08

* * *

Баба се прибра у дома точно когато розовите лъчи на зората се плъзваха по снега.

Козите тропаха в пристройката. Скорците пискаха и шумоляха под покрива. Мишки цвърчаха иззад кухненския бюфет.

Тя си приготви чаша чай с усещането, че всеки кухненски звук е малко по-силен, отколкото би трябвало да бъде. Когато изпусна лъжичката в умивалника, прозвуча сякаш чук бе ударил камбана.

Баба винаги се чувстваше малко неловко, след като е била замесена в организирана магия, или, както би го обяснила самата тя — не бе наясно със себе си. Започна да се мотае из къщата и да си търси неща за вършене, сетне ги забравяше недовършени. Сновеше напред-назад по студените каменни плочи на пода.

В подобни моменти умът си измисля най-неочаквани неща за вършене, само и само да избегне главната задача — да почне да разсъждава. Ако някой наблюдаваше отстрани, щеше да остане потресен от старанието, с което Баба вършеше дейности като бърсане на поставката на чайника, изкореняване на древни орехи от купата с плодове върху скрина или изчопляне на вкаменени трохи хляб от процепите между плочите на пода с дръжката на лъжичка.

Животните имат умове. Хората също имат умове, въпреки че са като неясни мъгливи форми. Дори насекомите имат умове, малки остри късчета светлина сред мрака на безсмислието.

Баба се имаше за нещо като специалист по умовете. И беше почти убедена, че неща като държавите не притежават ум.

Те дори не са и живи, за бога! Една страна е, ами…

Чакай. Чакай… Една мисъл се промъкна в мозъка на Баба и свенливо се опита да привлече вниманието й.

Нали е възможно тези вековни лесове да имат общ ум? Баба седна на пода с античен комат хляб в ръка и се втренчи с невиждащи очи в камината. Вътрешното й око надникна навън — отвъд покритите със сняг редици на дърветата. Да. Как никога преди не й е хрумвало… Разбира се, това би бил единен разум, създаден от множеството малки умове вътре в него — на растенията, на птиците, на мечките, че даже и огромните бавни умове на самите дървета…

Тя се тръшна в люлеещия се стол, който започна да се клати напред-назад от само себе си.

Често бе мислила за гората като за същество, излегнало се върху земята, но винаги само в метафоричен смисъл, както би се изразил някой магьосник — сънлива и мъркаща със земните си пчели през лятото, ревяща и яростна с есенните си стихии, заспала, навита на кълбо, през зимата. Сега й стана ясно, че освен сбор от отделни неща, гората е създание сама по себе си. Живо, въпреки че не точно по начина, по който са живи полските мишки, да речем.

И много по-бавно.

Това явно бе важен факт. Колко бързо, да кажем, бие сърцето на гората? Веднъж годишно може би? Да, горе-долу толкова. Гората чака топлото слънце и дългите дни, които да изпомпат милиони литри мъзга няколкостотин стъпки нагоре към небесата в едно величествено систолично изригване, което е прекалено голямо и прекалено гръмовно, за да бъде чуто.

В този момент Баба прехапа устни.

Ей сега беше употребила думата „систолично“, а тя дори не съществуваше в нейния речник.

Някой се намираше вътре в главата й.

Нещо.

Наистина ли беше помислила всичките тия мисли или някой ги бе помислил чрез нея?

Стрелна с поглед входната врата, като междувременно се опита да запази своите мисли за себе си. Но умът й беше прозрачен, сякаш главата й бе направена от стъкло.

Баба Вихронрав скочи на крака и дръпна завесите.

Те бяха там — навън, на мястото, където при по-топло време би била поляната. И всяко едно седеше и се взираше в нея.

След няколко минути предната врата на Бабината колиба се отвори. Това бе събитие — както повечето жители на планините Овнерог, Баба живееше своя живот през задната врата. Съществуват само три случая в живота на човек, когато подобава да се мине през предния вход, като и в трите го носят.

Вратата се отвори със значително усилие след поредица от болезнени скърцания и ритници. Няколко люспи боя нападаха върху пряспата сняг, скупчена отпред. Накрая, когато беше вече наполовина открехната, заклини.

Баба неловко се промъкна през процепа и нагази недокоснатия сняг.

Тя бе сложила островърхата си шапка и наметалото. Носеше го в случаите, когато искаше всеки, който я зърне, да бъде абсолютно сигурен, че е вещица.

Заровен под снега, лежеше вехт кухненски стол. Лятос тя обичаше да сяда на него и да хвърля едно око към пътеката, докато се занимаваше с неприятни ръкоделия. Баба го издърпа, бръсна снега от него и твърдо седна — разкрачена, със скръстени непокорно пред гърдите ръце. Вирна брадичка.

Слънцето се беше изкачило вече доста нависоко, но светлината на Прасоколедния ден си оставаше червеникава и коса. Тя озаряваше огромния облак пара, който беше увиснал над събралите се създания. Никое не помръдваше, само от време на време някое трепваше с копито или се почесваше зад ухото.

Баба се вгледа в редките движения. Преди не бе забелязала, но сега видя, че всяко дърво край градината бе тъй отрупано с птици, сякаш някаква неочаквана черно-кафява пролет бе подранила.

На мястото, където лятос растеше лехичката с билките, се бе събрала глутница вълци, които я наблюдаваха с изплезени езици. Мечи контингент бе приседнал зад тях. Метафоричната галерия беше заета от тълпа зайци, невестулки, разнородни гадинки, язовци, лисици и други създания, които въпреки факта, че изживяваха целия си живот сред кървавата атмосфера на преследвания и преследващия, убий или ще бъдеш убит от лапа, нокти и зъби, най-общо биваха назовавани „горските обитатели“.

Всички седяха заедно в снега, напълно забравили естествените си кулинарни взаимоотношения, и се опитваха да издържат на погледа й.

Баба не можа да се сдържи и заговори на глас:

— Не знам какво заклинание правите, но ще ви кажа — напразно се мъчите, по-добре си тръгвайте още сега.

Не помръднаха. Не се чу нито звук, освен този на възрастен язовец, който шумно облекчи газовете в стомаха си и силно се притесни от това.

— Вижте — продължи Баба. — Аз какво мога да направя? Няма смисъл да идвате при мене. Той е новият господар. Кралството сега е негово. Не мога да се намесвам. Не е редно да се намесва човек, защото е грешно да се набърква в управлението. То трябва само да се оправи — на добре или на зле. Туй е фундаментален закон на магията. Не можеш да обикаляш и да управляваш хората със заклинания, понеже ще ти се налага да използваш все повече и повече.

