стемежа си да изплува на повърхността – и успя – колкото да си тресне главата в горната рамка на вратата. После течението го погълна.

Мойст се затъркаля безпомощно във водопада от хартия. Подът поддаде и сградата се разтресе. Писмата го повлякоха, само за да го запратят болезнено към поредната стена от пликове, складирана на долния етаж. Хиляди писма се изсипаха върху му и угасиха дневната светлина. Постепенно и шумът намаля и спря.

Тъмнината и тишината го сграбчиха в юмрук.

Мойст фон Липвиг се сви на колене и положи глава върху ръцете си. Въздухът беше топъл и застоял, но нямаше да му стигне за дълго. Не беше в състояние да помръдне дори с пръст.

Направо може да си умре тука. Направо ще си умре тука. Заринат под тонове хартия.

– Поверявам душата си на който бог успее да я намери, – прошепна в безжизнения въздух и затвори очи.

Синя нишка затанцува пред погледа му.

Ръкописна. Заговори.

– Мила Майко, пътуването мина добре. Наех хубава квартира у ...

Глас като на обикновен селски момък, но с особен ... скърцащо–писклив тембър. Ако ръкописното писмо можеше да приказва, точно такъв би бил тонът му. Думите се занизаха, буквите криволичеха и се гънеха изпод перото на несръчния писач...

... и както си каканижеше, нова линийка се включи и започна да стърже в тъмното, стегнато и умело:

– Уважаеми Господине, За мене е чест да Ви уведомя, че се явявам изпълнител на завещанието на покойния сър Дейви Трилс, господар на имението в Нелеко добруване, на което Вие се явявате единственият жив...

Гласът продължи да говори в така стегнати параграфи, че човек направо чуваше библиотеката правни томове зад бюрото, но междувременно се присъедини трети глас:

– Скъпа Госпожо Кларк, С тежко прискърбие Ви съобщавам, че във вчерашната битка с врага, Вашият съпруг Г–н К. Кларк се сражава достойно, но бе...

И после всички записаха в един глас. Десетки гласове, стотици, хиляди, изпълниха слуха му и задраскаха ръкописни заврънтулки пред погледа му. Не се надвикваха, просто нижеха думите, докато главата му се изпълни със звуци, които оформяха нови думи, подобно инструменти в оркестър, които звънтят, и се леят, и тътнат, докато се слеят в общо кресчендо...

Мойст се понечи да изкрещи, но пликовете затъкнаха устата му.

После една длан се сключи около глезена му и в следващия миг той увисна надолу с главата във въздуха.

– А, Господин Липвиг! – Изтътна господин Помпа. – Виждам, Че Изследвате Наоколо! Добре Дошъл В Новия Си Офис!

Мойст изплю хартия и всмука въздух в горящите си дробове.

– Те са ... живи! – Изхъхри. – Всичките са живи! И гневни! И могат да говорят! Не халюцинирам! Имал съм преди халюцинации и те никога не са били болезнени! Разбрах как са загинали останалите!

– Радвам Се За Вас, Господин Липвиг, – отговори Помпа, като го насочи във вярната посока и прегази, затънал до кръста в хартия, помещението, докато зад тях пликовете продължаваха да се сипят от дупката в тавана.

– Ама защо не искаш да ме чуеш! Те говорят! Искат..., – Мойст се поколеба. Оше чуваше шепота в главата си. На глас каза, повече на себе си, отколкото на голема, – като че ли им се иска да бъдат ... прочетени.

– Това Е Функцията На Всяко Писмо, – успокоително отвърна Помпа. – Почти Съм Свършил С Почистването На Апартамента Ви.

– Не слушаш ли какво ти говоря! Става дума за листове хартия! Които приказват!

– Да, – високопарно обяви големът. – Това Място Е Като Гробница За Непрочетени Думи. Които Се Стремят Да Бъдат Прочетени.

– Айде, моля ти се! Писмата са просто хартия. Хартията не може да приказва!

– Аз съм просто глина, а пък слушам, – каза Помпа с все същото вбесяващо благодушие.

– Да, ама на тебе са ти сложили някакви си бабини–деветини в главата...

Аленият огън се надигна в дупките на очите на голема, когато се извърна към Мойст.

– Имам чувството, че пътувах ... назад във времето, – побърза да каже Мойст, като отстъпи крачка назад. – В ... вътре в главата ми. Така е загинал Сайдбърн. Паднал е по стълбите, защото в миналото ги е нямало там. А Игнавия се е уплашил до смърт. Сигурен съм! А аз отзовах вътре в писмата! А после най–вероятно е имало някаква дупка в пода, или нещо такова ... и аз пропаднах през нея, и... – Той се спря. – Това място има нужда от свещеник, или магьосник. Някой, дето да разбира тия работи. Не мене!

Големът загреба с две ръце част от кореспонденцията, под която доскоро бе заринат клиентът му.

– Но Вие Сте Началникът На Пощата, Господин Липвиг, – каза.

– Ами, номерата на Ветинари! Никакъв началник не съм, ами нищо и никакъв мошеник...

