Po Poshtata-02

Втора Глава

Пощата

В която се запознаваме със Секретарите – И с Нощн Рак – Дисертация върху римувания жаргон – „Само да ги бяхте видял!” – Мъртвите писма – Животът на големите – Свещената Книга

НЕЩАТА ВИНАГИ СЕ ВИЖДАТ ПОД ОПРЕДЕЛЕН ЪГЪЛ. Винаги си имат цена. Винаги има начин. Така погледнато, сигурната смърт на Мойст бе заменена с несигурна такава, което си е жива печалба. Свободен е да ходи насам–натам ... е, на куц крак точно в момента. Да не говорим, че е възможно от цялата работа да изкара и някаква печалба. Не е невъзможно. Мойст имаше дарбата да съзира възможности където другите виждаха единствено суха пръст. Няма да му навреди, значи, да поиграе по правилата някой и друг ден. Докато му заздравее глезена, докато поразузнае ситуацията, докато начертае план. Дори може да провери колко нечупливи всъщност са големите. В края на краищата, големът не е нищо повече от грамаден грънец! Сигурно може да го счупи човек?

Мойст фон Липвиг вдигна поглед, за да разучи бъдещето си.

Централната поща на Анкх–Морпорк бе семпла сграда. Бе построена с една–единствена цел, затова представляваше, повече или по–малко, гигантска кутия в която да работят хората с две крила в задната страна, които помещаваха просторните конюшни. Някой беше купил евтини колони, срязал ги беше по дължината на две и ги беше налепил на равни интервали по фасадата. Тук–таме издълбаните ниши приютяваха разнообразни каменни нимфи, парапетът бе нацвъкан с мраморни урни и така бе създадена Архитектура.

Благодарните граждани (или по–скоро техните отрочета) бяха оценили по достойнство усилието, в резултат на което фасадата до височина шест стъпки бе надраскана с графити в многообразни вълнуващи цветове.

Точно под покрива имаше корниз с изляти бронзови букви. Бронзът бе протекъл и бе оцапал стената в кафяво и зелено.

– „НИ У ИЯ, НИ ДЪЖ , И НОЩ Н РАК ЩЕ Т ЛОНИ ТЕЗ ВЕСТ Н СЦИ ОТ ЦЕЛТ ИМ”, – прочете на глас Мойст. – Какво, по дяволите, означава това?

– Пощата Някога Е Била Горда Институция, – обясни господин Помпа.

– Ами това тука? – посочи Мойст. На дъсчена табела доста по–ниско от бронзовия надпис с олющена боя бе сътворен не тъй героичен текст.

НЕ УТГУВАРЙЪМИ ЗА:

камъни

тролови с тояги

Дракони – всякакви размери

Г–жа Кейк

Гулеми зелени зъбати същества

Черни кучета с оранжеви вежди – всякакви

Дъжд от спаньелий

мъгла

Г–жа Кейк

– Както Казах, Някога Е Била Горда Институция, – изтътна големът.

– А коя е г–жа Кейк?

– Съжалявам, Но Не Мога Да Ви Помогна, Господин Липвиг.

– Явно много й се плашат.

– Така Изглежда, Господин Липвиг.

Мойст огледа забързаното кръстовище в трескавия град. Хората не му обръщаха никакво внимание, въпреки че големът отнасяше по някой и друг недоброжелателен поглед.

Колко странно. Откога? ... Откакто бе на четиринайсет не е използвал истинското си име. Да не говорим откога не се е появявал пред хора без някоя залепваща се отличителна черта по лицето. Чувстваше се гол. Гол и незабелязан.

Без да привлече чийто и да е интерес, Мойст изкачи мърлявите стъпала и мушна ключа в ключалката. За негова изненада той се превъртя с лекота и белосаните врати се отвориха без скърцане.

Зад гърба на Мойст се разнесе кух ритмичен тътен. Господин Помпа ръкопляскаше.

– Прекрасно, Господин Липвиг. Направихте Първата Стъпка В Кариерата, Която Ще Донесе Полза За Вас И За Добруването На Града!

– Да, бе, да, – промърмори Липвиг.

Пристъпи в сводестата сумрачна зала, мъждива светлина се процеждаше през заклепания стъклен купол на тавана. Дори сега, по обедно време, в помещението цареше полумрак. И тук, вътре, стените бяха издраскани с графити.

Залата опасваше ред от потрошени дървени гишета, зад който се виждаха канцеларски врати. Редици лавици за сортиране на кореспонденцията бяха вградени в стените от пода до тавана.

Гълъби бяха свили гнезда в тях*. Стипчивата солена миризма на древно гуано тежеше във въздуха. Стреснати от внезапния шум, стотици гълъби се разлетяха панически, ятото се изви в спирала към строшено стъкло на купола.

– Дрисливи птици!

– Не Използвайте Неучтиви Думи, Господин Липвиг, – обади се иззад гърба му големът.

– Че защо? Стените са целите покрити с тях! Да не говорим, че просто изразявам наблюдение, господин Помпа! Виж само колко гуано се е натрупало! Тонове! – Ехото от далечните стени довя обратно гласа му. – Кога е работила за последен път пощата?

– Преди двайсет години, гос’ин директоре!

Мойст се озърна.

– Кой се обади? – гласът като че идваше отвсякъде.

С тътрене, накуцване и потропване на бастун един прегърбен силует изплува из сивия застоял прашен въздух.

– Името ми е Грош, гос’ине, – изхъхри съществото. – Младши пощальон Грош на ваш’те услуги, гос’ине. Само заповядайте, гос’ине, и аз ще се втурна, гос’ине, ще се втурна да помагам!

Продълителна суха кашлица прекъсна словоизлиянието, от гърлото на стареца се разнесоха звуци сякаш някой удряше чувал камъни в стената. Мойст забеляза, че съществото има къса остра брадица, сякаш собственикът й е бил прекъснат точно докато е налапвал таралеж.

– Младши пощальон Грош? – повтори Мойст.

– Точно тъй, гос’ине. Поради причината, че никой началник не се задържа достатъчно в пощата, за да ме повиши, гос’ине. Иначе вече щях да бъда старши пощальон Грош, – добави многозначително старецът и избухна в поредния залп вулканична кашлица.

По–скоро бивш пощальон Грош, мене ако питат, рече си наум Мойст. На глас попита:

– Тука ли работиш?