Тя се облегна назад, благодарна на древната традиция, която не позволява на Мъдрите и Способните да властват. Припомни си усещането да носи короната дори само за няколко мига.

Не, предмети като короната оказваха обезпокоителен ефект върху по-умните люде. Най-хубаво бе да се остави кралстването на онези хора, чиито вежди се сключват по средата на челото, колчем направеха опит да мислят. По някакъв странен начин те винаги се оказваха по-добри в тая работа.

Тя добави:

— Хората сами трябва да си решат проблемите. Това е добре известен факт.

Тя усети как един по-едър сръндак й хвърли изпълнен с тежко съмнение поглед.

— Добре де, хубаво, убил бил стария крал — съгласи се тя. — Ами това си е естественият начин, нали? Вие поне добре го знаете — оцеляването на кажи го де. Не бихте знаели дори що е наследник, освен ако не го мислите за вид заек10.

Тя забарабани с пръсти по капачката на коляното си.

— Както и да е, и старият крал не ви беше голям приятел, нали? Излизаше на лов и тъй нататък…

Триста чифта очи продължаваха да я пронизват с поглед.

— Няма смисъл да продължавате да ме гледате — опита тя. — Не мога да почна да обикалям наоколо и да си цапам ръцете с крале и тям подобни само защото вие не ги харесвате. Не е като да ми е сторил някакво зло човекът.

Тя се опитваше да избягва погледа на един изключително объркан пор.

— Хубаво де, знам, че е егоистично — продължи. — Нали затова човек става вещица в края на краищата. Довиждане на всички ви.

После прекрачи твърдо прага и се опита да затръшне вратата. Тя заяде веднъж-дваж, което поразвали ефекта.

Щом се озова вътре, спусна завесите, седна в люлеещия се стол и яростно се залюля.

— Нали в това е целият смисъл — каза на себе си. — Не мога да обикалям и да им се меся. Нали в това е смисълът!

Големите покрити коли бавно се поклащаха по разкаляните коловози, докато приближаваха поредното градче. Трупата не можеше добре да си спомни името му и щеше да го забрави веднага след като го напусне. Зимното слънце висеше ниско над влажните и покрити с мъглица зелеви поля на равнините Сто. Мразовитият въздух усилваше скърцането на колелата.

Хуел седеше в последната кола от кервана, провесил трътлестите си крака през напречната преграда.

Беше дал най-доброто от себе си. Витолър бе поверил образованието на Томджон в неговите ръце. „Ти си по-оправен в тоя занаят“ — му бе казал и с присъщата си тактичност бе добавил: „Освен това си по-близко до неговия ръст“.

Но не се беше получило.

— Ябълка — повтори той, като размаха плода във въздуха.

Томджон му се ухили насреща. Вече беше почти тригодишен, а не бе произнесъл и една разбираема дума. Хуел таеше мрачни подозрения относно ония вещици.

— Изглежда доста умен обаче — обади се госпожа Витолър. Тя се возеше в колата и омрежваше скъсани бутафорни ризници. — Знае кое какво е. Прави точно това, което си му заръчал. Само дето не приказва — меко завърши тя и потупа момченцето по бузката.

Хуел подаде ябълката на Томджон и детето тържествено я пое.

— Мисля си, че онез вещици са ви пробутали кофти номер, госпожо — заключи джуджето. — Нали знаете — подменени деца и к’во ли не. Имало е доста подобни случаи. Моята пра-прабаба разказваше, че и нашето семейство е било сполетяно веднъж, феите разменили джудже и човешко дете. Изобщо не се усетихме, разправяше тя, докато не започна да си блъска главата в тавана…

— „Разправят хората, че ябълката е като света.

С човешко сърце тя би се сравнила.

Отвън е толкоз алена. Вътрешността

разкрива червея в сърцевината гнила.

Прекрасна, лъскава… Захапеш ли я, си открил,

че вътрешно човекът също е изгнил.“

Двамата се извърнаха едновременно и се вторачиха в Томджон, който им кимна и задъвка ябълката.

— Това беше монологът за червея от „Тиранинът“ — прошепна Хуел. Естественият му усет за езика временно го изостави. — Мамка му — обяви той.

— Ама той звучеше точно като…

— Отивам да кажа на Витолър — викна Хуел, скокна от ръба на каруцата и се затича през замръзналите локви към началото на кервана, където актьорът-директор си подсвиркваше тихичко и крачеше напред.

— Хей, как сме днес, б’зуеда-хиара11 — доброжелателно подвикна той.

— Веднага трябва да дойдеш! Той проговори!

— Проговори?!

Хуел подрипваше нагоре-надолу.

— Цитира! — извика той. — Веднага трябва да дойдеш! Звучи точно като…

— Като мене? — попита Витолър няколко минути по-късно, след като бяха издърпали колите сред горичка от голи дървета край пътя. — Аз така ли звуча?

— Да! — потвърди хорово трупата.

Младият Уиликинс, който се бе специализирал в женски роли, докосна леко Томджон, който стоеше изправен върху преобърната бъчва в средата на поляната.

— Ей, момко, а знаеш ли монолога от „Както ви се иска“? — попита той.

Томджон кимна.

— Не е мъртъв тоз, що под камъка е легнал. Че ако Смърт би чул…

Слушаха в благоговейна тишина, докато безкрайните мъгли се носеха край тях и аленото кълбо на слънцето отплува надолу зад хоризонта. Когато момчето свърши, горещи сълзи се стичаха по лицето на Хуел.

— В името на всички богове — промълви той, — сигурно съм бил в ужасно добра форма, когато съм го писал това.

И шумно се изсекна.

— Аз така ли звуча отстрани? — попита Уиликинс с пребледняло лице.

Витолър нежно го потупа по рамото.

— Ако звучеше по този начин, хубавецо мой, нямаше да ти се налага да стоиш затънал до задника в киша сред тия изоставени от Бога полета и да вечеряш варено зеле. — След това плесна с ръце. — Стига, стига — обяви той, а дъхът му излизаше на кълбета пара в мразовития въздух. — Хайде по колите. Трябва да сме извън стените на Сто Лат преди залез слънце.

Актьорите сякаш се разбудиха от магията и с глъчка и шумни коментари се насочиха към пътя. Витолър повика с ръка джуджето и сложи длан на раменете му или по-скоро на главата му.

— Е? — попита той. — Твоите хора нали знаели всичко за магиите или поне тъй се говори. Какво ще кажеш по този въпрос?