– Господин Липвиг? – Обади се нервен глас откъм вратата някъде зад гърба му. Обърна се и срещна лице в лице Стенли, който се сгърчи под погледа му.

– Да? – излая Мойст. – Ти пък какво искаш, дяволи... Какво искаш, Стенли? Малко съм зает в момента.

– Някакви хора, – неуверено се усмихна Стенли. – Чакат долу. Хора някакви.

Мойст се начумери най–общо в негова посока, но Стенли явно си беше казал репликата.

– Които търсят ... какво? – настоя.

– Вас търсят, Господин Липвиг, – обясни Стенли. – Искат да се срещнат с оногова, който желае да бъде Началник на Пощата.

– Аз не искам..., – настоя Мойст, но после се отказа. Защо да си го изкарва на хлапето.

– Извинете Ме, Господин Началник, – обади се иззад гърба му голема. – Бих Желал Да Завърша Поставената Ми Задача.

Мойст се отдръпна от пътя му и глиненият човек излезе в коридора. Дървеният под скърцаше под гигантските му ходила. Отвън се забелязваше как бе успял да разчисти офиса. Стените на съседните стаи се бяха вдлъбнали почти до пръсване. Когато голем иска да натъпче нещо, то си остава натъпкано.

Гледката на тромавия Помпа му подейства странно упокояващо. У голема имаше нещо така ... така земно.

В момента има нужда единствено от нормалност. Нормални хора, с които да поговори и нормални неща за вършене, които да прогонят гласовете от главата му. Бръсна късчета хартия, полепнали по доста мърлявия му вече костюм.

– Хубаво, – каза и се заопива за вратовръзката, която се оказа провесена на гърба му, – идвам да видя какво искат.

Чакаха го на полуетажа на главното стълбище. До един бяха кльощави прегърбени старци, като по–възрастни копия на Грош. Бяха се дори пременили в същите древни униформи, но друго беше странното.

Всичките до един се бяха накитили със скелети на гълъби, закачени с тел на островърхите им шапки.

– Ти ли си Неподпечатаният? – Изхъхри първият и присъпи напред.

– Моля? Кой? Кой да съм? – заекна Мойст. Усещането за нормалност започна бързо да еродира.

– Кажете да, сър, – трескаво прошепна Стенли иззад гърба му. – Трябва да отговорите с да. Божичко, господине, защо не съм на ваше място.

– За да направиш какво?

– За втори път: ти ли си Неподпечатаният? – Нетърпеливо ги прекъсна старецаът. На Мойст му направи впечатление, че човекът бе изгубил фалангите на три пръста на дясната ръка.

– Предполагам. Ако настоявате, – уклончиво отговори той. Но не получи никакви точки за което.

– За последен път: ти ли си Неподпечатаният? – Този път гласът прозвуча направо заплашително.

– Добре де, да! За целите на разговора нека приемем, че се явявам Неподпечатан! – Викна Мойст. – Може ли сега да...

Нещо черно захлупи главата му; усети връзките да се стягат около врата му.

– Неподпечатаният винаги закъснява, – изхъхри друг глас. – Не става от него пощальон!

– Всичко е наред, сър, – прошепна гласът на Стенли зад гърба му, докато Мойст се съпротивляваше. – Не се тревожете. Господин Грош ще ви напътства. Няма да имате никакви проблеми, господине.

– Няма да имам проблеми с какво? – Настоя изпод качулката Мойст. – Махайте ми се от гърба, проклети старци!

– Неподпечатаният се бои от Маршрута, – изсъска един от похитителите.

– Истина е, Неподпечатаният ще бъде върнат на подателя с обратна разписка, – обяви друг.

– Неподпечатаният ще заплати сам теглото на опаковката си, – додаде трети.

– Стенли, повикай бързо господин Помпа, моля те! – Извика Мойст, но качулката беше плътна и го задуши.

– Не трябва, сър, – обади се Стенли. – Изобщо не трябва, сър. Всичко ще бъде наред, сър. Това е просто ... изпитание, сър. За да ви приемат в Ордена на Пощата, сър.

Значи затова са странните шапки, каза си Мойст и започна да се отпуска. Заплахи и заблуди ... ами че аз ги зная тия работи. Мистицизма на търговските задруги. Няма град по света, който да няма си няма свой Верен, или Древен, или Правоверен, или Херметически Орден от дребни хорица, които си въобразяват, че могат да наследят мъдростта на предците, като се събират всеки четвъртък вечер и не се виждат на какви идиоти приличат загърнати в наметала. Трябваше по–рано да се сетя – записан съм се поне в дузина подобни сдружения. Бас ловя, че ще ми покажат тайното си ръкостискане. Научил съм повече тайни ръкостискания, отколкото боговете знаят. Тези хора са по–безобидни от петгодишни в детска градина. Неподпечатан ... божичко.