– Да, гос’ине, тука работим. Хлапето и аз. Много възприемчиво хлапе, ви казвам, гос’ине. Поддържаме сградата, гос’ине. Вършим всичко както си е съгласно Книгата с Наредбите.

Мойст обаче не можеше да откъсне поглед. Старецът носеше тупе. Дори и някъде в Мултивселената да съществува човек, комуто отива да носи тупе, той със сигурност не беше пощальонът Грош. Тупето беше червеникаво–кестеняво на цвят, погрешен размер, погрешна форма, погрешна мода, абе изобщо, погрешно.

– А, гос’ине, гледам, че се любувате на косата ми, – гордо забеляза Грош и се извъртя малко за ефект. – Всичкото е направено с моя собствена коса, никакви джанки.

– Ъхм ... джанки? – Хълцукна Мойст.

– Извинявам се, гос’ине, не бива да използвам жаргон. Казах „джанки” в смисъл на „компот от джанки”, гос’ине. Жаргонът на Димуел*. Компот от джанки: перука. Съобразихте, предполагам, че повечето мъже на моя възраст отдавна са останали без коса. Чистият живот помага, отвътре и отвън.

Мойст подуши зловонния въздух, огледа купчините гуано по пода и се съгласи.

– Браво, господин Грош. – После добави. – Господин Грош, имам ли аз кабинет? Или нещо подобно?

За миг лицето над пършивата брадица придоби изражението на заек уловен в светлините на кола.

– Да, гос’ине, технич’ски погледнато, – отговори старецът. Но бързо добави, – Но ние не стъпваме вече там, гос’ине, ох божке, не стъпваме, заради пода. Много опасно е. Всеки миг може да поддаде. Работим в служебната съблекалня, гос’ине. Следвайте ме, гос’ине.

Мойст едва не избухна в смях.

– Върхът, – каза. Обърна се към голема, – Хмм ... господин Помпа?

– Да, Господин Липвиг?

– Разрешено ли ти е да ми помагаш или само ще се навърташ наоколо докато ти се намери повод да ме цапардосаш по главата?

– Няма Нужда Да Правите Обидни Забележки, Сър. Позволено Е Да Оказвам Подкрепа, Когато Е Уместно.

– Можеш ли да изринеш свинщината на гълъбите и да вкараш малко светлина?

– Естествено, Господин Липвиг.

– Наистина ли?

– Големите Не Се Боят От Труда, Сър. Отивам Да Намеря Лопата. – С тези думи Помпа се отправи към далечния край на гишетата, докато брадатия младши пощальон изпадна в паника.

– Не! – изквака той. – Не бива да пипа купчините!

– Подът да не вземе да поддаде, а? – засмя се Мойст.

Грош премести поглед от Мойст към голема и обратно. Отвори уста, но бързо я хлопна, докато мозъкът му трескаво търсеше думи. Накрая въздъхна.

– По–добре елате в съблекалнята, значи. Оттука, моля.

Мойст пристъпи след господин Грош и долови миризмата на стареца. Не че миришеше лошо, ами някак ... странно. Малко като химическа миризма, примесена със смъдящия аромат на сироп за гърло и може би оттенък на стари прорастнали картофи.

Съблекалнята се намираше налоду по стълбището в мазето, където подът нямаше как да пропадне, просто понеже няма накъде повече да пропада. Помещението бе продълговато и тясно. Гигантската тъмна пещ в единия край, Мойст научи по–късно, се явяваше част от системата за отопление; Пощата е била много модерна за времето си сграда. Встрани от пещта беше монтирано малко цилиндрично кюмбе, нагрято до почти вишнево–червено. Отгоре му се мъдреше огромен почернял от сажди чайник.

Във въздуха тежеше дълго непроветряваната миризма на чорапи и евтин кюмюр. В стените бяха вградени очукани дървени гардеробчета, на някои от тях, където боята на вратичките не беше съвсем олющена, се четяха имената на служителите. Единствената светлина се процеждаше през десетилетните наслоявания по тясно прозорче под тавана.

Каквото и да е било първоначалното предназначение на помещението, в момента в него съжителстваха двама души; двама души, които се погаждаха, но които живееха с ясното разграничение между мое и твое. Помещението бе разделено по дължина на две, покрай стената от всяка страна бе монтирана тясна койка. Разделителна линия беше прокарана с боя по пода, стените и дори по тавана. Моята половина, твоята половина. Стига да се съобразяваме, няма да възникват ... проблеми.

По средата на помещението, точно наполовина връз разделителната линия, се мъдреше маса. Две чаши и две метални тарелки бяха прилежно подредени от двете й страни. По средата стърчеше солничка. Разделителната линия я заобикаляше, очертала малко демилитаризирано кръгче свободна зона около нея.

От едната половина на тясната стая имаше несъразмерно голямо бюро, затрупано с хартии, бурканчета и бутилки; приличаше на работната маса на алхимик, който импровизира докато проектът му не експлоадира. В другата половина бе монтирана масичка, по която с тревожеща прецизност бяха подредени миниатюрни кутийки и навити на рулца ленти черно кадифе. Най–голямата лупа, която Мойст беше виждал през живота си, беше монтирана на триножник на масичката.

Тази страна на помещението беше като излизана. Другата страна беше затрупана с толкова много боклуци, че съществуваше реалната опасност те да прелеят през Разделителната линия. Някой, внимателно и акуратно, и най–вероятно с помощта на бръснарско ножче, беше подрязал ъгълчетата на плъзналите се прекалено далеч хартийки.

В чистата половина стоеше млад човек. Той явно също очакваше Мойст, но за разлика от Грош не бе усвоил изкуството да стои мирно, или, по–скоро, беше го схванал само частично. Дясната половина на тялото му беше застанала далеч по–мирно от лявата – в резултат на което младежът стоеше изкривен като банан. Въпреки това, с широката си нервна усмивка и огромни блеснали очи той излъчваше натърпеливо очакване, вероятно отвъд границите на здравия разум. Във въздуха висеше напрегнатото усещане, че всеки момент ще скокне и ще ухапе. Да не говорим, че бе нахлузил синя памучна фланела с отпечатано „Питай Ме За Карфиците!” отпред.

– Ами..., – подхвана Мойст.

– Това е калфа пощальон Стенли, – обясни Грош. – Той е сирак, гос’ине. Тъжна работа. Доведоха го от сиропиталището на Братството на Офлър, гос’ине. И двамата родители починали от Глисти на чифлика им някъде из полята, момчето било отгледано от грах, гос’ине.