— Той прекарва цялото си време край сцената, шефе. Естествено е да запаметява това-онова — замислено обясни Хуел.

Витолър се наклони към него.

— Вярваш ли си?

— Вярвам само, че чух глас, който взе моите куплети, омагьоса ги и ги изстреля обратно през ушите право към сърцето ми — простичко обясни Хуел. — Вярвам, че чух глас, който прониква отвъд неугледната коруба на думите и казва неща, които аз съм искал да кажа, но не съм имал майсторството да ги постигна. Кой знае откъде се появяват подобни неща? — Той се втренчи безизразно в зачервеното лице на Витолър. — Може би го е наследил от татко си.

— Но…

— Пък и кой знае какво са направили вещиците? — продължи джуджето.

Витолър почувства ръката на жена си в своята ръка. И както стоеше така, ядосан и объркан, тя го целуна по тила.

— Не се измъчвай — каза му тя. — Не виждаш ли, че всичко е за добро! Ето — нашият син издекламира първата си дума.

Дойде пролетта, а бившият крал Верънс все още не желаеше да приеме, че на умрелите им се полага да лежат. Той скиташе неуморно из замъка, като търсеше начин да накара древните камъни да го освободят от хватката си.

Освен това се опитваше да не се изпречва на пътя на останалите привидения.

На Чампот нищо му нямаше, въпреки че беше досаден. Но Верънс бе отстъпил ужасен при вида на Близначките, които щъпукаха неуверено ръчичка в ръчичка по среднощните коридори. Малките им призрачета бяха паметник на дела, далеч по-мрачни дори от обичайното цареубийство.

Освен това наоколо обикаляше и Пещерният Скитник, доста поизбледнял маймуночовек с кожена набедрена препаска, който явно витаеше из замъка просто защото последният е бил построен върху надгробната му могила. Без някаква очевидна причина една колесница с пищяща жена в нея изтрещяваше отвреме-навреме през помещението на пералнята. А колкото до кухнята…

Един ден той се беше предал и въпреки всичко, което старият Чампот му бе наговорил, последва ароматите на гозбите в огромната гореща пещера с куполообразен таван, която се използваше едновременно за кухня и кланица на замъка. Чудно нещо. Не бе слизал там от детските си години. Кралете и кухните нещо не се разбират помежду си.

Тя беше пълна с призраци.

Те обаче не бяха човешки. Не бяха дори и човекоподобни.

Бяха сръндаци. Бяха волове. Имаше и зайци, и фазани, и яребици, и овце, и прасета. Имаше дори някакви дребни овални мехурести нещица, които неприятно напомняха духчета на стриди. Бяха натъпкани толкова нагъсто, че се преливаха и смесваха помежду си, превръщайки кухнята в беззвучен мърдащ кошмар от зъби, козина и рога, полупрозрачен и потрепващ. Няколко от тях го забелязаха и нададоха тътнещ звук, който звучеше отдалеч, тенекиено и неприятно, извън слуховия регистър. Готвачът и помощниците му се мотаеха през тях, без да им пука, и готвеха вегетариански наденички.

Верънс мълчаливо понаблюдава в продължение на половин минута суматохата, след това се изнесе, искрено желаейки в този момент да има истински стомах, за да бръкне с пръсти четирийсет години дълбоко в гърлото си и да избълва оттам всичко, което беше изял през това време.

Потърси утеха в кучкарника, където любимите му ловни кучета скимтяха, драскаха с нокти вратите и най-общо се чувстваха много неудобно, че усещаха, но не виждаха познатото му присъствие.

В момента той витаеше — ах, колко я мразеше тази дума! — из Дългата галерия, където портретите на отдавна умрели крале го съзерцаваха от прашните сенки. Той би се отнасял далеч по-благосклонно към тях, ако не бе забелязал преди това доста от тях да се мотаят из залите на замъка и да бръщолевят помежду си.

Верънс реши, че има две цели в смъртта си. Едната — да се измъкне от проклетия замък и да открие сина си, а другата беше да отмъсти на дука. Но не като го убива, реши той, дори и да му се удаде случай, защото компанията на този кикотещ се идиот бе придала допълнителен ужас на смъртта.

Той приседна под портрета на кралица Бимъри (670–722). Красивите строги черти на лицето й щяха да му се сторят дори привлекателни, ако по-рано днес не я бе видял да преминава през стената наблизо.

Верънс се опитваше да избягва да преминава през стени. Човек все пак трябва да има някакво достойнство.

Усети, че го наблюдават.

Извърна глава.

На прага на вратата седеше котарак и се взираше в него с немигащ поглед. Беше петнисто сив и ужасно дебел…

Не. Ужасно едър. Покрит беше с толкова много белези, че приличаше на юмрук с козина. Ушите му бяха като перфорирани чуканчета, а зениците на очите — две цепки сред първична жълта злоба. Опашката конвулсивно чертаеше във въздуха серия от въпросителни, докато животното се взираше в него.

Грибо беше дочул, че лейди Фелмет има някаква малка бяла женска котка, и бе довтасал, за да поднесе почитанията си.

Верънс никога не беше срещал животно с толкова много вътрешна злост. Не можа да устои, когато котаракът пристъпи към него по пода и се опита да се отърка о краката му, мъркайки като дъскорезница.

— Добро коте, добро коте — отмаляло каза кралят.

Наведе се и се опита да го почеше по главата, между съдраните уши. Беше облекчение да срещне някой друг освен останалите призраци, който успява да го види, а и не можеше да не забележи, че Грибо е доста необичаен котарак. Повечето от котките в замъка бяха или разглезени домошари, или пък кухненски котки с плоски уши, или обитатели на конюшните, повече наподобяващи гризачите, с които се препитаваха. Този котарак беше самостоятелно животно. Всички котки създават подобно впечатление, разбира се, обаче наместо безсмислената животинска самовглъбеност, която се опитваше да мине за скрита мъдрост у останалите създания, Грибо излъчваше истински интелект. Излъчваше също и миризма, която би могла да събори тухлена стена и да докара хрема дори на умряла лисица.

Един-единствен тип хора гледаха подобни котки.

Кралят понечи да се наведе и откри, че е започнал леко да потъва в пода. Той се стегна и изплува нагоре. Усещаше, че веднъж да си позволи да се почувства у дома си в отвъдното, можеше да се смята за загубен.