Издиша с облекчение. Остави се да го поведат надолу по стълбището, и да го завъртят. Да бе, да. Трябва да се създаде първоначалното напрежение, но на всички им е известно, че е само на ужким. Ще звучи ужасяващо, може дори да бъде непроятно усещане, но няма да бъде опасно. Спомни си как го поканиха в ... как му беше името? А, да – в „Стражите на браздите”, в някакво градче насред чукундурите*. Завързаха му, естествено, очите, докато Стражите издаваха колкото се може, по смразяващи кръвта звуци. После церемониалмайсторът бе обявил „Стисни десницата на Древния Господар!” и бе подал на Мойст кози крак. Победител е този, който се удържи да не напълни гащите.

На другия ден бе измамил трима от новоизпечените си верни Побратими и бе изкярил осемдесет долара. Историята не му се стори особено забавна тоя път.

Старите пощальони го водеха към главната зала. Усети го по ехото. Там се бяха събрали още хора, ако вярва на космите на врата си. Не само хора, като че ли; стори му се, че дочу приглушено ръмжене. Винаги така става, а? Трябва да звучи страховито. Номерът е да бъде смел, да действа безстрашно и решително.

Спътниците му се отделиха от него. За момент Мойст остана сам в тъмнината, после някой го стисна за лакътя.

– Аз съм, гос’ине. Старши Пощальон на Изпитателен Срок Грош, гос’ине. За нищо не се косете, гос’ине. Назначен съм да ви бъда Временен Водач за днеска, гос’ине.

– Необходимо ли е всичко това, Грош? – Попита Мойст. – Нали се сещате, вече съм назначен за Началник на Пощата.

– Назначен е едно, гос’ине. Одобрен е съвсем друга работа, гос’ине. Изходящият номер не е доказателство за получена пратка.

– Какви ги приказваш, бе, човек?

– Не е разрешено да споделям тайните с Неподпечатан човек, гос’ине, – смирено обясни Грош. – Досега се справихте идеално, гос’ине.

– Ех, ами добре тогава, – опита се да прозвучи нехайно Мойст. – Какво толкова би могло да ме сполети?

Грош не отговори.

– Питах..., – обади се Мойст.

– Аз пък обмислях отговора, гос’ине, – сопна се Грош. – Дай да видим ..., значи, гос’ине. Най–лошото би било да изгубите пръстите на едната ръка, да се осакатите до живот и да си строшите половината кости. След което ставате неподходящ за гилдията. Но не се тревожете, гос’ине, хич не се тревожете!

Някъде пред него друг глас изтътна:

– Кой води Неподпечатания човек?

Грош прочисти гърло и, когато заговори, гласът му потрепери:

– Аз, Старши Пощальон на Изпитателен Срок Толивър Грош, аз го водя Неподпечатания.

– Това за костите го каза само за да ме стреснеш ли? – Прошепна Мойст.

– Възправен ли е той в Нощния Мрак? – Настоятелно каза гласът.

– Възправен е, Всемилостиви господарю! – Доволно изквака Грош, а в ухото на Мойст прошепна, – от старата гвардия са много доволни, дето им върнахте буквите.

– Хубаво. Обясни ми обаче за строшените кокали, дето ги спомена по–преди...

– Нека тогаз извърви Маршрута! – Нареди безтелесният глас.

– Тръгваме напред, гос’ине. Леко–леко, – напрегнато прошепна Грош. – Стига. Тука спрете.

– Виж сега, – продължи Мойст, – тия всичките работи ... дето ми ги наприказва, нали бяха само за сплашване, а?

– Имайте ми вяра, гос’ине, – шепнешком отвърна Грош.

– Ама гледай сега..., започна Мойст, но качулката го задави.

– Нека нахлузи Ботушите! – повели гласът.

Интересно как човек долавя главните букви, помисли си Мойст, като полагаше усилия да не се задави с качулката.

– Чифт ботуши току пред вас, гос’ине, – дрезгаво прошепна Грош. – Обуйте ги. Няма страшно, гос’ине.

– Птюй! – Изплю той. – Да, ама...

– Ботушите, гос’ине, моля ви!

Мойст несръчно се изу и натика крака в невидимите ботуши. Те бяха тежки, сякаш излети от олово.

– Тежък е на Неподпечатания Маршрутът, – обяви тътнещият глас. – Нека върви!

Мойст направи стъпка напред, нещо се изтърколи под крака му, той се препъна и падна възнак. Агонизираща болка го прониза, когато пищялите му се удариха в нещо метално.

– Пощальони, – настоя отново тътнещият глас, – какво гласи Първата Клетва?

Из мрака се разнесоха гласове, които изпяха хорово:

– Проклятие! Играчки, градински инструменти, боклук ... не можеш си представи! Въобще не им пука какво оставят да се въргаля из двора в ония ми ти мрачни утрини!

– Разциври ли се Неподпечатания човек? – Попита безплътният глас.

Май си счупих брадичката, помисли си Мойст, докато Грош го дърпаше да стъпи на крака. Май си счупих брадичката! Старецът прошепна настойчиво:

– Браво, гос’ине! – след което повиши глас, за да го чуят и невидимите наблюдатели. – Не се разциври, о, Всемилостиви господарю, ами се устремно се възправи!