– Имате пред вид на грах, господин Грош?

– От грах, гос’ине. Много особен случай. Много кротко момче е, ако не го тревожите, но все се извръща по слънцето, гос’ине, ако ме разбирате.

– Хъм ... може би, – отвърна Мойст неуверено. Обърна се към Стенли. – Значи разбираш малко от карфици, така ли? – попита той с глас, за който се надяваше да звучи бодро.

– Несър! – Стенли само дето не козирува.

– Ама на фланелката ти е написано...

– Аз зная всичко за карфиците, сър, – поправи го Стенли. – Всичко, което ковек може да знае!

– Ами–и, значи..., – подхвана Мойст.

– Всеки един факт относно карфиците, сър, – продължи Стенли. – Няма едно нещо, което да не зная! Можете да ме попитате каквото си поискате, сър, и аз ще ви го кажа. Давайте, сър, каквото искате! Хайде, сър!

– Ъхм..., – заекна Мойст, но годините практика му се притекоха на помощ. – Чудя се колко карфици са били изработени в Анкх–Морпорк миналата го...?

И замлъкна. Защото лицето на Стенли се смени изцяло: то се изопна, изгуби изражението, сякаш притежателят му всеки момент може да скокне и да те заръфа за ухото.

– През изминалата година сумарното производство на Анкх–Морпоркските работилници (тъй–наречените „карфичарници”) възлиза на двадесет и седем милиона, осемстотин и осемдесет хиляди, деветстотин седемдесет и осем карфици, – изрецитира Стенли, вторачен в някаква собствена, населена с карфици, вселена. – Бройката включва стоманените, медните, стоманените с наклеена главичка, топлийките, стоманените със сребърна главичка (както и тези от чисто сребро), карфиците двойна дължина, както изработените на ръка, така и машинно–изработените, ретро моделите и уникатите, но не и декоративните карфици за ревер, които, технически погледнато, следва да се класифицират като значки, сър...

– Хм, браво, веднъж мернах едно списание, как му беше името, – отчаяно се включи Мойст. – ...”Месечник за карфици”, май?...

– Божичко, – изохка зад гърба му Грош. Физиономията на Стенли се сгърчи в нещо наподобяващо котешко дупе с нос.

– Парцал за любители! – изплю той. – Тия не са истински маняци! Не им пука за карфиците! Само претендират да се интересуват, но почнаха дори да включват по цяла страница за игли на брой! Игли ли, питам аз? Всеки идиот може да колекционира игли! Иглата не е нищо повече от карфица с дупка! И като искат игли, защо не четат „Игли за любители”? Ама не, карфичари ми се пишат!

– Стенли е редактор на „Тотални карфици”, – прошепна Грош.

– Не се сещам да съм мяркал..., – поде Мойст.

– Стенли, защо не идеш да помогнеш на асистента на господин Липвиг да намери лопата, – повиши тон Грош. – След това седни да поподредиш малко карфици, докато ти олекне. Няма нужда да се разстройваш пред гос’ин Липвиг.

– ... Миналия месец пуснаха статия за видовете напръстници, – продължи да мърмори ядно Стенли, докато напускаше помещението. Големът го последва.

– Добро момче е, – каза Грош, когато останаха насаме. – Само малко е ударен в главата. Най–щастлив е, като го остави човек насаме с карфиците му. Отвреме–навреме малко се ... невротизира, това е всичко. А, и като стана дума, имаме си и трети служител тука...

В стаята пристъпи едър черно–бял котарак. Без да обърне внимание на Мойст или на Грош, той бавно се упъти към една опърпана разплетена кошница. Мойст се оказа на пътя му. Котаракът не спря, докато главата му се се бутна в крака на Мойст. Там и остана.

– Това е Малчо, – обясни Грош.

– Малчо ли? – повтори Мойст. – Наистина ли така се казва или е някакъв майтап?

– Не толкова име, колкото описание, – съгласи се Грош. – По–добре се отместете, гос’ине, понеже иначе ще си стои там цял ден. На двайсет години е вече и навиците му съвсем са улегнали.

Мойст направи стъпка встрани. Котаракът невъзмутимо продължи към кошницата си, където се нави на кравайче.

– Да не е сляп? – преположи Мойст.

– О, не, гос’ине. Просто си има ритуали и си се придържа към тях, до секундата. Много е търпелив, за котка, имам пред вид. Не му харесва като разместваме мебелите. Ще му свикнете.

Мойст не знаеше какво да отговори, но с чувството, че трябва да каже нещо, кимна към претрупаната работна маса:

– Проявявате интерес към алхимията ли, господин Грош?

– Несър! Практикувам традиционна медицина! – Гордо се изпъчи Грош. – Не вярвам на никакви доктори, гос’ине! Цял живот ден не съм боледувал, гос’ине! – Тупна се по гърдите с мек шляпащ звук, който обикновенно хората не асоциират с жива тъкан. – Правя си компрес от марля с гъша мас и горещ хлебен пудинг, гос’ине! Най–доброто за предпазване на тръбите от вредни изпарения! Всяка седмица слагам нов слой, гос’ине, и няма да ме чуете да кихна. Много здравословно, много естествено!

– Ъхм ... браво.

– А сапунът е най–лошото от всичко, – понижи тон Грош. – Отвратително нещо, отмива всичките здравословни соци. Казвал съм и пак ще го кажа, остави си тялото на мира! Продухвай регулярно тръбите, сипвай редовно сяра в чорапите, подменяй гръдния компрес с нов и направо ще им се надсмиваш на болестите, казвам ви! Сега, гос’ине, аз разбирам, че млад човек като вас не може да не се безпокои за своя...

– А това за какво служи? – припряно го прекъсна Мойст, като грабна напосоки бурканче зеленикава помада.

– Това ли, гос’ине? Лек за брадавици. Чудна работа върши. И е напълно естествено, не е като боклуците, дето докторът ги изписва.

Мойст подуши бурканчето.

– А от какво се състои?

– От арсеник, гос’ине, – учтиво отговори Грош.

– Арсеник ли?

– Напълно естествено вещество, гос’ине, – обясни Грош. – И е зелено, освен това.

