Po Poshtata-07A

Глава Седем А

Бърза поща

Природата на коня Борис – Омагьосаната кула – Господин Липвиг се разхлажда – Жената с понички на ушите – Приетата покана – Кутията на мистър Робинзон – Мистериозният странник

ХОБСЪН СЕ БЕ ОПИТАЛ ДА ДРЕСИРА БОРИС за състезателен кон, и най–вероятно от него би излязъл шампион, ако не беше напреодолимата му привичка да напада съседния кон на стартовата линия и да прескача оградата на пистата на първия завой. Мойст придържаше с една ръка шлема, забил пети в корема на коня, увиснал на поводите, когато Бродуей го връхлетя. С потънали в черепа му очни ябълки мерна размазаните силуети на карети и минувачи.

Една каруца бе спряла напряко на улицата, но Борис бе неуправляем. Огромните мускули се напрегнаха и за един продължителен, бавен, безшумен миг конят прелетя над колата. Копитата се хлъзнаха по паветата от другата страна и оставиха димящи пътеки от искри, но конят възстанови равновесието си по чист импулс и ускори.

Обичайното меле около Портата към Центъра се пръсна, а след това развнините изпълниха хоризонта. Те въздействаха по особен начин на подивелия ум на Борис: всичкото това пространство, удобно и равно, само с по някое лесно прескочимо препятствие, като случайно дърво например...

Конят включи допълнителни мускули и загалопира още по–бързо, а храсталаците, и дърветата, и талигите сякаш хвърчаха насреща му.

Мойст се прокле за бабаитлъка да откаже седлото. Всяка част от тялото му вече го ненавиждаше. Но в интерес на истината, веднъж като махнем ананаса, Борис се оказа доста приемлив жребец. Бързо влезе в ритъм, препускаше в мек раван, с горящ поглед втренчен в синевата. Омразата му към всичко и всички за момента се бе сменила с чистата наслада от пространството. Хобсън се оказа прав, човек не можеше да го управлява и с млат, но поне за момента двамата с Мойст се оказаха единодушни за посоката, която е надалеч от конюшната. Борис не желаеше да си прекарва дните в ритане на тухлите по стената в очакване да метне от гърба си поредния некадърен идиот. Искаше му се да захапе хоризонта. Искаше да тича.

Мойст предпазливо свали шапката си и я сграбчи със зъби. Не желаеше дори да си представи какво би се случило, ако я затрие, пък и му трябваше за финала на пътешествието. Важно е. Всичко е въпрос на стил.

Една от кулите на Главното трасе се мъдреше напред и малко вляво от пътя му. На двадесетте мили, които разделяха Анхк–Морпорк и Сто Лат имаше две кули, които поемаха всичкия трафик за маршрутите през континента. Отвъд Сто Лат Трасето се разделяше на автономни линии, но тук, проблясвайки над главите на случайните пътници, думите от целия свят течаха...

... следваше да текат. Но семафорните затвори бяха неподвижни. Като се приближи, Мойст забеляза някакви хора да работят високо на отворената платформа; по всичко личеше, че цяла секция се бе отчупила.

Ха! Така ви се пада, мизерници! Има да си ремонтират! Дали си струва да организира кореспонденция до Псевдополис? Да пристига на другия ден сутринта? Трябва да говори с кочияшите. Не е като да са плащали някога на Пощата за пощенските коли и за конете. Пък и няма значение кога ще заработят семафорите, важното е Пощата да положи усилие. Семафорната компания се състои от банда грубияни, които уволняват работниците си, вдигат цените и изискват сума ти пари за некачествена услуга. Пощата ще играе Добрите и все ще уцели някое меко място да ухапе.

Внимателно се премести на одеалото под себе си. Разнообразни органи бяха изтръпнали до безчувственост.

Димът на града останаха далеч назад. Между ушите на Борис можеше да види Сто Лат – като кълбо от по–скромен пушек. Кулата изчезна и Мойст забеляза следващата. Взел бе повече от третина от пътя за двадесет минути, а Борис продължаваше да препуска като подивял.

Някъде на половината разстояние между двата града се намираше стара каменна кула, само тя бе останала от купчина руини сред гориста местност. Мойст се зачуди защо не я бяха използвали, понеже бе почти толкова висока, колкото и семафорните кули. Вероятно е прекалено стара, за да издържи на напора на вятъра в затворите, реши той. Цялата местност изглеждаше някак безрадостна, къс буренясала земя сред безкрайните поля.

Ако притежаваше шпори, в този момент Мойст би пришпорил Борис и вероятно би бил хвърлен, стъпкан и изяден заради причинената болка*. Вместо това той полегна ниско на конския гръб и се опита да не си представя какво причинява пътуването на бъбреците му.

Мина време.

Минаха втората кула и Борис забави ход до бърз тръс. Сто Лат се виждаше ясно; Мойст успя да различи градските стени и бойниците на замъка.