– Нека му се връчи, тогаз, Чантата! – Избумтя далечният глас. Мойст започваше да го ненавижда.

Невидими ръце овесиха презрамка на врата му. Тежестта на чантата го преви одве.

– Пощенската Чанта тежи, но скоро ще Олекне! – отекна от стените. Не го бяха предупредили, че ще е толкова болезнено, помисли си Мойст. Тоест, бяха го предупредили всъщност, но не бяха го предупредили, че ще е на сериозно...

– Да тръгваме, гос’ине, да вървим, – сръчка го Грош. – Нали вървим Маршрута.

Мойст пристъпи изключително предпазливо, нещо се удари о крака му, търколи се и изтрополи настрана.

– Той не се подлъга по ролковите кънки, о, Всемилостиви господарю! – докладва Грош.

Натъртен, но окуражен, Мойст направи още две малки крачки, и нещо друго звънна на строшено стъкло встрани от пътя му.

– Не го забави дори Небрежно Захвърлената Бирена Бутилка! – с триумф в гласа си обяви Грош.

Мойст направи широка крачка, настъпи нещо хлъзгаво и усети как кракът му се плъзга неудържимо напред. Строполи се тежко по гръб, главата му дрънна на пода. Не беше сигурен, но му се стори, че чу как черепът му се спука.

– Пощальони, какво гласи Втората Клетва? – настоя ехото.

– Кучета! Казвам ти, всичките до едно са напаст! Когато не хапят, серат! По–хлъзгаво е и от машинно масло!

Мойст се надигна на колене, виеше му се свят.

– Браво, все така, все така, не спирайте! – сграбчи го за рамото Грош. – Ще се справите, в дъжд или слънце! – Понижи глас до шепот: – Не забравайте какво пише на стената отвън!

– За госпожа Кейк ли? – не разбра Мойст, след което се сети: дали беше дъжд или сняг? Или киша? Долови някакво движение и се приведе, стиснал тежката чанта. Заля го леден порой, неволно изпуснатото ведро го хлопна по главата.

Дъжд, значи. Тъкмо се изправяше, когато нещо болезнено студено се плъзна от яката му надолу по гърба. Едва не изврещя.

– Кубчета лед, – обясни Грош. – Взехме ги от моргата, но не се безпокойте, гос’ине, почти не са ползвани ... по това време на годината много трудно се намира сняг. Извинявайте! Но вие не се тревожете, гос’ине!

– Нека Пощата бъде проверена! – изрева повелителният глас.

Грош мушна ръка в чантата му, докато Мойст се препъваше в кръг около него и вдигна тържествуващо един плик.

– Аз, Страши Пощальон на Изпитат... тъй де, простете ме, о, Всемилостиви господарю, – придърпа надолу към себе си главата на Мойст и шумно прошепна. – Все още ли съм на изпитателен срок или съм вече на пълен щат, гос’ине?

– К’во? Пълен, да, пълен си! – Отговори Мойст, докато ледената вода се отичаше в ботушите му. – Абсолютно!

– Аз, Страши Пощальон Грош обявявам, че пощата е суха като кокал, о, Всемилостиви господарю! – триумфално викна старецът.

Този път заповедният глас прозвуча с някакво заплашително доволство.

– Нека тогава ... я разнесе!

В задушаващия мрак на качулката усещането за опасност на Мойст залости портата и се ската в мазето. Невидимият хор се надвеси по–близко. Играта престана да бъде игра.

– Имай пред вид, че още не съм го подписал повишението ти, – отпочна той, но се олюля.

– Леко сега, леко, – не му обърна внимание Грош. – Почти стигнахме! Вратата е точно пред вас, на нея е закачена пощенска кутия ... ще му разрешите ли да си поеме дъх, о, Всемилостиви господарю? Лошо си е ударил главата...

– Дъх ли, Братко Грош? За да му подскажеш малко ли? – укорно изтътна гласът.

– Ама, о, Всемилостиви господарю, ритуалът разрешава на Неподпечатания човек..., – възрази Грош.

– Неподпечатаният човек ще върви! На собствени разноски, Толивър Грош! Той не се бори да стане Младши пощальон, о, не, нито пък за Старши пощальон се цани! Той се е устремил право към ранга Началник на Пощата! Не си играем на Поща тука, Младши пощальон Грош! Както и да е, идеята беше твоя. Няма да се церемоним! Той трябва да докаже, че е достоен!

– Старши пощальон Грош, мерси много! – викна възмутено Грош.

– Никакъв Старши пощальон не си ти, Толивър Грош, не и ако той не издържи изпитанието!

– Ами? Кой пък е казал, че ти си Всемилостив господарю, а, Джордж Аги? Стана Всемилостив господарю само защото пръв докопа робата!

Гласът на Всемилостивия господар малко омекна.