Смърт бе казал, че само близки роднини и хората със свръхестествен усет могат да го съзрат. В замъка нямаше много и от двата типа. Дукът можеше да бъде класифициран под първия параграф, но безжалостният му егоцентризъм го бе превърнал в нещо също толкова чувствително психически, колкото и пресен морков. Колкото до останалите, само готвачът и Шутът се класираха, но готвачът тъй и тъй прекарваше повечето време хлипайки в килера, защото не му даваха да опече на шиш нищо по-кърваво от пащърнак, а Шутът се беше превърнал във възел от нерви и Верънс се отказа от опитите си да стигне до съзнанието му…

С вещицата е друго. Ако една вещица няма усет, значи, той, Верънс, е само повей на вятъра. Налагаше му се да я доведе в замъка. И после…

Той имаше план. Всъщност нещата бяха далеч по-сериозни — той имаше План. Месеци наред го бе обмислял. Не му бе останало нищо друго освен мисленето. Смърт се бе оказал прав. Едничка мисълта им оставаше на призраците и въпреки че мисленето, най-общо казано, винаги е било необичайна дейност за краля, липсата на тяло, което да го разсейва с разните му там прищевки, му бе дала възможност да вкуси от радостите на умствените усилия. Никога досега не бе имал План, или най-малкото не такъв, който да отива отвъд „Дайте да намерим нещо за убиване“. И ето — седнал пред него и миещ се с лапичка, беше Ключът.

— Тука, писе — осмели се да подвикне той. Грибо го стрелна с пронизващ жълт поглед.

— Котко — бързо се поправи кралят и отстъпи подканящо назад.

За миг изглеждаше, сякаш котаракът няма да го последва, но после, за негово облекчение Грибо се изправи, прозя се и лапа по лапа тръгна след него. Котаракът не срещаше често призраци и затова беше удивен от този висок брадат мъж с прозрачно тяло.

Кралят го поведе след себе си по някакъв прашен страничен коридор към килера с вехтории, който бе натъпкан с разпадащи се гоблени и портрети на отдавна умрели крале. Грибо го огледа критично, след това седна в центъра на прашния под и загледа очаквателно краля.

— Тук има достатъчно мишки и други работи, разбираш ли — обясни Верънс. — Дъждът вали през оня счупен прозорец. И освен това можеш да спиш върху гоблените. Извинявай — добави кралят и се обърна към вратата.

Беше работил върху себе си през всичките дълги месеци. Докато бе жив, винаги се беше грижил внимателно за тялото си и когато умря, продължи да се поддържа във форма. Толкова лесно е човек да се предаде и да започне да се размива по ръбовете. Някои от призраците в замъка не бяха нищо повече от неясни петна. Но Верънс обладаваше желязна самодисциплина, тренираше — тоест напрегнато мислеше за тренировки — и бе развил лъскави релефни призрачни мускули. Месеците, прекарани в помпане на ектоплазма, го бяха довели до най-добрата форма, в която някога е бил, с изключение на факта, че беше умрял.

Отначало започна с малки тежести, с прашинки. Първата от тях едва не го погуби12, но той упорстваше и напредна до песъчинки, след това вече повдигаше цели зрънца сушен грах. Все още не се осмеляваше да припари до кухнята, обаче се забавляваше да пресолява яденето на Фелмет с по някоя щипка сол, докато в един момент се взе в ръце и реши, че хранителното отравяне е недостойно дори когато насреща си има просто някаква гад.

Сега той се облегна с цялата си тежест върху вратата и наложи на всеки свой микрограм да натежи колкото се може повече. Потта на самовнушението се стичаше от върха на носа му и изчезваше, преди да достигне пода. Грибо наблюдаваше с интерес как призрачните мускули на ръцете на краля мърдаха като съешаващи се футболни топки.

Вратата започна да помръдва, изскърца, след това набра инерция и се затръшна с глух тътен. Резето щракна на мястото си.

Това трябва да проработи, дяволите го взели, каза на себе си Верънс. Никога няма да успее сам да вдигне резето. Ще се наложи вещицата да дойде да си потърси котката, нали?

Горе, сред хълмовете отвъд замъка, Шутът лежеше по корем и се взираше в дълбините на малко езерце. Две пъстърви се взираха нагоре към него.

Здравият разум му подсказваше, че някъде по Диска би трябвало да съществува някой по-окаян от него. Чудеше се кой ли ще да е този човек…

Не беше молил да става Шут, но и да беше молил, нямаше да има никаква разлика, защото не си спомняше някой от роднините му някога да се бе вслушвал в думите му, особено след като Тате избяга.

Не и Дядо със сигурност. Най-ранните му спомени бяха от Дядо, изправил се над него, да го кара да повтаря вицове наизуст и да набива с каиша смешния момент в главата му. Каишът беше направен от дебела кожа и това, че имаше звънчета по себе си, не облекчаваше особено нещата.

Дядо беше официално признат за откривател на няколко нови вица. Беше печелил почетната шапка с камбанки от Гран При на „Веселите идиоти“ на Анкх-Морпорк четири последователни години, което никой друг дотогава не беше постигал, и се подразбираше, че това го прави най-веселия човек, живял някога. Здраво се беше потрудил за тази си слава, трябваше да му се признае.

Шутът потръпна от спомена как веднъж на шестгодишна възраст бе доближил боязливо възрастния мъж след вечеря и му бе разказал шегата, която току-що бе съчинил. Беше за една патица.

Това му донесе най-якия тупаник в живота, който се оказа изпитание дори и за стария шегаджия.

— Трябва да запомниш, момче — спомни си той как всяко изречение беше подчертавано със звънливи удари, — че няма нищо по-сериозно от шегите. От днес нататък ти никога… — старецът направи пауза, за да си смени ръцете, — никога, ама никога не бива да изговаряш шега, която не е била одобрена от Гилдията. Кой си ти, че да решаваш какво е забавно? Ама, боже господи, дай да пуснем тогава необразованото кикотене на неумелите шегаджии, смеха на невежеството. Никога. Никога. Да не съм те сварил повече да се шегуваш.

След това се беше върнал към разучаването на триста осемдесет и трите одобрени от Гилдията вица, което бе достатъчно зле заедно с тълковния речник, а той беше още по-голям и още по-кофти.

Сетне го изпратиха в Анкх. Там, в голите, строги стаи той откри, че съществуват и други книги освен тежката, обкована с мед „Чудовищно смешна книга“. Цял ръкописен свят съществуваше там отвъд, пълен с необичайни места и хора, които вършеха интересни работи, като…

Пеене. Счу му се, че някой пее.

Той повдигна предпазливо глава и трепна от звъна на камбанките по шапката си. Сграбчи бързо омразните нещица.

Пеенето продължи. Шутът внимателно надникна иззад храсталака, който му осигуряваше удобно укритие.