Така значи, реши Мойст, като изключително предпазливо върна бурканчето на масата. Вътре в пощата ситуацията не е съвсем на ти с нормалния свят отвън. Трябва да внимава с дребните детайли. Реши, че най би му подхождала ролята на заинтригуван, но объркан началник. Да не говорим, че, с изключение на „заинтригуван”, за останалото даже няма нужда да се преструва.

– Нуждая се от помощта ви, господин Грош, – започна той. – Аз си нямам представа как функционира пощата!

– Хубаво, гос’ине ... с какво сте се занимавали преди?

Обири. Измами. Фалшификации. Незаконно присвояване. Никога обаче – и това е важно – не съм си служил с каквото и да е насилие. Никога. За това последното Мойст много внимаваше. Също не обичаше да влиза с взлом, ако можеше да го избегне. Подозрително би било, ако някой завари облечен в черно човек с множество малки джобчета по дрехите в един часът през нощта в трезора на банката. Защо да се излага на излишен риск? С надлежна планировка, подходящ костюм, подходящи документи – и най–важното – подходящо отношение, можеш да влезеш посред бял ден, и нещо повече, директорът на банката лично ще ти отвори вратата на изпроводяк. Дреболиите като подменяне на бижута с евтини пръстени беше само за пред хората от село и само в краен случай.

Тайната се крие в лицето. Мойст имаше честно лице. И много си падаше по оня тип хора, които го поглеждаха твърдо в очите, за да проникнат до същината му – понеже той имаше цял набор същини – точно за подобни ситуации. Колкото до мъжкото ръкостискане, с практика Мойст бе придобил ръкостискане дето закотвяше кораби. Отношението към хората, в това е същината. Специалното отношение към хората. Преди да продадеш стъкълцата за диаманти, трябва да накараш купувача да му се привидят диаманти. Това беше трикът, трикът на триковете. Да промениш начина, по който хората гледат на света. Да ги накараш да видят света такъв, какъвто на тях им се иска да бъде...

Как, по дяволите, Ветинари беше научил името му? Тоя тип бе строшил фон Липвиг като варено яйце! Да не говорим, че Стражата тука е ... направо демонична! Ами тази работа на какво прилича, да насъскаш голем срещу жив човек...

– Чиновник бях.

– А, документи, пари, такива работи ли? – напрегнато попита Грош.

– Основно документи, да, – честно отговори Мойст. Особено ако броим картите, чековете, акредитивните писма, банковите извлечения и нотариалните писма.

– О, не, още един, – въздъхна Грош. – Ами хубаво тогава, тука няма да има много работа, ще разбутаме боклука малко да ви направим място без проблеми.

– Но от мене се очаква Пощата да заработи отново, както преди.

– Да, бе, да, – отвърна старецът. – Елате с мене тогава, гос’ин директоре. Май че не са ви обяснили как точно стоят нещата тука...

Той поведе Мойст обратно към главната зала, жълтав прашец се сипеше от обувките му.

– Баща ми обичаше да ме води тука, когато бях малък, – каза. – Много семейства работеха в Пощата по него време. От тавана висяха две грамадни капещи звънтящи машинарии, за осветление, сещате ли се?

– Полилеи? – Предположи Мойст.

– Сигур, – съгласи се Грош. – Два. С мед и месинг навсякъде, всичко лъщеше кат’ злато! Ами балконите, гос’ине! Обикаляха в кръг етажите над главната зала, парапетите им железни, но измайторени като дантела! Баща ми казваше, че гишетата били направени от някакво рядко дърво. Ами хората? Място не можеш да си намериш от народ! Претъпкано беше! Вратите не преставаха да се въртят! Даже нощем ... ах, ами нощем, гос’ине, в оня ми ти огромен заден двор, ако не сте били там, няма да повярвате! Светлините! Пощенските карети идват и си отиват, конете потни, пара изпускат, ... само да ги бяхате видял, гос’ине! Началник–смяната командваше едно такова приспособление, каретите влизат в двора, взимат пощата и излизат – всчко под минута! Под една минута, ви казвам, гос’ине! Ами суматохата! Суматоха и тичане напред–назад! Хората казваха, че ако дойде човек в пощата, пусне писмо, адресирано до него си, и се прибере в къщи – в Кукличките, или дори в Сенките, трябва да тича, да тича като светкавица, гос’ине, ако иска да изпревари пощальона! Ами униформите, гос’ине? Кралско синьо с месингови копчета! Само да ги бяхте видял! Ами...

Мойст прехвърли поглед над рамото на дърдорещия старец към най–близката купчина гуано, където големът внезапно беше спрял да рине. В момента той ръчкаше зловонната камара и като че ли изследваше съдържанието й. После се изправи и приближи с някакъв предмет в ръка.

– ... А като наближат ония ми ти карети, пътували чак от планините, започваха да надуват роговете от миля разстояние! Не сте чувал таквоз нещо, гос’ине! А не дай си боже бандити да опитат нещо, имахме си специални мъже да отидат на място и ...

– Да, господин Помпа? – Прекъсна историческата разходка Мойст.

– Изненадващо Откритие, Господин Директоре. Купчините Не Се Състоят, Както Предположих, От Гълъбови Курешки. Гълъбите Не Биха Могли Да Натрупат Подобно Количество И За Хилядолетие.

– Добре де, какви са тогава тия купчини?

– Това Са Писма, Сър, – отвърна големът.

Мойст втренчи поглед надолу към Грош, който притеснено пристъпи от крак на крак.

– Всъщност, да, – каза старецът. – Тъкмо до там бях стигнал.

Писма...

... безкрайно количество писма. Изпълваха всяко помещение на сградата и преливаха в коридорите. Технически погледнато, кабинетът на директора наистина беше неизползваем поради състоянието на пода: той беше заринат под дванадесет стъпки писма. Цели коридори бяха затворени, задръстени от кореспонденция. Шкафовете по стените не се отваряха, претъпкани с писма. Една непредпазливо отворена врата означаваше човек да бъде заринат от лавина пожълтели пликове. Дори дъските на дюшемето изгледжаха подозрително издути, сякаш някой беше наринал писма и под тях. През процепите на натрошената мазилка по тавана се подаваше хартия.

Помещението за сортиране на кореспонденцията по размер не отстъпваше на главната зала, в него на места наносите бяха по двадесет стъпки дълбоки. Тук и там метални кантонерки стърчаха като айсберги сред океана от коеспонденция.