Ще му се наложи да скочи, няма друг начин. Мойст отрепетира дузина различни сценарии, докато стените се приближаваха застрашително, но всеки един включваше купа сено. Във варианта без сено Мойст си строшаваше врата.

Но на Борис явно не му хрумна да завие. Той бе на път, пътят минаваше през градските порти, и Борис явно нямаше проблеми с което. Да не говорим, че искаше да пийне нещо.

Градските улици бяха задръстени с неща, които не можеха да бъдат прескочени ли стъпкани, но пък имаше лента специално за коне. Смътно усети, че нещо падна от гърба му.

Сто Лат е неголям град. Мойст прекара веднъж цяла успешна седмица тука, като пусна в оборот пачка фалшиви банкноти и изпълни номера с Осиромашелия Наследник поне два пъти. На тръгване продаде един стъклен пръстен, не толкова заради парите, колкото заради непрестанното удивление на човешката напочтеност и коварство.

Сега изкачи с олюляване стъпалата на общината под смаяните погледи на малка тълпа. Намери отворена врата и тръсна пощенската чанта на бюрото на първия попаднал му чиновник.

– Поща от Анкх–Морпорк, – изграчи. – Тръгнах в девет, така че е съвсем прясна, окей?

– Ама сега е едва десет и четвърт! Каква поща?

Мойст се опита да не се ядосва. Чувстваше се достатъчно вкиснат и без това.

– Виждаш ли ми шапката? – Посочи той. – Виждаш ли я? Тя казва, че аз съм Началникът на Пощата на град Анкх– Морпорк! А това е вашата поща! Тръгвам обратно след час, ясно? Който иска да прати писмо до града преди два след обед – Ох! Нека бъде три след обед – да го сложи в тая чанта. Това са – развя той пачка марки под носа на чиновника – марки! Червените са по две пени, черните са по едно. Писмото струва десет, не, единайсет, пенса, ясно? Продаваш марките, даваш ми парите, лизваш марката и я лепваш на плика! Гарантирана експресна доставка! Назначавам те за изпълняващ длъжността началник на пощенския клон. Аз отивам до страноприемницата отсреща. И да открия баня. Имам нужда от студена баня. Истински студена. Имате ли наоколо лед? Толкова студена. Още по–студена, всъщност. Ооох, студена. И питие, и сандвич, и между другото, отвън има един голям черен кон. Ако вашите хора успеят да го уловят, нека му метнат едно седло, и възглавничка върху седлото, и да го насочат с лице към Анкх–Морпорк. Действай!

Банята се оказа ведро с вода, но за щастие градът произвеждаше собствен лед. Мойст блажено се накисна сред плуващи късчета лед, отпи от брендито и се заслуша в суматохата отвън.

След известно време на вратата се потропа и мъжки глас попита:

– Благоприличен ли сте, господин Началник?

– Абсолютно благоприличен, само дето съм без дрехи, – отговори Мойст. Присегна се и нахлупи златния шлем. – Влезте.

Кметът на Сто Лат бе дребен, приличен на врабец човек, който или бе избран наскоро, и бе наследил поста от едър дебел мъж, или си въобразяваше, че мантия, дето се влачи няколко стъпки зад него и златна верига до кръста са модно облекло за височайши градоначалници.

– Хм ... Джо Кемълс се казвам, – нервно се представи той. – Аз съм кметът тъдява...

– Тъй ли? Драго ми е за се запознаем, Джо, – вдигна чаша Мойст. – Извини ме, че няма да се изправя на крака.

– Конят ви за съжаление избяга, след като срита трима души.

– Ами? Никога преди не се е държал така.

– Не се тревожете, сър, ще го уловим. Междувременно можем да ви дадем друг кон, за да се приберете. Няма да е тъй бърз, разбира се.

– О, боже, – Мойст се понамести в ледената вода. – Срамота.

– О, чух аз за вас, господин Липвиг, – съзаклятнически намигна кметът. – В пощенската чанта открихме няколко копия на Таймс! Човек на действието сте, а? Става и тръгва, а? Падам си по хора като вас, нъл’ тъй? Опитвате се луната да уловите в шепа, а! Съзирате целта и не отстъпвате и крачка, тъй ами! И аз тъй управлявам бизнеса си! Надъхан сте, също кат’ мене! Плеснете я тука, сър!

– Какво да плесна къде? – стреснато се размърда в затоплилата се вода Мойст. – А, – каза и стисна подадената му десница. – А вашият бизнес какъв е, господин Кемълс?

– Аз произвеждам слънчобрани, – отговори кметът. – Но смятам, че най–после дойде времето да обясним на семафорната компания кое как е! Всичко беше наред допреди няколко месеца – имам пред вид, че и преди ни излизаше през носа, но поне съобщенията се получаваха като стрела. Сега обаче, заради всичките повреди и поправки цената се вдигна! А никога не ти казват колко има да се чака. Все е „в най–близко бъдеще”. Винаги се извиняват „за причиненото неудобство” – дори са го написали на табелка и си я окачват в офиса! Топли човешки отношения точно колкото метнат нож, точно както казахте. Затова знаете ли какво направихме? Отидохме до кулата в града и проведохме сериозен разговор с Дейви, той е добър момък, върна ни всичките неизпратени съобщения за големия град. Какво ще кажете, а?