Пеенето не беше особено добро. Единствената дума, която пеещата знаеше, очевидно беше „ла“, но пък я използваше упорито. Основният мотив даваше да се разбере, че момичето явно вярва, че хората следва да пеят „ла-ла-ла“ при определени обстоятелства, и беше решена да направи, каквото се очаква от нея.

Шутът рискува да надигне още малко глава и зърна за пръв път Маграт.

Тя беше спряла доста свенливия си танц по ливадата и в момента се опитваше да вплете маргаритки в косата си — без особен успех.

Шутът затаи дъх. В дългите нощи на студените камъни пред кралската спалня той бе мечтал за жена като нея. Въпреки че, ако се замисли човек, не точно като нея. Жените в мечтите му бяха малко по-надарени в гръдната област, носовете им не бяха толкова зачервени и остри, косите им бяха по-дълги и буйни. Но либидото на Шута беше достатъчно интелигентно, за да направи разлика между невъзможното и постижимото, и бързо включи няколко филтриращи програми.

Маграт береше цветя и им приказваше. Шутът наостри уши.

— Това е Вълнистата дружка — изпя тя. — А това е Шербетения червей, който е за възпаления на ухото…

Дори Леля Ог, която обладаваше бодър поглед върху света, би се затруднила да каже нещо ласкателно за гласа на Маграт. Но в ушите на Шута той прозвуча подобно разцъфтял липов цвят. — … И петолистната Лъжлива мандрагора, отлична срещу нощно изпускане. А ето го и Дядовия жабокрек. Той е срещу запек.

Шутът плахо се изправи на крака, като предизвика порой от звънтящи камбанки.

От гледната точка на Маграт стана тъй, че от ливадата, която до този момент не криеше опасности, по-сериозни от облачета бледосини пеперудки и няколко волнонаемни земни пчели, изникна едър жълточервен демон.

Той отваряше и затваряше беззвучно уста. На главата му застрашително дрънчаха три рога.

Настойчив глас в главата й прошепна: бягай веднага оттук като плаха газела. Това е общоприетото поведение в подобни обстоятелства.

Ала се намеси здравият разум. Дори и в най-оптимистичните си моменти Маграт не би оприличила себе си на газела, плаха или инаква. А освен това здравият разум додаде: основната спънка да се затича като плаха газела бе, че тя лесно би надбягала всеки потенциален ловец…

— Ъ-ъ — издаде звук видението.

Разумът, с който, въпреки твърдата вяра на Баба Вихронрав, Маграт разполагаше в достатъчно количество, й каза, че твърде малко демони подрънкват жално и изглеждат така лишени от дъх.

— Здравей — рече му тя.

Мозъкът на Шута също работеше трескаво. Беше почнал да се паникьосва.

Маграт избягваше традиционната островърха шапка, носена от останалите вещици, но все пак се придържаше към основните повели на вещерството. Каква полза да бъдеш вещица, ако не приличаш на такава? В нейния случай това означаваше голямо количество сребърна бижутерия с октограми, прилепи, паяци, дракони и други подобни символи на ежедневния мистицизъм. Маграт дори би боядисала ноктите си в черно, само че не би могла да понесе изпепеляващото презрение да Баба.

На Шута започваше да му просветва, че бе изненадал вещица.

— Оп-па — каза той и търти да бяга.

— Недей… — започна Маграт, но Шутът топуркаше надолу по горската пътека, която водеше към замъка.

Маграт постоя загледана във вехнещия букет в ръцете си. Прокара пръсти през косата си и дъжд от повехнали венчелистчета се посипа оттам.

Усещаше, че бе позволила на важен момент да й се изплъзне подобно на мазно прасе в тясна уличка.

Почувства неудържим порив да прокълне някого. Беше научила огромно количество клетви. Старата Уимпър бе проявила истинска изобретателност в това отношение. Дори горските създания предпочитаха да пробягват край колибата й толкова бързо, колкото силите им позволяваха.

Но тъй и не успя да открие клетва, която най-пълно да отразява емоциите й.

— Мамка му! — промълви тя.

Отново беше пълнолуние. Съвсем необичайно за тях, и трите вещици бяха подранили за срещата си при побития камък. Той толкова се смути, че се ската зад някакви храсталаци прещип.

— Грибо не се е връщал в къщи вече два дена — съобщи Леля Ог веднага. — Това не е в неговия стил. Никъде не мога да го открия.

— Котките могат сами да се грижат за себе си — отговори Баба Вихронрав. — Държавите не могат. Аз обаче имам да докладвам новини от разузнаването. Наклади огъня, Маграт.

— Ммм?

— Казах, наклади огъня, Маграт.

— Ммм? О, да.

Двете възрастни жени я наблюдаваха, докато тя се носеше безцелно из ливадата и се спъваше неволно из сухите храсти. Маграт явно беше потънала в дълбок размисъл.

— Май не е на себе си — отбеляза Леля Ог.

— Да. Може да е за добро — късо се съгласи Баба и седна на един камък. — Трябваше да го е разпалила още преди да сме дошли. Нейно задължение е.

— Тя е добра душа — защити я Леля Ог, докато замислено изучаваше отдалечаващия се гръб на Маграт.

— И аз бях добра душа на младини, но това хич не спираше острия език на Баба Филтър. Най-младата вещица трябва да отслужи времето си, знаеш как е. На нас да не ни е било леко, а? А пък виж я нея — дори не носи островърха шапка. Как се предполага хората да разберат, че е вещица?

— Явно имаш нещо наум, Есме — забеляза Леля.

Баба навъсено кимна.

— Вчера имах посетители — отговори тя.

— И аз.

Въпреки грижите си Баба леко се раздразни от чутото.

— И кой беше?

— Кметът на Ланкър и група граждани. Не са доволни от краля. Искат крал, на когото могат да имат доверие.

— Аз не бих имала доверие на никой крал, на когото гражданите му имат доверие — обяви Баба.

— Да, ама това сегашното за никого не е добро — дето обикаля, събира данъци и убива местните. Новият сержант, дето си го е назначил, е много чевръст, щом стане нужда да се изгори някоя колиба до основи. Старият Верънс също понякога палеше, вярно… ама…

— Знам, знам. Той имаше по-личен подход — отговори Баба. — Човек усещаше, че кралят наистина го мисли. Хората са доволни, когато ги оценяват по достойнство.

— А тоя Фелмет просто мрази кралството — продължи Леля. — Всички го разправят. Казват, че когато му говорят, той само ги гледа втренчено, кикоти се от време на време, трие си ръцете и получава тикове.