След половин час изследователска дейност Мойст закопня да се изкъпе. Чувстваше се сякаш беше бродил до изнемога сред пустинни катакомби. Миризмата на стара хартия го давеше, усещаше гърлото си сякаш посипано с жълтава пепел.

– Казаха ми, че съм имал апартамент тука, в сградата? – изкашля той.

– Да, гос’ине, – потвърди Грош. – Аз и хлапето обиколихме да го потърсим преди ден–два. Решихме, че може да е от другата страна на служебния кабинет. Хлапето се спусна до там по въже, гос’ине. Каза, че успяло да напипа пода, но понеже затъна към шест стъпки в писма, ми се наложи да го издърпам.

– Всичко ли е задръстено от неразнесени писма?

Междувременно се бяха върнали в съблекалнята. Грош напълни почернелия чайник с вода от една тенджера и го сложи да заври. В далечния ъгъл на помещението, седнал пред опрятната си маса, Стенли броеше карфици.

– Повече или по–малко, гос’ине, с изключение на конюшнята и мазето, – отговори старецът, докато плакнеше две калаени канчета в умивалник пълен с жълтава вода.

– Да искаш да кажеш, че дори директор... дори моят кабинет е пълен, но мазето е празно? Няма никаква логика...

– О, мазето не става, гос’ине, по никой начин, – Грош изглеждаше потресен. – Долу е прекалено влажно. Писмата могат да пострадат.

– Ще пострадат ли?

– Влагата всичко унищожава, – мърдо кимна Грош.

– Ще унищожи кореспонденция от отдавна умрели хора до отдавна умрели хора, – посочи очевидното Мойст.

– Няма как да сме сигурни, гос’ине, – отговори старецът. – В смисъл, че нямаме фактическо потвърждение.

– Може би не. В края на краищата, някои от пликовете са на не повече от сто години! – Мойст го мъчеше главоболие от праха, гърлото го стържеше от сухия въздух и на всичкото отгоре нещо около тоя старец му лазеше по нервите. Като че си траеше за нещо важно. – За някои хора това е нищо работа. Бас ловя, че зомбитата и вампирите всеки ден надничат напусто в пощенските си кутии, а?

– Недейте така да се подигравате, гос’ине, – укорно занарежда Грош. – Недейте така. Не можем да унищожаваме писмата. Просто не се прави така, гос’ине. Това би било Унищожаване на Кореспонденция, гос’ине. Не просто престъпление, ами...

– ...Ами грях, а?

– О–о, по–тежко от грях! За греховете си човек отговаря пред боговете, но в мига щом разбута пощата, ще се изправи пред Главния Пощенски Инспектор Ръмбелоу. Ха! Разликата е от земята до небето. Щото боговете опрощават.

Мойст отчаяно потърси с очи намек за нормалност в лицето насреща. Разрошената брада беше наклепана в различни оттенъци на смет, чай и случайно забърсани боклуци. Като някакъв отшелник, помисли си Мойст. Единствено отшелник би си нахупил подобна перука...

– Чакай сега! Значи да натикаш писмата на хората под дюшемето за сто години не се брои за Унищожаване на Корепонденция, така ли?

Грош отвърна с изпълнен с отчаяние поглед. Брадата му потрепери. После се закашля, закашля се с мощна суха продрана кашлица, която разтресе бурканите и вдигна оранжев прах от крачолите му.

– ‘Звинете за момент, гос’ине, – изхъхри той помежду кашлиците, порови се из джобовете си и измъкна изподраскана очукана тенекиена кутийка. – Смучете ли? – Поднесе кутийката към Мойст. – Номер три смучещи бонбони. Много леки са. Сам си ги правя. Натурални съставки за натурално лечение, това ми е мотото. Трябва да пазим тръбите чисти, щото иначе се обръщат срещу ни.

Мойст измъкна голям виолетов смучащ се бонбон и го подуши. Миришеше леко на анасон.

– Благодаря, господин Грош, – каза. След което, в случай че това беше опит за подкуп, добави строго. – Писмата, господин Грош? Значи завирането на неразнесени писма във всяко възможно кьоше не се брои за унищожаване?

– Това е по–скоро ... закъснял разнос, гос’ине. Просто, ами, ... като забавяне. Малко. Не е като че ли никога не сме имали намерение да ги разнесем, гос’ине.

Мойст се загледа в разстроеното изражение на стареца. Почувства как перспективата му се измества по начин, който се случва когато срещнем някой, чийто свят е свързан с нашия посредством тънка нишка. Не отшелник, помисли си той, ами по–скоро корабокрушенец, оцелял на този пустинен остров във формата на сграда, докато светът отвън продължава по пътя си.

– Господин Грош, – започна Мойст, – не искам да ви разстойвам или нещо, но отвън в голямата зала се намират хиляди писма, всичките заринати под слой гълъбово гуано...

– Всъщност, гос’ине, по тая точка нещата съвсем не са толкова зле, колкото изглеждат, – оживи се Грош, но направи пауза, за да посмуче шумно лекарството си срещу кашлица от натурални съставки. – Гълъбовите курешки бързо засъхват и образуват предпазен слой върху пликовете...

– Но защо са тука, господин Грош? – Настоя Мойст. Талант за общуване, напомни си той. Не е редно да го сграбча за пешовете и да го разтърся.

Младшият пощальон избегна погледа му.

– Ами–и, нали знаете как е..., – опита той.

– Не, господин Грош. Нямам представа.

– Ами–и ... например ако човек има много работа, по Прасколеда например, прави пълна обиколка, но има много честитки за разнасяне, а пък инспекторът му е по петите, че не си спазва графика, може да се случи да бутне половин чанта писма някъде на сигурно – за да ги разнесе по–късно на спокойствие. Имам пред вид, не е негова вината, че отгоре го гонят, гонят го непрекъснато. Но на другия ден чантата е още по–претъпкана, щото отгоре го гонят и той решава, айде, ще спестя и днес няколко, щото четвъртък ми е почивен ден и ще мога да наваксам, но докато дойде четвъртъка му се насъбира повече от ден работа, понеже отгоре го гонят, да не говорим, че е уморен, уморен като куче, май имам някаква отпуска, ще си взема отпуската, за да наваксам, но докато му дойде времето за отпуска ... е, към края нещата станаха много грозни. Имахме ... непроятности. Отишли бяхме прекалено далеч, гос’ине. Понякога нещата се скапват толкова кофти, гос’ине, че е по–лесно да ги оставим на мира, вместо да се опитваме да ги поправяме. Имам пред вид, откъде да ги подхване човек?