– Няма ли да си има неприятности?

– Той каза, че тъй и тъй напускал. На нито едно от момчетата не не му харесва как се ръководи в момента компанията. Всичките искат да се пишат на служба при вас, господин Липвиг. Е, аз ще ви оставям да се облечете. Конят ви е готов. – Той се спря на вратата. – Само още едно нещо, сър, за тия ми ти марки...

– Приблем ли се появи, господин Кемълс?

– Не точно, сър. Не бих си и помислил дума да река против лорд Ветинари, сър, или против Анкх–Морпорк, – каза човекът, който живееше на двадесет мили от гордо и докачливо гражданство, – но не е правилно да му ближем ... тъй де, да лижем Анкх–Морпоркски марки. Не може ли да отпечатате малко и като за нас? Ние си имаме кралица, добро момиче е. Ще стои хубаво на марка. Ние сме важен град, в края на краищата!

– Ще видя какво мога да направя за вас, господин Кемълс, – обеща Мойст. – Да ви се намира случайно нейн портрет?

Сега всички ще поискат свои марки, помисли си той, докато се обличаше. Собствените марки ще станат като собствено знаме, държавен печат... Работата става дебела! Да не говорим, че като нищо мога да уредя сделка с приятелчето Спулс. Ха, няма значение, че нямат дори пощенска станция, но марки трябва да имат...

Ентусиазираната тълпа го изпрати на кон, който, макар и да не беше Борис, полагаше усилия да не се изложи и поне знаеше за какво служи юздата. Мойст прие възглавничката на седлото с благодарност. Тя дори привнесе блясък към историята – яздил бе така усилено, че има нужда от възглавница!

Потегли с пълна чанта писма. Удивително, хората отново бяха купили марките просто за да ги притежават. Таймс бе разпространил новината. Щом се случи нещо ново, хората се втурваха да участват.

Веднъж като излезе на път обаче, ентусиазмът му поугасна. Разполагаше със Стенли, банда ентусиазирани, но прекалено възрастни пощаджии и няколко голема. Няма как да удържи фронта.

Номерът обаче е да запалиш искрицата. Обясняваш на хората какво възнамеряваш да постигнеш и те вярват, че можеш да го направиш. Всеки можеше да се качи на кон и да дойде до Сто Лат. Но никой не го бе сторил. Седяха и чакаха семафорите да заработят.

Реши да го кара по–полека, ускоряваше само докато яздеше покрай кулите, които все още, изглежда, бяха в ремонт. Броят на хората около и вътху тях се бе обаче видимо увеличил. Остана с усещането, че ремонтните работи внезапно бяха потръгнали чувствително по–бързо.

Докато наблюдаваше, някой падна. Мойст реши, че надали ще е добра идея да се отбие да провери дали би могъл с нещо да помогне – не и ако предпочиташе да доизживее дните си със зъби в устата. Да не говорим, че падането в зелето бе от толкова високо, че удобно съчетаваше смъртта и погребението.

Сръчка коня, когато видя градските стени. Някак си не изглеждаше редно да се върне в небрежен тръс. Опашката – все още имаше опашка – го поздрави с ликуване, когато Мойст изгалопира финалната права.

Грош дотърча навън, доколкото рачешката му походка позволяваше.

– Кога ще можете да отнесете още една пратка до Сто Лат, гос’ине? Торбата се напълни! Освен това всички питат кога почваме да разнасяме до Псевдополис и Куирм! Имам дори няколко писма за Ланкър!

– Моля? Че това за петстотин проклети мили, бе, човече! – Мойст скокна от коня, въпреки че заради състоянието на мускулите му изглеждаше сякаш се стече от седлото.

– Вярно, бяхаме малко заети във ваше отсъствие, – подхвана го под ръка Грош. – А, да, което ми напомни! Нямаме достатъчно работници, гос’ине! Но много хора пожелаха да дойдат на работа, откак прочетоха вестника! Хора от стари пощаджийски семейства, такива като мене! Дори някои се връщат от пенсия! Позволих си да ги наема на почасова работа, докато изпълнявам длъжността Началник на Пощата. Надявам се да нямате нищо напротив, гос’ине? А Спулс не е спрял да печата марки! Вече два пъти пращах Стенли за още. Чух, че предварителните петпенсови и доларовите марки ще са готови още довечера! Какви времена само, а, гос’ине!

– Ъ–ъ ... да, – каза Мойст. Внезапно целият свят се превърна в подобие на Борис – бързоподвижен, хаплив и неуправляем. Единственият начин да не те стъпче е като се държиш отгоре му.

Вътре в главната зала бяха разпънати допълнителни импровизирани щандове. Пред тях се тълпеше народ.