Баба се почеса по брадичката.

— Старият крал обикновено просто ги овикваше и ги изритваше от замъка, ако си спомняш. Обичаше да казва, че няма време да се разправя с магазинери и тям подобни — добави одобрително тя.

— Но пък беше много милостив към тях — додаде Леля Ог. — Освен това той…

— Кралството е разтревожено — прекъсна я Баба.

— Да, вече го казах.

— Нямам предвид хората, имам предвид кралството.

Баба обясни. Леля я прекъсна на няколко пъти с кратки въпроси. Не й хрумна да се усъмни в ни една дума от чутото. Баба Вихронрав никога не си въобразяваше.

Накрая каза:

— Тъй.

— Взе ми думата от устата.

Представи си само.

— Именно.

— И какво направиха после животните?

— Разотидоха се. То ги беше докарало при мене, то и ги пусна да си вървят.

— И никой никого не изяде?

— Не и доколкото успях да видя.

— Странна работа.

— Права си.

Леля Ог се загледа в залязващото слънце.

— Не съм чувала кралствата често да вършат такива работи — отбеляза тя. — Ти го видя на театъра — кралете и тям подобните се избиват един друг през цялото време. Кралствата просто се мъчат да извлекат максималната полза от това. Как стана тъй, че нашто взе, та внезапно се обиди?

— То си е било тука от много време — обясни Баба.

— Тъй е с всички други навсякъде — каза Леля и добави с убедеността на дългогодишен познавач:

— Туй навсякъде се е намирало, където си е, още от времето, когато е било поставено там. На туй му викат география.

— Говориш за земята — възрази Баба. — А тя не е същото като кралството. Държавата се създава от разнообразни неща. Идеи. Лоялност. Спомени. Те някак си съжителстват. И всички сътворяват някакъв начин на живот. Не живот като да имаш тяло, което да обитаваш, а по-скоро като живееща идея. Направена от всички живи създания и от всичко, за което те мислят. И всичко, за което хората преди тях са мислили.

Маграт се появи и започна да стъкмява огъня, сякаш бе изпаднала в някакъв транс.

— Виждам, че доста си мислила върху това. — Леля бавно и внимателно произнасяше всяка дума. — И това твое кралство би искало по-добър крал, така ли? — Не! Тоест — да. Виж… — Баба се приведе напред, — то няма същите пристрастия и неприязън като хората, разбираш ли?

Леля Ог се отдръпна леко.

— Няма да има, естествено, че може ли? — предположи неуверено тя.

— То не се интересува дали хората са добри или лоши. Дори не съм сигурна дали би могло да направи разликата повече, отколкото ти би могла да кажеш дали една мравка е добра или не е. Но то иска кралят да се грижи за него.

— Да, ама… — започна объркано Леля. Блясъкът в очите на Баба започваше да я тревожи. — Много хора са се избивали едни други, за да станат крале на Ланкър. Извършвани са били всякакви убийства.

— Това няма значение! Няма значение! — размаха ръце Баба. Тя започна да изброява на пръсти: — Едно е, когато човекът обикаля насам-натам и убива, за да стане крал — това е част от предопределението му. То не се брои за убийство. Друго е, когато убива, за да защити кралството си. То е нещо важно. Този новият обаче иска само властта. Той мрази кралството.

— Малко прилича на куче, нали? — включи се Маграт.

Баба я изгледа с уста, отворена да изрече някакво подходящо възражение, след което внезапно чертите й омекнаха.

— Да, много подобно — съгласи се тя. — Кучето не го е грижа дали господарят му е лош човек или добър, стига да си го обича.

— Ами хубаво — обобщи Леля. — Значи никой и нищо не харесва Фелмет. Какво ще правим тогава?

— Нищо. Знаеш, че не бива да се намесваме.

— Ама ти нали спаси бебето — отбеляза Леля.

— Това не е вмешателство!

— Нека да бъде по твоему — съгласи се Леля. — Но един ден то може да се завърне. Съдбата да го призове. Ти нали каза да скрием короната. Всичко това ще се завърне — помни ми думата! Няма ли да побързаш с тоя чай, Маграт?

— Ти какво направи с гражданите? — попита Баба.

— Казах им, че трябва сами да се оправят. Защото веднъж започнем ли с магия, никога няма да можем да я спрем. Знаеш как е.

— Правилно — отговори Баба, но с повей на копнеж в гласа си.

— Едно ще ти кажа обаче — продължи Леля. — На тях хич не им хареса. Мърмореха на тръгване.

Маграт се изтърва:

— Знаете ли Шута, дето живее в замъка?

— Дребният човечец със сълзящите очички ли? — попита Леля, доволна, че разговорът се насочи към по-нормални въпроси.

— Не е чак толкова дребен — отговори Маграт. — Как се казва той, някой знае ли?

— Викат му просто Шута — каза Баба. — Не е работа за свестен мъж, да си кажа правичката — да обикаляш насам-натам и да дрънчиш с камбанки.

— Майка му се казваше Белдами, от отвъдната страна на пътя към Черното стъкло — обясни Леля Ог, която имаше славата на легендарен познавач на генеалогията на Ланкър. — На младини беше красавица. Много сърца разби навремето си. Но стана някакъв скандал с нея, чу се преди години. Баба обаче е права — в края на краищата Шутът си е просто шут.

— А ти, Маграт, защо питаш? — попита Баба Вихронрав.

— О… едно от момичетата на село ме попита — отговори Маграт и се изчерви до ушите.

Леля прочисти гърло и се ухили на Баба, която само подсмръкна.

— Туй си е постоянна работа — почна тя. — Признавам му го.

— Уф — възрази Баба. — Какъв съпруг ще излезе от такова нещо — да обикаля и да ти звънка по цял ден.

— Обаче пък винаги ще знаеш… ще знае… къде се намира мъжът й — на Леля играта започна да й харесва. — Само трябва да се ослуша.

— Нямай вяра на човек с рогове на главата — отговори Баба с равен глас.

Маграт се взе в ръце и се изправи на крака, като изглеждаше, че някои части от тялото й се завръщат много отдалеч.

— Вие сте две глупави бабички — кротко заяви тя. — А аз си отивам у дома.

Тя закрачи надолу по пътеката към селото си, без да каже дума повече.

По-възрастните вещици размениха безмълвни погледи.

— Добре! — каза Леля.

— Това е от всичките книги, дето младите ги четат в днешно време — отговори Баба. — Мозъкът прегрява. Ти не си й внушавала разни идейки, нали?

— Какво имаш предвид?

Знаеш много добре какво имам предвид.