– Айде сега, добър човек си ти, Толивър, но всичките тия работи, дето си ги навиваш, как един ден ще се появи истински Началник на Пощата и ще оправи нещата са просто ... детински! Я се огледай! Времето на Пощата отмина. Нашето време отмина. Но ако ще се инатиш, нека караме по правилата!

– Добре, тогава! – Заяви Грош.

– Добре, тогава! – Повтори Всемилостивия господар.

Тайно общество на пощальоните, помисли си Мойст. Защо, питам се?

Грош въздъхна и се приближи.

– Голяма караница ни чака като свършим, – довери той. – Но вие простете разправията, гос’ине. Просто разнесете писмото. Вярвам във вас, гос’ине!

И отстъпи.

В мрачната нощ на качулката, зашеметен и окървавен, Мойст се затътри с пртегнати напред ръце. Напипа вратата, но къде е кутията? Най–сетне откри процепа на една стъпка от земята.

Чудесно, чудесно, хайде заври проклетото писмо вътре и дай да приключваме с проклетата игра.

Тия хора се взимат обаче на сериозно. Това не ти е ритуал на ужким, дето е достатъчно Хари да си изрецитира куплетчето, за да го приемат в Кралската Гилдия на Натъпквачите на Възглавници. Пощальоните не се шегуват.

Значи, трябва да мушна писмото в процепа. Не е кой знае каква филос ... Чакай, чакай ... на един от мъжете, дето го водиха надолу по стълбите, не му липсваха върховете на пръстите на ръката?

Внезапно Мойст се ядоса. Гневът прогори дори през пластовете болка в брадичката. Защо му причиняват всичко това? И ако наистина трябва да премине изпитанието, няма да бъде по този начин! Няма да изглежда добре, ако не успее да надиграе на les buggeures risibles групичката старци!

Поизпъна се, сподави неволен стон, и смъкна качулката. Наоколо все още цареше мрак, но надупчен със светлинките на дузина затъмнени огнеупорни лампи.

– Ей, тоя си свали качулката! – някой викна.

– Неподпечатаният мъж може да предпочита да остане на тъмно, – обяви Мойст, – но истинският Пощальон обича Светлината.

Докара гласа точно. Това е разковничето към хиляди измами. Човек трябва да звучи убедително, да изглежда сякаш е наясно какво върши, сякаш контролира нещата. Дори да говори измишльотини, измишльотините трябва да прозвучат автентично.

Някой отвори кожуха на една от лампите се обади с жален глас:

– Не мога да открия къде го пише това. Какви ги приказва?

Бързо, сега. Мойст уви ръка в качулката, повдигна капака на пощенската кутия и с другата ръка мушна случайно писмо от чантата. Когато дръпна импровизираната ръкавица, тя се съдра като разпрана с нож.

– Пощальони,! – триумфално викна Грош. – Какво гласи Третата клетва? Айде всички заедно, момци: Проклятие! От какво ги правят тия капаци, от бръсначи ли?

Посрещна го възмутено мълчание.

– Ама той си махна качулката, – обади се една заробена фигура.

– Не е вярно! Той я омота на ръката си! Къде пише, че е забранено? – възпротиви се Грош. – Казвах ли ви! Той е Оня, когото очакваме!

– Обаче все още не е минал финалното изпитание, – каза Всемилостивият господар.

– За какво финално изпитание говориш, Джордж Аги? Нали разнесе писмото? – каза Грош. – Лорд Ветинари го назначи за Началник на пощата и той извървя Маршрута!

– Ветинари ли? Че той не се е застоявал повече от пет минути! Кой е той да решава кой да бъде Началник? Бил ли е баща му пощальон? Не! Ами дядо му? Виж какви хора ни праща! Сам казваше, че били смотльовци без капчица Пощенска кръв във вените!

– Струва ми се, че тоя ще..., – почна Грош.

– Ако му стиска, нека мине финалното изпитание, – тросна се Всемилостивият господар. – Знаеш как е.

– Ама това си е жива екзекуция! – Викна Грош. – Не можете...

– Няма да ти повтарям, млади Толи, затваряй си устата. – Е, господин Началник? Ще се осмелиш ли да посрещнеш най–голямото по пътя на предизвикателство на Пощальона? Ще посрещнеш ли ..., – гласът направи пауза, за да подсили ефекта, а също и в случай че отнякъде се разлееше драматична музика, – Врага пред Портите?

– Ще го посрещна и ще го надмогна, ако трябва! – отвърна Мойст. – Глупакът го беше нарекъл Началник! Трикът му сработи! Ако звучиш, сякаш си начело, хората ще ти повярват! „Надмогна” също беше добре подбрана дума. Детайлите са важни.

– Искаме! Да, искаме! – Хорово казаха забулените пощальони.

Брадатият силует на Грош се приближи в сумрака и за изненада на Мойст стисна десницата му.

– Извинявайте, гос’ин Липвиг, – каза. – Не го очаквах това. Те хитруват. Но вие ще се справите. Разчитайте на стария Старши пощальон Грош, гос’ине.