– Продаваме пликовете и хартията. Мастилото го даваме безплатен гратис.

– Сам ли се сети? – попита Мойст.

– Не, но така беше едно време, – обясни Грош. – Мис Макалариът набави куп евтина хартия от Спулс.

– Мис Макалариът ли? – не разбра Мойст. – Коя е Мис Макалариът?

– От много старо пощальонско семейство е, гос’ине, – обясни Грош. – Реши да работи за вас. – Грош пристъпи нервно от крак на крак.

– Моля? Тя е решила да работи за мене?

– Е, нали знаете как стоят нещата с пощенските служители, гос’ине, – опита се да обясни Грош. – Не ни се нрави, когато...

– Вие ли сте Началникът на Пощата? – Разнесе се смразяващ глас зад гърба на Мойст.

Гласът проникна в черепната му кутия, проби си път през спомените му, разлисти страховете му, откри точните лостчета, уви се около тях и ги дръпна. В случая на Мойст това бе фрау Шамбърс. Случи му се през втората година на училище, когато го изтръгнаха от веселата топла детска градина на фрау Тисел, ухаеща на боички, тесто за курабийки и неуспешни опити да улучиш гърнето, за да го захвърлят върху студените чинове под опеката на фрау Шамбърс, която миришеше на Образование. Беше зле почти колкото раждане, с допълнителния недостатък, че майка му му я нямаше.

Мойст се обърна и механично погледна надолу. Ето ги, да, обувките за плоскостъпие, черните малко рошави чорапи, торбестата жилетка – о, да, ъ–ъгх, жилетката; фрау Шамбърс имаше навика да си тъпче ръкавите с носни кърпички, ъ–ъгх, ъ–ъгх – и очилата, и изражението на ранна слана иззад тях. Косата й бе стегната на плитки, навити от двете страни на главата й. В Юбервальт ги наричаха „охлюви”, но тук, в Анкх–Морпорк, по–скоро извикваха представа за понички, залепени за ушите посредством захарен сироп.

– Вижте сега, Мис Макалариът, – твърдо започна той. – Аз съм началник на Пощата, аз се разпореждам тука и нямам намерение да се плаша от някоя си чиновничка на гише, само защото предците й са работили тука. Не ме е страх от кундурестите обуща, Мис Макалариът, и се надсмивам на ледения ви взор. Чумата да ви тръшне дано! Вече съм възрастен човек, фрау Шамбърс, и няма да се сгърча под резкия ви глас, и ще контолирам превъзходно пикочния си мехур, колкото и строго да се взирате в мене, о, да! Защото аз съм Началник на Пощата и тук думата ми е закон!

Това бе фразата, която мозъкът му подсказа. Естествено, по пътя към устните му тя биде редактирана от втрещения му гръбначен мозък, за да се превърне в нещо подобно на:

– Кажете, моля? – изквича той.

– Питам ви, господин Липвиг: не че имам нещо против тях, ама тия големи, дето сте ги наел да работят в моята Поща, те мъже ли са или са жени? – настоя да узнае страховитата жена.

Въпросът се оказа достатъчно неочакван, та да върне Мойст в реалността.

– Какво? – заекна той. – Представа си нямам! Каква е разликата? Повече глина, по–малко глина ... все тая!

Мис Макалариът скръсти ръце, Мойст и Грош притеснено отстъпиха.

– Надявам се не ме взимате на подбив, господин Липвиг!

– Моля? На подбив ли? Аз никога не подбивам! – Мойст отчаяно се опита да се вземе в ръце. Каквото и да става, няма да го накарат да стои в ъгъла! – Аз никога не подбивам, Мис Макалариът, нямам навик да подбивам, а дори и да имах желание да подбивам, Мис Макалариът, дори не бих и сънувал да ви подбивам вас. Какъв е проблемът?

– Заварих един от тях в женската тоал... в стаята за отдих, господин Липвиг, – обясни Мис Макалариът.

– Да върши какво? Искам да кажа, те не ядат, така че не могат да...

– Да чисти, явно, – Мис Макалариът направи усилие да внуши, че остава със сериозни подозрения по въпроса. – Но съм чувала да им викат „господине”.

– Големите се нагърбват с всевъзможна работа, просто защото не обичат да бездействат, – каза Мойст. – А се обръщаме към тях с „господин”, понеже „това нещо” не звучи учтиво. А „госпожица” звучи абсурдно, мис Макалариът.

– Аз говоря за принципа, господин Липвиг, – твърдо заяви жената. – Никой, към когото се обръщат с „господин”, няма работа в дамската тоалетна. Подобна разхайтеност води единствено до разюзданост!

Мойст се вторачи в нея. После вдигна поглед към Помпа, който винаги се оказваше под ръка.

– Господин Помпа, виждате ли някаква причина да не дадем ново име на един от големите? С цел да избегнем разюзданост?

– Не, господин Липвиг, – изтътна големът.

Мойст се обърна към мис Макалариът:

– „Гладис” става ли, мис Макалариът?