Леля се изправи:

— Определено не виждам защо момичето да стои само цял живот единствено понеже ти смяташ, че така било редно — заяви тя. — Но тъй или иначе, ако на хората не им се раждат деца, ние с тебе за какво ще сме?

— Никоя от дъщерите ти не стана вещица — отвърна Баба, като също стана на крака.

— Но биха могли да станат — отбранително каза Леля.

— Да, ако ги беше оставила да работят върху себе си, вместо да ги подкокоросваш да се мятат на врата на първия срещнат мъж.

— Те са ми хубавки. Не бива да заставаш на пътя на човешката природа. Щеше да го знаеш, ако въобще някога беше…

— Ако въобще някога бях правила какво? — внимателно попита Баба Вихронрав.

Те се втренчиха една в друга стъписани и смълчани. И двете можеха да усетят напрежението, което пропълзяваше нагоре в телата им. То извираше от самата земя — изгарящото, болезнено усещане, че са започнали нещо и трябва да го довършат, каквото и да се случи.

— Познавам те още от малка — намусено каза Леля. — Беше една такава надута.

— Поне прекарвах повечето време изправена — отговори Баба. — Отвратително беше това твоето. Всички си го мислеха.

— Ти пък откъде знаеш? — сопна се Леля.

— Цялото село говореше за тебе — отговори Баба.

— И за тебе говореха! Наричаха те Ледената девица. Не знаеше, а? — присмя се Леля.

— Не бих оцапала устата си да произнеса думите, с които тебе те наричаха — викна насреща й Баба.

— О, тъй ли? — писна Леля. — Е, хубаво тогава, нека ти обясня, добра ми жено…

— Не смей да ми държиш такъв тон! Ничия добра жена не съм…

— Именно!

Отново настъпи продължителна тишина, докато двете се гледаха една друга, опрели нос до нос. Но тази нова тишина беше цяло квантово състояние враждебност по-високо от предишната — човек можеше да опече пуйка на нея. Вече нямаше крясъци. Нещата бяха отишли прекалено далеч, за да се решат с викане. Сега гласовете бяха тихи и изпълнени със заплаха.

— Трябваше да помисля с главата си, преди да послушам Маграт — изръмжа Баба. — Тази работа със сборището е идиотска. Привлича напълно погрешен тип хора.

— Радвам се, че успяхме да си поприказваме — изсъска Леля Ог. —Прочиства въздуха.

Тя погледна надолу.

— И освен това сте на моя територия, мадам.

— Мадам!

Бурята изтътна в далечината. Обичайната за Ланкър буря след кратък гастрол към подножието на планините се беше завърнала за едно вечерно представление. Последните лъчи на залеза пронизваха мъртвешки бледите облаци, едри капки дъжд задумкаха по островърхите шапки на вещиците.

— Наистина не виждам защо трябва да си губя времето с тебе — изрече Баба, като потреперваше. — Имам къде къде по-важни неща за вършене.

— И аз също — отвърна Леля.

— Лека вечер ти желая.

— И аз на тебе.

Те обърнаха гръб една на друга и закрачиха в проливния дъжд.

10 Непреводима игра на думи: „hare“ — заек, и „heir“ — наследник, звучат по един и същ начин на английски език. Бел. прев.

11 Смъртна обида за джуджетата, но в случая е използвана като умалително име. Означава „дворен орнамент“.

12 Образно казано.

* * *

Granny went home alone as the cold pink light of dawn glided across the snow, and let herself into her cottage.

The goats were uneasy in their outhouse. The starlings muttered and rattled their false teeth under the roof. The mice were squeaking behind the kitchen dresser.

She made a pot of tea, conscious that every sound in the kitchen seemed slightly louder than it ought to be. When she dropped the spoon into the sink it sounded like a bell being hit with a hammer.

She always felt uncomfortable after getting involved in organised magic or, as she would put it, out of sorts with herself. She found herself wandering around the place looking for things to do and then forgetting them when they were half-complete. She paced back and forth across the cold flagstones.

It is at times like this that the mind finds the oddest jobs to do in order to avoid its primary purpose, i.e., thinking about things. If anyone had been watching they would have been amazed at the sheer dedication with which Granny tackled such tasks as cleaning the teapot stand, rooting ancient nuts out of the fruit bowl on the dresser, and levering fossilised bread crusts out of the cracks in the flagstones with the back of a teaspoon.

Animals had minds. People had minds, although human minds were vague foggy things. Even insects had minds, little pointy bits of light in the darkness of non-mind.

Granny considered herself something of an expert on minds. She was pretty certain things like countries didn't have minds.

They weren't even alive, for goodness sake. A country was, well, was—

Hold on. Hold on . . . A thought stole gently into Granny's mind and sheepishly tried to attract her attention.

There was a way in which those brooding forests could have a mind. Granny sat up, a piece of antique loaf in her hand, and gazed speculatively at the fireplace. Her mind's eye looked through it, out at the snow-filled aisles of trees. Yes. It had never occurred to her before. Of course, it'd be a mind made up of all the other little minds inside it; plant minds, bird minds, bear minds, even the great slow minds of the trees themselves . . .

She sat down in her rocking chair, which started to rock all by itself.

She'd often thought of the forest as a sprawling creature, but only metterforicaily, as a wizard would put it; drowsy and purring with bumblebees in the summer, roaring and raging in autumn gales, curled in on itself and sleeping in the winter. It occurred to her that in addition to being a collection of other things, the forest was a thing in itself. Alive, only not alive in the way that, say, a shrew was alive.

And much slower.

That would have to be important. How fast did a forest's heart beat? Once a year, maybe. Yes, that sounded about right. Out there the forest was waiting for the brighter sun and longer days that would pump a million gallons of sap several hundred feet into the sky in one great systolic thump too big and loud to be heard.

And it was at about this point that Granny bit her lip.

She'd just thought the word 'systolic', and it certainly wasn't in her vocabulary.

Somebody was inside her head with her.

Some thing.

Had she just thought all those thoughts, or had they been thought through her?

She glared at the floor, trying to keep her ideas to herself. But her mind was being watched as easily as if her head was made of glass.

Granny Weatherwax got to her feet and opened the curtains.

And they were out there on what – in warmer months -was the lawn. And every single one of them was staring at her.

After a few minutes Granny's front door opened. This was an event in its own right; like most Ramtoppers Granny lived her life via the back door. There were only three times in your life when it was proper to come through the front door, and you were carried every time.

It opened with considerable difficulty, in a series of painful jerks and thumps. A few flakes of paint fell on to the snowdrift in front of the door, which sagged inward. Finally, when it was about halfway open, the door wedged.