– Струва ми се, че започнах да схващам картинката, – каза Мойст. Лъжеш ме, Грош. Лъжеш, като пропускаш да ми кажеш нещо. Най–важното нещо. Но аз съм превърнал маменето в изкуство, докато ти, колкото и да се напъваш, ще си останеш единствено талантлив аматьор.

Грош, в неведение за мълчаливия монолог, се поизкриви в усмивка.

– Проблемът е обаче – как ви е първото име, господин Грош?

– Толивър, гос’ине.

– Хубаво име ... работата е в това, Толивър, че картината, която ми изплува в резултат от твоето описание, как да се изразя, само скицира ситуацията, докато всичкото това – Мойст описа с ръка дъга във възхуха, за да обхване сградата и съдържанието й – представлява цял триптих, ако мога да продължа аналогията, с все историческите сцени, създаването на света, прогонването на боговете, завършен с фрески на небесните сфери по купола на катедралата и портрет на загадъчно усмихваща се жена на стената за капак! Толивър, струва ми се, че не си съвсем искрен с мене.

– Извинявайте, гос’ине, – отвърна Грош с някакво особено невротично непокорство.

– Мога ей–сега да те уволня, – каза Мойст със съзнанието, че говори глупости.

– Можете, гос’ине, разбира се, че можете, – отговори бавно и премерено Грош. – Но аз съм единственият човек, на когото можете да разчитате, ако не броим хлапето. Вие не знаете нищо за Пощата, гос’ине. Хабер си нямате от Наредбите. Аз съм единственият човек, който знае какво върши Пощата. Без мене няма да изкарате и пет минути, гос’ине. Кой ще ви пълни всеки ден мастилниците?

– Мастилниците ли? – Изуми се Мойст. – Намираме се в порутена стара сграда пълна с ... с ... с вехта хартия. Няма клиенти, няма посетители, няма нищо! За какви мастилници приказваш, човече?

– Мастилниците трябва да се пълнят ежедневно, гос’ине. Пощенска Наредба, – обясни важно Грош. – Наредбите са закон.

– С каква цел? Доколкото виждам, нито приемаме, нито разнасяме поща! Само киснем тука!

– Не, гос’ине. Не киснем, ами следваме Пощенските Наредби, – търпеливо повтори Грош. – Пълним мастилниците, лъскаме месинговите...

– Но не си помел птичите лайна!

– Странно защо, но това не го пише в Наредбите, гос’ине, – отговори старецът. – Истината е, гос’ине, че никой вече няма нужда от нас. Сега всички ходят на семафорите, проклетите семафори са страшно бързи. Всеки си строи семафорна кула, гос’ине. Това е днескашната мода. Казват, че семафорите били бързи като светлината. Ха! Ама нямат душа, гос’ине, сърце нямат. Мразя ги, като черни дяволи ги мразя. Но ние сме подготвени, гос’ине. Ако някое писмо случайно дойде, ние ще го разнесем. Ще се втурнем, гос’ине, ще се втурнем да разнасяме. Само дето писма не идват.

– Ама разбира се, че няма да идват. Градът отдавна е разбрал, че да си дава кореспонденцията на Пощата е все едно да хвърля писмата на боклука.

– Не, гос’ине, и тука сте в грешка. Пазим ги. Всичките писма пазим. Пазим нещата такива, каквито са. Внимаваме да не ги разбутваме, – Грош въздъхна. Внимаваме нищо да не разбутаме.

Начинът, по който го каза, разтревожи Мойст.

– Какво нищо? – попита.

– А–а, нищо, гос’ине. Просто ... гледаме да сме предпазливи.

Мойст огледа стаята. Дали не изглеждаше по–малка? Дали сенките не се удължиха и не станаха по–тъмни? Откъде дойде внезапния хладен полъх?

Не, нищо подобно няма. Въпреки че сега би бил подходящия момент, помисли си Мойст. Косъмчетата по тила му се бяха изправили. Беше чул, че става така, понеже хората са били направени от маймуните и е сигнал, че зад гърба ти се промъква тигър.

Всъщност се оказа Помпа, който просто стоеше в ъгъла зад гърба му, а очите му грееха по–ярко от очите на който и да е тигър. В известен смисъл той беше по–кофтия вариант. Тигрите поне не преследват човека през океана, а и спят от време на време.

Предаде се. Грош си живееше в някакъв странен спарен собствен свят.

– На това живот ли му викаш?

За пръв път Грош отвърна директно на погледа му:

– По–добре от смъртта, гос’ине.

Помпа последва Мойст през главната зала, навън през вратите, където Мойст му се сопна:

– Хубаво, обаче искам да зная правилата! – Настоя той. – Навсякъде ли ще ме следваш? Знаеш, че няма как да се измъкна!

– Разрешени Са Ви Моменти Насаме В Границите На Града И Прилежащите Местности, – изтътна големът. – Но Докато Се Установите, Съм Инструктиран Да Ви Следвам Навсякъде За Вашата Лична Сигурност.

– Защо, кой ще ме нападне? Някой разстроен, че писмото на прадядо му не е пристигнало ли?

– Не Мога Да Ви Отговоря, Сър.

– Имам нужда от малко чист въздух. Какво е станало тук? Защо всичко е толкова ... страховито? Какво се е случило в Пощата?

– Не Мога Да Ви Отговоря, Сър, – умиротворително каза Помпа.

– Не знаеш ли? Нали това е твоят град, – саркастично отвърна Мойст. – Какво, да не си седял заврян в някоя дупка през последните сто години и затова не си чул?

– Не, Господин Липвиг, – каза големът.

– Добре де, тогава защо не...

– Двеста И Четиридесет Години, Господин Липвиг, – обясни големът.

– Какво то?

– Времето, През Което Стоях Заврян В Дупка, Господин Липвиг.

– Какви ги приказваш?

– Искам Да Кажа, Че Толкова Беше Времето, Което Прекарах Заврян В Дупка Под Земята, Господин Липвиг. Помпа Не Е Името Ми, Господин Липвиг, А Предназначението Ми. Помпа Номер 19, Ако Трябва Да Съм Точен. Стоях На Дъното На Една Дупка Сто Стъпки Под Земята И Помпах Вода. В Продължение На Двеста И Четиридесет Години. Но Сега Се Разхождам На Светло. Много По–Хубаво Е, Господин Липвиг. Несравнимо По–Хубаво Е!