– Гладис е достатъчно, господин Липвиг, – отвърна мис Макалариът с нескрит триумф. – Естествено, тя следва да е подходящо облечена.

– Облечена ли? – безпомощно попита Мойст. – Ама големите не носят ... те нямат ... – Потръпна под взора й и се предаде. – Добре, мис Макалариът. Нещо конопено, да речем?

– Ще Осигуря Дрехите, Господин Началник, – каза големът.

– Това достатъчно ли е, мис Макалариът? – изтощено попита Мойст.

– Засега, – неохотно отговори жената, сякаш съжаляваше, че няма друго основание да се оплаче. – Господин Грош е осведомен за подробностите. А сега възнамерявам да се върна към задълженията си, иначе хората пак ще изпокрадат писалките. Човек трябва да ги наблюдава като ястреб.

– Добра жена, – въздъхна Грош, – когато тя се отдалечи с широка крачка. – Пето поколение Макалариът. Запазват си моминското име по професионални съображения.

– Ама те женят ли се? – От тълпата пред импровизираното гише звънна командата, – На секундата да връщаш писалката! Какво си въобразяваш, аз да не съм направена от писалки?

– Дасър, – отговори Грош.

– И отхапват главата на съпруга през първата брачна нощ ли?

– Нямам представа как са тия неща, гос’ине, – изчерви се Грош.

– Ама тя има дори мустаци!

– Дасър! На тоя прекрасен свят съществува ценител за всяка чудатост, гос’ине.

– Казваш, че и други хора са се кандидатирали за работа?

Грош светна.

– Точно тъй, гос’ине, заради статията във вестника, гос’ине.

– Сутрешната?

– И тя не беше лоша, гос’ине, – отговори Грош. – Но по ми се чини, че ги привлче обедното издание.

– Какво обедно издание?

– Бяхме на цялата първа страница! – Гордо обясни Грош. – Оставих ви екземпляр горе на бюрото...

Мойст бутна торбата писма от Сто Лат в ръцете на стареца.

– Обрави се с ... тия. Ако си събрал достатъчно писма за втори разнос, хвани някое хлапе, дето го сърбят ръцете, качи го на кон и му заръчай да ги закара. Не е необходимо да бърза – ще го обявим за доставка сутринта. Кажи му да се обади на кмета там и да върне утре новополучената поща.

– Слушам, гос’ине, – каза Грош. – Можем да направим дори доставки до Куирм и Псевдополис, дето да пристигат още на другия ден, гос’ине, ако успеем да уредим смяна на конете по пътя, както правят пощенските коли...

– Чакай–чакай ... а защо самите коли не вземат писмата? – попита Мойст. – Дявол го взел, все още се наричат пощенски коли, нали? Всички знаят, че тъй или иначе пренасят кореспонденция на частно. Е, Пощата отново отвори. Значи трябва да разнасят нашите писма. Иди разбери кой им върти бизнеса и го уведоми!

– Дасър, – ухили се Грош. – Обмислил ли сте как ще пращаме писма до луната, гос’ине?

– Едно по едно нещата, Грош!

– Не е в стила ви, гос’ине, – развеселено отвърна Грош. – Всичко наведнъж по ви приляга, гос’ине!

Ще ми се да не беше така, помисли си Мойст, докато изчаваше стъпалата. Но човек трябва да бърза. Той винаги бързаше. Целият му живот бе минал в бързане. Бързай, понеже не знаеш кой се опитва да те догони...

Спря на стълбите.

Не и Помпа!

Големът не бе напускал Пощата! Не се бе опитал да го догони! Дали понеже бе на служебна задача? Дали няма да може да изфабрикува смъртта си? Старият трик с купчината дрехи на морския бряг? Струва си да помисли. Единственото, от което се нуждае е достатъчна преднина. Как всъщност работи мозъка на големите? Ще трябва да попита госпожи...

Госпожица Диърхарт! Така се бе надул сутринта, че я покани на вечеря! Което може да се превърне в проблем, като се има пред вид, че долната му половина буквално гореше, и то не специално по госпожица Диърхарт. Е, какво да се прави, ще потърси някой ресторант с по–меки възглавнички...

ПО–БЪРЗИ ОТ СВЕТЛИНАТА

“Старомодни” писма изпреварват семафорите

Началникът на Пощата изпълнява обещаното

Удивителни Сцени Пред Пощата

Заглавията го блъснаха в лицето още щом погледна вестника. Едва не изкрещя от уплаха.

Естествено, че бе казал всичките тия неща. Но ги бе казал на усмихнатата мис Захарина Крипслок, не на света като цяло! След което тя бе записла дословно всичко ... и ето ти го сега резултата.

Мойст не се интересуваше от вестници. Той бе творец. Грандиозните машинации не го привличаха. Предпочиташе да мами хората един по един, като ги гледа искрено в очите.

Снимката обаче е великолепна, трябва да признае. Конят, изправен на задни крака, златният шлем с крилца, но най–вече, леко размазаният от скоростта образ. Внушително.