Отдръпна ръка и Мойст усети нещо малко и студено в дланта си. Скри го в шепа. Не очаквал, а?

– Е, Господин Началник на Пощата, – каза Всемилостивият господар. – Просто изпитание. Единственото, което трябва да правиш, е да останеш на място, изправен, за една минута, ясно? Бягайте, момци!

Долови шумолене на роби и трополене на отдалечаващи се стъпки, последвано от затръшната врата. Мойст остана сам сред тихия, вмирисан на гълъби сумрак.

Какво ли може да са му приготвили? Опита се да си спомни димите, изписани на фасадата на сградата. Тролове? Дракони? Зелени зъбати чудовища? Разтвори юмрук, за да види какво му бе дал Грош.

Свирка.

Някъде в далечината врата се хлопна врата. Звукът от енергично подтичващи лапи се приближи.

Кучета.

Мойст побягна и се покатери на пиедестала в центъра на залата. Не че ще го предпази от по–едрите кучета, но поне ще може да ги рита по главата.

Лай. Усмивка се разля по лицето на Мойст. Веднъж чул го, човек никога не забравя точно този лай. Не звучеше кой знае колко агресивно, може би защото го издаваше паст, способна да смели череп. Подобен талант няма твърде нужда от самореклама. Мълвата бързо се разнася.

Каква ... ирония. Откъде са намерили Липвигзери?

Мойст изчака, докато очите проблеснаха в светлината на фенерите, и произнесе:

– Шлат!

Кучетата се спряха и разгледаха Мойст. Явно съобразяваха, че нещо тука не е наред. Той въздъхна и се спусна от пиедестала.

– Гледайте сега, – започна той, докато натискаше надолу една задница след друга. – Необорим факт е, че женски Липвигзер никога не е напускал страната. Така цената на породата се запазва висока ... Шлат! казах! ... и всяко кутре се дресира да отговаря на Липвигзерски команди. Малко мъдрост от старата родина, момци! Шлат!

Кучетата седнаха като едно.

– Добри кучета, – похвали ги Мойст. Както казваше едно време дядо му, веднъж като ги научиш да не отхапват крака ти за добър ден, стават много милички питомци.

Сви длани на фуния пред устата си и викна:

– Безопасно е да се приближите, господа! – Пощальоните със сигурност подслушваха. Очакваха да чуят ръмжене и писъци.

В далечината се отвори врата.

– Приближете се! – Рязко каза Мойст. Кучетата се извърнаха да посрещнат скупчените пощальони. Ръмжаха в продължително, непрекъснато съзвучие.

Най–сетне успя да разгледа ясно мистериозната Гилдия. Всичките се бяха увили в роби, но то няма тайно общество без наметала и пелерини. Отметнали бяха качулките и всеки от мъжете* носеше в ръка островърхата шапка с гълъбовия скелет.

– Вижте, сър, знаем дето Толивър ви даде кучешката свирка..., – почна един от групичката, като хвърляше нервни погледи към Липвигзерите.

– Това ли? – разтвори длан Мойст. – Не върши работа. Само ги раздразва.

Пощальоните местеха погледи от него към кучетата.

– Ама нали ги накарахте да седнат?...

– Мога да ги накарам да вършат и други неща, – с равен глас обясни Мойст. – Само чакат да им дам команда.

– Ъхх... Отвън чакат кучкари с намордници, ако нямате нищо против, гос’ине, – каза Грош, а Гилдията отстъпи крачка. – Ние трраддицционно се плашим от кучета. Пощенска ни работа.

– Уверявам те, че в момента ги удържам с гласа си по–добре, отколкото със стоманена верига, – каза Мойст. Дивотия, но качествена дивотия.

Междувременно долови в ръмженето на едно от кучетата особената острота, която подсказва, че животното всеки момент ще се преобрази в изстреляно зъбато гюлле.

– Остави! – излая той. – Моля за извинение, господа, – обърна се към пощальоните. – Изнервят се от вас. Подушват страха, както вероятно ви е известно.

– Виж, много съжаляваме! – обади се един от групичката, когото Мойст разпозна по гласа като Всемилостивия господар. – Ама трябваше да се убедим.

– Ставам ли значи за пощальон?

– Абсолютно, сър. Без всяко съмнение. Добре дошъл, о, господин Началник на Пощата!

Бързо се учи, остана доволен Мойст.

– А сега ми се иска да..., – започна той, когато двойните врати в далечния край на залата се разтвориха с трясък.

Помпа влезе с голям кашон в ръце. По принцип не е лесно да отвори човек врата, когато и двете му ръце са заети. При големите е обаче различно. Те просто влизат. За вратата е въпрос на избор е дали да се отвори или да се опита да остане затворена.

Кучетата се втурнаха като фойерверки. Пощальоните побягнаха в противоположната посока и се покатериха върху постамента зад Мойст с похвална за подобни достопочтени старци пъргавина.

Помпа продължи да крачи, като по пътя си потроши останките от Маршрута. Олюля се, гокато кучетата се нахвърлиха върху му, после търпеливо остави кашона на пода и вдигна за козината на врата по едно куче във всяка ръка.