Нея нощ, Мойст лежеше в леглото си, втренчен в тавана. Таванът се намираше на три стъпки от носа му. Малко встрани трепкаше свещичка, завряна в масивен предпазен кожух. Нищо чудно, че Стенли беше настоял на кожуха – с всичката хартия наоколо сградата буквално може да хвръкне във въздуха. Хлапето го беше довело, Грош се беше покрил някъде да се цупи на спокойствие. Но старъцът е прав, по бяволите. Мойст наистина се нуждае от помощта му. Грош е де факто Пощата.

Денят беше дълъг, пък и предишната нощ не беше спал, бидейки носен на рамо от господин Помпа и подритван от време на време от истеризирал кон.

Не че искаше да спи в тази дупка, но нямаше къде другаде да се дене, пък и в тоя проклет кошер–град цените са направо непосилни. По никакъв начин не желаеше да бивакува в съблекалнята. Така че в края на краищата склони на компромис, като издрапа до върха на камарата мъртва хартия в помещението, което теоретично се явяваше неговия кабинет. Оказа се не особено зле. Човек с неговия занаят бързо се научава да спи при всякакви условия, често докато разярената тълпа го търси през една стена разстояние. Купът писма поне беше сух и топъл и не криеше остри оръжия.

Хартията прошумоля под него, докато той се намести по–удобно. Мойст измъкна безидейно един плик изпод рамото си. Писмото беше адресирано до някого на име Антимони Паркър от „Лобин Клаут”* No 1, а на гърба с печатни букви беше написано „ЗАПЕЧАТАНО С ЦЕЛУВКА”. Прокара нокът под ронещото се лепило, хартията едва не се разпадна в ръцете му.

Мой Най–Скъпи Тимони,

Отговарям с: Да! Никоя Жена, Насладила се на Огромната чест, на която Господинът я подложи, не трябва да се преструва излишно на Равнодушна Кокона. Известно ми е, че вече си говорил с Тате и разбира се, Аз съм съгласна да стана Съпруга на Най–нежния, Най–прекрас ...

Мойст хвърли поглед на датата. Писмото беше написано преди четиридесет и една години.

Основно правило в работата му беше да не се отдава на самосъзерцание, но този път Мойст не успя да се сдържи и се размисли дали – обърна писмото – „Твоята Обична Агнатея” – се беше оженила за Антимони, или романсът бе загинал на място точно тука, в гробището за хартия. Потръпна и напъха писмото обратно в плика.

– Господин Помпа!

От ъгъла, където големът беше застанал до потънал до пояс в писма, се донесе неясно шумолене.

– Кажете, Господин Липвиг?

– Има ли начин да затвориш някак очи? Не мога да заспя, докато ме наблюдават червени огнени кръгове. Все ми се струва ... а бе, от детството ми идва.

– Извинете Ме, Господин Липвиг. Мога Да Се Обърна С Лице Към Стената?

– Не става. Все пак зная, че си тука. Да не говорим, че сиянието се отразява в стената. Виж сега, къде бих могъл да избягам?

Големът обмисли въпроса.

– Ще Изляза Да Стоя В Коридора, Господин Липвиг, – реши накрая той и си запробива път към изхода.

– Така направи, – поощри го Мойст. – А утре сутринта искам да намериш спалнята ми. В някои от кабинетите все още има малко място до тавана, можеш да преместиш писмата в тях.

– На Господин Грош Не Му Се Нрави Като Местя Писмата, Сър.

– Аз съм директорът тука, не господин Грош.

Мили боже, лудостта е заразна работа, помисли си Мойст, докато заревото на голема се отдалечаваше към коридора. Никакъв директор не съм, аз съм единствено някакъв случаен нещастник, жертва на ... на тъп експеримент. Какво място само! Каква ужасна ситуация! Кой нормален човек би поставил всеизвестен бандит начело на отговорна държавна институция? Освен, разбира се, средностатистическия гласоподавател.

Той се опита да погледне нещата от друга перспектива, да намери подходящ ъгъл ... но непрекъснато някакъв предишен разговор отекваше в черепа му.

Представи си изкоп, сто стъпки дълбок, пълен с вода.

Представи си мрак. Представи си масивния, почти човешки силует на дъното на изкопа, който завърта тежък метален лост всеки осем секунди.

Помпа ... Помпа ... Помпа ...

В продължение на двеста и четиридесет години.

– Не ти ли е кофти? – беше попитал Мойст.

– Искате Да Кажете Дали Не Негодувам Срещу Причиненото Ми Зло Ли? Но Аз Вършех Полезна И Необходима Дейност. Да Не Говорим, Че Имах Достатъчно Време Да Разсъждавам.

– На дъното на сто стъпки дълбока дупка, пълна с мръсна вода? За какво, по дяволите, намери да разсъждаваш?

– За Помпане, Господин Липвиг.

В края на краищата, големът бе му обяснил, беше почувствал някакво преустановяване, някаква мъждива светлина, отпускане на лостове, отключване на вериги, издигане, изплуване в свят изпълнен със светлина и цветове ... и с други големи наоколо.

Мойст поназнайваше едно–друго за големите. Преди хиляди години са ги пекли от глина и са ги оживявали с помощта на някакъв свитък в главите им. Те никога не се износват, не се уморяват и са в състояние да работят непрекъснато. Еднакво добре се справяха както с метенето на болкук на улицата, така и с тежката работа в металолеярните и дървообработващите работилници. Повечето от тях никога не виждаха бял свят. Те задвижваха подземните механизми, въртяха зъбчати колела, помпаха... И дотук се простираше интересът на Мойст към тях. Големите по дефиниция бяха честни.

Но сега големите се освобождаваха. Това беше най–кротката и социално отговорна революция в историята. След като бяха нечия собственост, те спестяваха пари и се откупваха.

Помпа беше в процес на откупуване на собствената си свобода, като работеше да ограничава свободата на Мойст. Ако се замисли човек, това е адски несправедлива ситуация. Със сигурност свободата не следва да функционира по такъв начин!

Мили боже, върна се в настоящето Мойст. Нищо чудно дето Грош непрестанно смуче хапчета срещу кашлица. Прахът тука направо може да задуши човек!