Отпусна се едва–едва. Пощата нали функционира, в края на краищата. Народът носи писма. Пощальоните ги разнасят. Е, до голяма степен работата потръгна, понеже семафорите не работят, но може би след време човек ще прецени, че писмото до сестра му в Сто Лат няма нужда да струва трийсет пенса, за да пристигне вероятно след час, а е по–добре да струва пет пени, но да бъде там на другата сутрин.

Стенли потропа на вратата и после я бутна с рамо.

– Нося ви чаша чай, господин Липвиг. И кифличка.

– Ти си същински ангел под много успешно прикритие, Стенли, – облегна се предпазливо Мойст и потръпна.

– Да, благодаря ви, сър, – сериозно отвърна Стенли. – Имам няколко съобщения за вас.

– Да, Стенли, – каза Мойст. Последва продължителна пауза, докато си спомни с кого си има работа, след което добави, – кажи ми ги, моля те.

– Хъм ... жената с големите дойде и каза ... – Стенли затвори очи, – „Кажи на Светкавицата, че утре сутринта ще му пратя още осем голема, а ако не е много зает да твори чудеса, ще приема поканата му за вечеря в осем в Le Foie Heureux, среща пред Поправения барабан в седем.

– В „Щастливото дробче” ли? Убеден ли си? – Как няма да е убеден. За Стенли говорим. – Ха, дори една проста чорба там струва петнайсет долара! – Възкликна Мойст. – Да не говорим, че опашката е триседмична само за интервюто дали да ти разрешат да запазиш маса! Претеглят портфейлите на хората! Как си мисли тя, че аз ...

Погледът му се спря върху „Кутията на мистър Робинзон”, невинно подредена в ъгъла. Той харесва госпожица Диърхарт. Повечето хора са ... достъпни. Рано или късно им намираш цаката, бутона, който ги задвижва; дори мис Макалариът си има бутон някакъв, въпреки че самата мисъл го отблъсна. Но Адора Бел отговаряше на удара с удар, дори, за по–сигурно, отговаряше преди да бъде нападната. Тя бе предизвикателство, което я правеше ужасно привлекателна. Толкова цинична, толкова отбранителна, толкова остра. Да не говорим, че като че ли го разгадаваше с далеч по–голяма лекота, отколкото той – нея. Накратко казано, тя бе интересна. И да не забравяме колко красива изглежда в строга семпла сива рокля.

– Окей. Благодаря ти, Стенли, – каза. – Нещо друго има ли?

Момчето положи на бюрото влажен лист сиво–зеленикави марки.

– Първите доларови марки, сър, – обяви.

– Прекрасно, Спулс е свършил великолепна работа! – каза Мойст, загледан в стотиците миниатюрни зелени рисунки на университетската Кула на Изкуствата. – Даже изглежда сякаш струва цял долар!

– Да, сър. И човекът, дето пада от кулата, почти не се забелязва, – допълни Стенли.

Мойст дръпна листа от ръцете на момчето.

– Какво? Къде?

– Няма да го видите без увеличително стъкло, сър. И се вижда само на няколко. На останалите вече е във водата. Мистър Спулс много се извинява. Каза, че вероятно става дума за някакъв вид индуктивна магия. Нали знаете, сър? Дори портретът на магьосник понякога обладава магически сили? Някои от другите марки също имат дребни дефекти. Пресата нещо се повредила, докато печатали черните пени и Ветинари излязъл със сива коса. Някои нямат лепило, но то не пречи, понеже хората ги искат такива.

– Защо?

– Казват, сър, че стрували колкото истинско пени, а са много по–лекички.

– Харесва ли ти да се занимаваш с марките, Стенли? – деликатно попита Мойст. Той се чувстваше далеч по–добре на седалка, която не се друса непрекъснато нагоре–надолу.

Лицето на Стенли светна.

– О, да, сър. Много, сър. Те са невероятни, сър! Удивителни, сър!

Мойст вдигна вежда.

– Чак пък толкова?

– Чувствам се сякаш ... ами, сякаш съм присъствал, когато са измайсторявали първата карфица, сър! – отговори Стенли със сияйно лице.

– Ами? Първата карфица, казваш? – каза Мойст. – Забележително! Е, в такъв случай, Стенли, назначавам те за Отговорник по Марките. На целия отдел. Който фактически се състои от тебе. Как ти се нрави, а? Допускам, че вече разбираш от марки повече от всеки друг?

– О, да, сър! Например, за първоначалната серия от марки от едно пени печатарите използваха различен...

– Чудесно! – припряно го прекъсна Мойст. – Похвално! Може ли да запазя този лист? За сувенир?

– Разбира се, сър, – каза Стенли. – Отговорник по Марките ли, сър? Уау! Хъм ... а шапка полага ли ми се?