– Мистър Липвиг, Отвън Някакви Господа Чакат С Мрежи, И Ръкавици, И Изключително Дебели Дрехи, – обяви. – Казват, Че Работят За Някой Си Господин Хари Кинг. Искат Да Знаят Дали Сте Приключил С Тези Кучета.

– Хари Кинг ли? – Не разбра Мойст.

– Той е голям търговец на метални отпадъци, гос’ине, – обади се Грош. – От него наехме кучетата. Пуска ги нощем из двора си.

– Да не влизат крадци, а?

– Той май предпочита да влизат, гос’ине. Спестяват му пари за кучешка храна.

– Ха! Благодаря, господин Помпа. Моля, изнесете ги навън, – каза Мойст. Липвигзери! Оказа се толкова лесно!

Двамата наблюдаваха как големът се отдалечава, стиснал скимтящо куче под всяка мищница. Мойст се опбади:

– На тоя Хари Кинг бизнесът му явно върви добре, за да си позволи да ползва Липвигзери като обикновени дворни кучета!

– Липвигзери ли? Хари Кинг? Нищо подобно, гос’ине, старият Хари не би се изръсил за чистокръвна чуждоземна порода, а мелезите са безплатни, не и той! – Обясни Грош. – Тия псета може и да имат някаква Липвигзерска кръв, като ги гледам, наследили са най–лошите черти оттам. Ха, пък и чистокръвен Липвигзер няма да издеяни и пет минути срещу псетата от нашите задни дворове. Разправят, че някои имали дори кролодилска кръв в себе си...

След момента пауза Мойст се обади със слаб гласец:

– Значи ... тия със сигурност не бяха вносни чистокръвни Липвигзери, така ли смяташ?

– Живота си залагам, гос’ине, – жизнерадостно отвърна Грош. – Да не ви стана зле, гос’ине?

– Какво? Ъм ... не. Ни най–малко.

– Като че се разочаровахте нещо, гос’ине?

– Не. Нищо ми няма. – След което добави замислено. – Крайно време е да занеса някои неща на пералня. И да намеря нови обувки...

Вратите отново се разлюляха на пантите, за да разкрие – не завръщането на кучетата, ами Помпа. Той взе кашона, откъдето го бе оставил и се приближи към Мойст.

– Ами, ние да тръгваме тогаз, – обади се Всемилостивият господар. – Удоволствие беше да се срещнем с вас, господин Липвиг.

– Това ли е всичко? – Изненада се Мойст. – Няма ли да има церемония, нещо?

– А–а, не, той, Толивър е по цермониите, – обясни Всемилостивият господар. – И на мене би ми се искало да отворим старата работилница, но в днешно време никой не може да се мери със семафорите. Младият Толивър си въобразява, че нещата могат пак да тръгнат по старому, но те младите са така... Някои работи нямат оправяне, господин Липвиг. Можете да се викате Началник на пощата колкото си щете, но откъде по–напред да подхване човек тая руина, та да я направи да заработи отново? Старо изкопаемо е тя, също като нас.

– Шапката Ви, Господине, – вметна Помпа.

– Моля? – Мойст се извърна. Големът търпеливо стоеше до пиедестала, с нещо като шлем в ръце.

Островърхата шапка на пощальона. Златна, с крилца. Мойст забеляза, че златото беше просто боя, напукана и обелена на места. Крилата бяха истински изсушени гълъбови криле, които едва не се разпаднаха при допир. В ръцете на голема шапката блестеше на светлината като артефакт, изваден от древна гробница. Мойст я пое; шапката бе напукана, и миришеше на таван, и оставяше късчета златна боя налепени по дланите. От вътрешната страна на периферията откри замазан етикет с изписано „Болт & Лок, Военни и Церемониални Униформи, Улица ‘Прасковен пай’, А–М. Размер 7 ¼” на него.

– Открих И Чифт Ботуши С Крилца, – обясни Помпа. – Както И Някакъв Вид Еластични ...

– Те няма да влязат вработа! – бързо го прекъсна Грош. – Къде ги намери? Преобръщали сме цялата сграда да ги търсим! Години наред!

– Бяха Заровени Под Писмата В Офиса На Началника На Пощата, Господин Грош.

– Невъзможно, невъзможно! – Възпротиви се старецът. – Пресявали сме ги поне дузина пъти. Лично съм преобърнал всеки инч килим!

– Днес обаче, ъм, ... прехвърлихме доста кореспонденция, – обади се Мойст.

– Вярно Е, – потвърди големът. – Господин Липвиг Пропадна През Тавана.

– Ах, значи той ги откри, тъй ли? – С триумф в гласа си каза Грош. – Виждате ли? Всичко се сбъдва! Пророчеството!

– Никакво пророчество няма, Толивър, – тъжно поклати глава Всемилостивият господар, зная, че ти се иска да има, но просто да си мечтаеш герой на бял кон да се появи някой ден и да сложи в ред Пощата не е пророчество. Никак даже.