Той порови из джоба си и измъкна ромбовидния бонбон, с който старецът го беше почерпил по–рано през деня. Изглеждаше достатъчно безобиден.

Минута по–късно, след като Помпа се беше втурнал в стаята и го беше потупал здраво по гърба, димящата таблетка изхвърча от гърлото на Мойст и се лепна на отсрещната стена, където до сутринта разяде дупка в мазилката.

Господин Грош си отмери равна супена лъжица тинктура от лют червен пипер и равнец – за отпушване на тръбите – и провери дали все още носи умрялата къртица около врата си. Тя служеше за прогонване на доктори. Всекиму е известно, че докторите разболяват човека, така че къртицата е много важна. Природните лекове са най–добрият цяр, не ония ми ти дяволски таблетки, дето един бог знае какво има в тях.

Примлясна като познавач. Снощи си беше насипал и прясна сяра в чорапите, вече чувстваше как почва да му помага.

Две свещички мъджукаха в кадифения хартиен сумрак на главното сортировъчно помещение. Светлината им преминаваше през двойното стъкло на предпазния кожух, в който се плацикаше вода. Така, ако свещичката падне, водата мигновено ще я угаси. Фенерите, в резултат на което, напомняха на някакви дълбоководни риби от октоподните, твърди като стомана океански глъбини.

Грош отпи глътка от шишенце с поредния природен еликсир и се захвана на работа.

– Пълни ли са мастилниците, Калфа Пощальон Стенли? – тържествено попита той.

– Тъй вярно, Младши Пощальон Грош, пълни са точно до една трета от инча под ръба, съгласно Наредбата за Пощенските Гишета, Ежедневни Задания, Правило В–18, – отговори Стенли.

Страниците на овехтелия том прошумоляха, докато Грош ги отгръщаше на катедрата пред себе.

– Господин Грош, позволете да погледна картинката! – примоли се Стенли.

Грош се усмихна. И това се бе превърнало в част от церемонията и той отвърна по начина, по който отговаряше всеки друг път:

– Добре, но за последен път. Не е хубаво прекомерно да съзерцаваме божия лик, – каза. – Или която и да е друга част от тялото Му...

– Но нали казахте, че в главната зала стояла издигната Негова златна статуя, господин Грош. Хората ще да са го гледали през цялото време.

Грош се поколеба. Момчето растеше. Рано или късно трябва да се научи.

– Да, ама не го гледаха в лицето чак толкова. Повече гледаха ... крилцата.

– На шлема и на сандалите му, – възкликна Стенли. – За да може да разнася вестите със скоростта на ... вести!

Капка пот се отрони от челото на Грош.

– Да, основно на шлема и на сандалите, тъй е. Ъм–м ... но не единствено там.

Стенли се втренчи в илюстрацията.

– А, да! – Възкликна. – Не го бях забелязал преди. Той има крилца и по ...

– По смокиновия лист, – припряно го прекъсна Грош. – Така се нарича.

– Ама защо си е сложил смокинов лист там? – недоразбра Стенли.

– О, всички са ходили тъй едно време, щот’ е Класика, – обясни Грош, облекчен да се отдалечи от сърцевината на проблема. – Смокинови листа. Набрани от смокиново дърво.

– Хаха, минали са се обаче, смокини тъдява не растат! – развълнува се Стенли с ентусиазма на човек, открил пробойна в догмата.

– Да, момко, така е, но този лист е изработен от метал, тъй или иначе, – търпеливо обясни Грош.

– Ами крилцата?

– Ами–и, решили са, предполагам, че колкото повече крилца, толкова по–добре.

– Да, ама ако крлиата по шлема Му и крилата на сандалите се повредят посред полет, няма ли да се държи единствено на...

– Стенли! Това е само статуя! Не се вълнувай толкова! Успокой се! Не ... ги ... безпокой.

Стенли овеси нос.

– Господин Грош, – довери той. – Те пак ми ... нашепваха.

– Зная, Стенли. И на мене също.

– Спомням си миналия път, като ми приказваха посред нощ, – гласът на Стенли потрепери. – Само като затворех очи и виждах ръкописа...

– Зная, Стенли. Не се тревожи. Опитай да мислиш за нещо друго. Господин Липстик* е виновен за всичко, той ги разбуни. Всеки път им разправям, оставете ги да почиват в мир. Ама не ме слушат – и какво се получава? Виждат дебелия край.

– Струва ми се сякаш беше вчера, полицаите дето дойдоха и нарисуваха с тебешир бяла линия около господин Мютабъл, – Стенли започна да се тресе. – Той видя дебелия край!

– Спокойно, момко, спокойно, – утешитело го потупа Грош по рамото. – Че ще вземеш да ги насъскаш без да щеш. Мисли си за карфици.

– Срамота е, господин Грош, дето нито един не се задържа достатъчно дълго, за да ви повиши в Старши Пощальон!

Грош подсмръкна.

– Достатъчно, Стенли. Това не се важни неща, – каза той с буреносно изражение на лицето.

– Да, господин Грош, ама вие сте толкова стар, а все още сте само Младши Пощальон..., – настоя Стенли.

– Достатъчно, казах!... Така. Сега, би ли доближил малко фенера? Хубаво. Ще им прочета една страница от Наредбите, това винаги ги укротява. – Грош прочисти гърло. – Сега ще прочета от Книгата на Наредбите, Интервали за Доставка (в Границите на Града) (с изключение на Неделите и Осмия ден), – обяви на глас. – Както следва: „Времето, когато писмата следва да пристигнат по домовете в границите на град Анкх–Морпорк е следното: за бърз разнос, до осем вечерта на същия ден, първа доставка. До осем сутринта за втори разнос. До десет сутрина – трети разнос. До дванадесет на обед – четвърти разнос. До два след обед – пети разнос. До четири след обед – шести разнос. До шест след обед – седми разнос.” Такива за Интервалите, каквито ги прочетох.

Грош обори глава за миг, след което шумно хлопна книгата.

– Но защо въобще ги вършим тия работи? – Кротко попита Стенли.

– Зарад’ човешкото високомерие, – обясни Грош. – Точно тъй. Високомерието загроби Пощата. И гордост, и алчност, и Скапания тъпанар Джонсън, и Новия Пай.

– Че как пай? Как един пай може да...

– Не питай, Стенли, не питай. Много сложно става и не се говори въобще за карфици.

Духнаха свещите и си излязоха.

В празното помещение се надигна сподавен шепот.