– Ако желаеш, – щедро отвърна Мойст, сгъна внимателно листа доларови марки и го прибра във вътрешния си джоб. Толкова по–удобно от металните долари. Наистина е ‘уау’. – Или тениска, ако предпочиташ. – Додаде. – Нали се сещаш, „Попитай ме за марките”?

– Чудесна идея, сър! Може ли да изтичам да се похваля на господин Грош, сър? Той така ще се възгордее от мене!

– Бягай, Стенли, – каза Мойст. – Но се върни след десет минути, моля те. Ще ти дам да занесеш едно писмо – лично.

Стенли побягна.

Мойст отвори кутията, която покорно разгърна чекмедженца и изпука пръсти.

Хмм. Изглежда всеки, който е някой в града, купува печатните си материали от Тиймър и Спулс. Мойст прелисти наскоро набавените мостри и откри:

The Grand Trunk Company

‘Бързи Като Светлината’

Кабинет на Председателя

Изкусително. Ужасно изкусително. Те бяха богати, много богати. Независимо от сегашните им проблеми, бяха големи. А Мойст все още не бе срещнал оберкелнер, който да мрази парите.

Потърси екземпляр от вчерашния Таймс. Някъде бе мернал една илюстрация ... а, ето тука. Портрет на Рийчър Гилт, председател на Главното трасе, на някакво събиране. Изглежда като малко по–висока проба пират, корсар, може би, ама как само се е издокарал. Ония ми ти дълги черни къдри, брадата, превръзката на окото, и, мили боже, оня ми ти папагал ... на това му се вика Премяна.

Мойст никога не се бе интересувал от Компанията Главното трасе. Прекалено голяма бе за него. А ако се вярва на слуховете, разполагаше с цяла наемна войска. В планините, където човек често се намира на огромно разстояние от какъвто и да е стражар, охраната е неразделна част от бизнеса. Не е гот да се краде от хора, които са си организирали собствено правораздаване, понеже те имат тенденцията да взимат подобни неща присърце.

Но той не възнамеряваше да краде каквото и да е. Дори най–вероятно няма да наруши закона. Измамването на оберкелнер е буквално услуга на обществото.

Огледа внимателно снимката. Сега, как се подписва човек като тоя?

Хмм ... елегантно, но с дребни букви, такъв би бил ръкописът на Рийчър Гилт. Той е толкова ярък, толкова общителен, такава гигантска индивидуалност, че познвачът би се запитал дали поредното късче стъкло не се опитва да блести като диамант. А есенцията на фалшификата е, чрез заблуда и перцизно уцелване на времето, да направи стъкълцето за заприлича на диамант повече от истинския диамант.

Е, струва си да опита. Не е като да мами някого...

Хмм. Дребни, но елегантни букви, да ... незапознатите с ръкописа на Гилт биха предположили, че той е екстравагантно едър и засукан, като човека...

Мойст подържа за момент писалката над листа, след което написа:

Maitre d’

Le Foie Heureux

Бих бил извънмерно признателен, ако успеете да осигурите маса за мене, добрия ми познат г–н Липвиг и придружителката му за осем часът довечера.

Рийчър Гилт

„Извънмерно признателен” е особено сполучливо попадение. Тип като Рийчър Гилт вероятно раздава бакшиши като пиян моряк.

Сгъна писмото и тъкмо надписваше плика, когато влязоха Стенли и Грош.

– Имате писмо, господин Липвиг, – гордо обяви Стенли.

– Да, ето го, – подаде му го Мойст.

– Не, имах пред вид, че се получи писмо за вас, – обясни момчето. Мойст огледа любопитно плика и го отвори с палец.

– Нося лоши вести, – каза Грош, когато момчето напусна.

– Хмм? – загледан в писмото отвърна Мойст.

До Началника на Пощата

Семафорите до Псевдополис ще се повредят утре в 9 сутринта.

Пушещото Гну

– Дасър. Наминах през канцеларията на пощенските коли, – продължи Грош. – Предадох им думите ви, а те ми отговориха да си гледаме нашия си бизнес, много мерси, а те ще си гледат техния.

– Хмм, – повтори Мойст, все още втренчен в писмото. – Така, така. Чувал ли си, Грош, за някого, наречен „Пушещото Гну”?

– Какво е герну, гос’ине?

– Струва ми се, че е нещо като войнствена крава, – отговори Мойст. – Ъм ... какво ми говореше за пощенските коли?

– Те ми се присмяха, гос’ине, това направиха, – каза Грош. – Рекох им, рекох им, че съм Помощник Началник на Пощата, а те ми отговориха ... искате ли да чуете какво ми отговориха, гос’ине?

– Хмм. А, да. Цял съм внимание, Толивър, – очите на Мойст сканираха отново и отново страното писмо.

– Те отговориха „да, бе, да”, – завърши Грош с праведен гняв.

– Чудя се дали г–н Трупър ще успее да ме вмести..., – измърмори на себе си Мойст с поглед зареян в тавана.

– Моля, гос’ине?