– Но ние чухме отново писмата да говорят! – възрази Грош. – Шепнат в нощта. Прочетохме им малко от Книгата с Наредбите, за да ги укротим. Точно както каза магьосника!

– Да де, знаеш поговорката: трябва да си луд, за да работиш тука! – каза Всемилостивият господар. – Всичко свърши, Толивър. Този път наистина. Градът вече няма нужда от нас.

– Сложете шапката, гос’ин Липвиг, – обърна се Грош към него. – Тя е знамение, дето се появи така изневиделица. Просто я нахлупете и да видим какво ще стане!

– Ами, ако никой не възразява..., – запъна се Мойст. Вдигна шапката, но се поколеба.

– Нищо няма да се случи, нали? – каза. – Просто имах малко необичаен ден днес...

– Не, нищо няма да се случи, – отговори Всемилостивият господар. – Никога не се случва. О, едно време всички се надявахме... Всеки път, щом някой окачеше полилеите или разнесеше пощата, си казвахме, е, може би този път ще стане, може би пози път ще проработи. Много зарадвахте младия Толивър, като върнахте буквите на фасадата. Толкова се беше развълнувал. Него, ако не друг, успяхте да го накарате да повярва, че този път нещата ще потръгнат. Ама не – не става, понеже сградата е проклета.

– В смисъл на прокълната?

– Да, де. И още по–зле. Но вие си сложете шапката, сър. Поне пази от дъжд.

Мойст понечи да нахлупи шапката, но забеляза как пощальоните групом отстъпиха.

– Не сте сигурни! – Размаха той показалец. – В действителност си нямате представа, а? Всичките! Мислите си, хмм, тоя път може и да стане, нали? Дори затаихте дъх! Забелязах ви! Надеждата е ужасна напаст, господа!

И постави шапката на темето си.

– Усещате ли нещо? – попита след малко Грош.

– Малко ... ме боде.

– Сякаш някаква мистична сила изтича откъм... – с отчаяние в гласа възкликна Грош.

– Не точно, – отговори Мойст. – Съжалявам.

– Повечето Началници на пощата, при които съм служил, мразеха да я слагат, – обясни Всемилостивият господар, докато останалите издишваха с облекчение. – Ти поне си достатъчно висок и ти пасва. Началникът Аткинсън, той беше пет стъпки висок, като я нахлупеше, изглеждаше сякаш се чумери на целия свят. – Потупа Мойст по рамото. – Но на тебе да не ти пука, момко. Направи каквото можеш.

Един плик го удари по темето. Докато го бръсне, втори падна на рамото му и се плъзна към пода.

После писмата почнаха да валят около събралата се групичка подобно риба, увлечена от преминаващо торнадо.

Мойст вдигна поглед. Писмата падаха от към тъмнината над тях. Рехавият писмопад бързо се превръщаше в ураган.

– Стенли? Ти ли бърникаш нещо ... там горе? – неуверено се обади Грош, невидим сред талазите хартия.

– Казвах ли ви аз, на тия тавански помещения са им много слаби подовете, – простена Всемилостивият господар. Ето ти сега поредната писмовна буря. Прекалено много се разшумяхме. Айде, да тръгваме, докато все още можем.

– Загасете лампите! Не са огнеупорни! – Извика Грош.

– Как ще се ориентираме тогава в тъмното, момко?

– По ли ще ти е хубаво да се ориентираш на светлината на горящия покрив, а?

Фенерите примигаха и угаснаха ... и на тъмнината, която разпръсваха, Мойст успя да прочете написаното по стените. Или ако не по стените, то в пространството пред очите му. Невидима писалка зарисува витки и панделки, които се стичаха под формата на светещ в мрака син ръкопис:

– Мойст фон Липвиг? – се изписа.

– Ъх ... да?

– Ти си Началникът на Пощата!

– Вижте, не съм аз Онзи, когото търсите!

– Мойст фон Липвиг, във времена като днешните, всеки Един ще свърши работа!

– Ама ... ама ... аз не съм достоен!

– Тогава бързо си набави достойнство, Мойст фон Липвиг! Върни ни светлината! Отвори прозорците! Не възпирай вестоносците!

Мойст забеляза златистото сияние, което се процеждаше сякаш изпод стъпалата му. Проблясна по дланите и върховете на пръстите му, и почна да го изпълва отвътре, като чудотворно вино. Усети как краката му се отделиха от пиедестала, когато думите го издигнаха и завъртяха леко във въздуха.

– В началото беше Словото, но какво е словото без преносителя, Мойст фон Липвиг? Ти си Началник на Пощата!

– Аз съм Началникът на Пощата! – извика Мойст.

– Писмата трябва да бъдат разпратени, Мойст фон Липвиг! Твърде дълго стояхме затворени.

– Ще го сторя! Ще го сторя!

– Мойст фон Липвиг?

– Да?

Думите се стовариха върху му като приливна вълна, пликове се разхвърчаха в треперливото сияние, сградата се разтресе из основи:

– Освободи ни!