– А–а, нищо. Предполагам, че ще е по–добре да поприкавам с тях. Би ли потърсил господин Помпа? Помоли го да доведе един–двама голема със себе си. Искам да ... създам впечатление.

Игор отвори вратата, за да отговори на почукването.

Нямаше никой. Той пристъпи навън и огледа улицата в двете посоки.

Никой.

Прибра се обратно и залости вратата зад себе си – никой не стоеше във вестибюла и сваляше широкополата си шапка, а дъждът се отичаше от черния му плащ.

– А, миттър Грайл, тър, – обърна се Игор към високия силует, – трябвасе да те дотетя, че тте вие.

– Рийчър Гилт ме извика, – отговори Грайл. Прозвуча по–скоро като дъх, отколкото като глас.

Кланът на Игорите бе изкоренил още преди поколения способността да потръпват от страх – и толкова по–добре. Игор се чувстваше неловко в присъствието на Грайл и подобните му.

– Готподарят ви отаква... , – започна той.

Но вече нямаше никого.

Не ставаше дума за магия, а Грайл не бе вампир. Игорите забелязват подобни работи. Просто у него нямаше нищо излишно – излишна плът, излишно време, или излишни думи. Невъзможно е да си представи човек Грайл да колекционира карфици, или да вкусва вино, или дори да повръща развален свински пай. Умът категорично отказваше да оформи образа на спящ Грайл или миещ си зъбите Грайл. Той оставяше усещането, че с мъка се удържа да не те убие.

Игор умислено слезе в стаичката си до кухнята и провери дали малката му кожена чанта е стегната, за всеки случай.

В кабинета си Рийчър Гилт наля малко бренди. Грайл се огледа с очи, сякаш несвикнали на ограничения ландшафт, който помещението предлагаше.

– За вас? – попита Гилт.

– Вода.

– Предполагам, че ви е известна причината за повикването?

– Не. – Грайл не бе човек на излишните приказки, или, като става на въпрос, на приказките като такива.

– Четохте ли вестниците?

– Не чета.

– Но чухте за Пощата?

– Да.

– Как, ако мога да попитам?

– Носят се приказки.

Гилт прие. Грайл притежаваше специална дарба, и какво толкова, ако идва в комбинация с дребните му особености. Да не говорим, че е надежден. Човек без двусмислици и колебания. Той не би изнудил, понеже подобен опит би поставил началото на игра, в която някой ще плати с живота си; вместо това Грайл би убил съперника си на място, без да му мисли, за да спести време, и допускаше, че всеки на негово място би постъпил по същия начин. По нормалните човешки стандарти той вероятно бе луд, трудно е да се каже; фразата „различно нормален” би го определила по–скоро. В края на краищата Грайл би надвил вампир вътре в десет секунди, без да притежава което и да е от слабите места на вампирите, освен може би необуздана страст към гълъбите. Съществото бе истинска находка.

– И не открихте нищо за господин Липвиг, така ли? – попита Гилт.

– Не. Баща – мъртъв. Майка – мъртва. Отгледан от дядо. Изпратен на училище на пансион. Малтретиран. Избягал. Изчезнал, – отговори високата фигура.

– Хмм. Чудя се къде ли е бил през всичкото това време? Или кой е бил?

Грайл не губи дъх за реторични въпроси.

– Той е ... досаден.

– Разбрано. – Ето в това е очарованието. Грайл разбира. Рядко имаше нужда от нареждане, просто трябва да му изложиш проблема. Фактът, че го съобщаваш пред Грайл до голяма степен отговаря на въпроса как вероятно ще изглежда решението.

– Пощата е стара и пълна с хартия. Много суха хартия, – каза Гилт. – Би било истинско нещастие подобна елегантна сграда подхване пожар.

– Разбрано.

Това е другото нещо у Грайл. Той не приказва много. Особено не приказва за отминалите времена и за предишните дребни решения, които бе осигурил за Рийчър Гилт. И никога не пита „Ама какво имаш пред вид?” Просто разбира.

– Хиляда и триста долара, – каза Грайл.

– Разбира се, – отвърна Гилт. – Ще изпратя съобщение по семафорите до сметката ви...

– Ще взема налични, – прекъсна го Грайл.

– Злато? Не държа толкова налично, – каза Гилт. – Мога да го събера до няколко дена, но бях останал с впечатление, че предпочитате...

– Не вярвам вече на семафорите.

– Но шифровчиците ни са...

– Не вярвам вече на семафорите, – повтори Грайл.

– Добре.

– Описание, – каза Грайл.

– Като че никой не си спомня на какво прилича той, – каза Гилт. – Но винаги ходи със златен шлем, с крилца, и има апартамент в сградата.

За миг нещо пробяга по тънките устни на Грайл. Усмивка, изпаднала в паника при вида на необичайното място, на което се бе оказала.

– Може ли да лети? – попита.

– А, като ли че се бои от високото, – отговори Гилт.

Грайл се изправи.

– Ще бъде свършено нощес.

– Добър човек. Или по–скоро...

– Разбрано, – каза Грайл.