Granny sidled awkwardly through the gap and out on to the hitherto undisturbed snow.

She had put her pointed hat on, and the long black cloak which she wore when she wanted anyone who saw her to be absolutely clear that she was a witch.

There was an elderly kitchen chair half buried in snow. In summer it was a handy place to sit and do whatever hand chores were necessary, while keeping one eye on the track. Granny hauled it out, brushed the snow off the seat, and sat down firmly with her knees apart and her arms folded defiantly. She stuck out her chin.

The sun was well up but the light on this Hogswatchday was still pink and slanting. It glowed on the great cloud of steam that hung over the assembled creatures. They hadn't moved, although every now and again one of them would stamp a hoof or scratch itself.

Granny looked up at a flicker of movement. She hadn't noticed before, but every tree around her garden was so heavy with birds that it looked as though a strange brown and black spring had come early.

Occupying the patch where the herbs grew in summer were the wolves, sitting or lolling with their tongues hanging out. A contingent of bears was crouched behind them, with a platoon of deer beside them. Occupying the metterforical stalls was a rabble of rabbits, weasels, vermine, badgers, foxes and miscellaneous creatures who, despite the fact that they live their entire lives in a bloody atmosphere of hunter and hunted, killing or being killed by claw, talon and tooth, are generally referred to as woodland folk.

They rested together on the snow, their normal culinary relationships entirely forgotten, trying to outstare her.

Two things were immediately apparent to Granny. One was that this seemed to represent a pretty accurate cross-section of the forest life.

The other she couldn't help saying aloud.

'I don't know what this spell is,' she said. 'But I'll tell you this for nothing – when it wears off, some of you little buggers had better get moving.'

None of them stirred. There was no sound except for an elderly badger relieving itself with an embarrassed expression.

'Look,' said Granny. 'What can I do about it? It's no good you coming to me. He's the new lord. This is his kingdom. I can't go meddling. It's not right to go meddling, on account of I can't interfere with people ruling. It has to sort itself out, good or bad. Fundamental rule of magic, is that. You can't go round ruling people with spells, because you'd have to use more and more spells all the time.' She sat back, grateful that long-standing tradition didn't allow the Crafty and the Wise to rule. She remembered what it had felt like to wear the crown, even for a few seconds.

No, things like crowns had a troublesome effect on clever folk; it was best to leave all the reigning to the kind of people whose eyebrows met in the middle when they tried to think. In a funny sort of way, they were much better at it.

She added, 'People have to sort it out for themselves. Well-known fact.'

She felt that one of the larger stags was giving her a particularly doubting look.

'Yes, well, so he killed the old king,' she conceded. That's nature's way, ain't it? Your lot know all about this. Survival of the wossname. You wouldn't know what an heir was, unless you thought it was a sort of rabbit.'

She drummed her fingers on her knees.

'Anyway, the old king wasn't much of a friend to you, was he? All that hunting, and such.'

Three hundred pairs of dark eyes bored in at her.

'It's no good you all looking at me,' she tried. 'I can't go around mucking about with kings just because you don't like them. Where would it all end? It's not as if he's done me any harm.'

She tried to avoid the gaze of a particularly cross-eyed stoat.

'All right, so it's selfish,' she said. 'That's what bein' a witch is all about. Good day to you.'

She stamped inside, and tried to slam the door. It stuck once or twice, which rather spoiled the effect.

Once inside she drew the curtains and sat down in the rocking chair and rocked fiercely.

'That's the whole point,' she said. 'I can't go around meddling. That's the whole point.'

The lattys lurched slowly over the rutted roads, towards yet another little city whose name the company couldn't quite remember and would instantly forget. The winter sun hung low over the damp, misty cabbage fields of the Sto Plains, and the foggy silence magnified the creaking of the wheels.

Hwel sat with his stubby legs dangling over the backboard of the last latty.

He'd done his best. Vitoller had left the education of Tomjon in his hands; 'You're better at all that business,' he'd said, adding with his usual tact, 'Besides, you're more his height.'

But it wasn't working.

'Apple,' he repeated, waving the fruit in the air.

Tomjon grinned at him. He was nearly three years old, and hadn't said a word anyone could understand. Hwel was harbouring dark suspicions about the witches.

'But he seems bright enough,' said Mrs Vitoller, who was travelling inside the latty and darning the chain mail. 'He knows what things are. He does what he's told. I just wish you'd speak,' she said softly, patting the boy on the cheek.

Hwel gave the apple to Tomjon, who accepted it gravely.

'I reckon them witches did you a bad turn, missus,' said the dwarf. 'You know. Changelings and whatnot. There used to be a lot of that sort of thing. My great-great-grandmother said it was done to us, once. The fairies swapped a human and a dwarf. We never realised until he started banging his head on things, they say—'

'They say this fruit be like unto the world

So sweet. Or like, say I, the heart of man

So red without and yet within, unclue'd,

We find the worm, the rot, the flaw.

However glows his bloom the bite

Proves many a man be rotten at the core.'

The two of them swivelled around to stare at Tomjon, who nodded to them and proceeded to eat the apple.

'That was the Worm speech from The Tyrant,' whispered Hwel. His normal grasp of the language temporarily deserted him. 'Bloody hell,' he said.

'But he sounded just like—'

'I'm going to get Vitoller,' said Hwel, and dropped off the tailboard and ran through the frozen puddles to the front of die convoy, where the actor-manager was whistling tunelessly and, yes, strolling.

'What ho, b'zugda-hiara8,' he said cheerfully.

'You've got to come at once! He's talking!'

'Talking?'

Hwel jumped up and down.

'He's quoting!' he shouted. 'You've got to come! He sounds just like—'

'Me?' said Vitoller, a few minutes later, after they had pulled the lattys into a grove of leafless trees by the roadside. 'Do I sound like that?'

'Yes,' chorused the company.

Young Willikins, who specialised in female roles, prodded Tomjon gently as he stood on an upturned barrel in the middle of the clearing.

'Here, boy, do you know my speech from Please Yourself!' he said.

Tomjon nodded. ' "He is not dead, I say, who lies beneath the stone. For if Death could but hear—" '

They listened in awed silence as the endless mists rolled across the dripping fields and the red ball of the sun floated down the sky. When the boy had finished hot tears were streaming down Hwel's face.

'By all the gods,' he said, when Tomjon had finished, 'I must have been on damn good form when I wrote that.' He blew his nose noisily.

'Do I sound like that?' said Willikins, his face pale.

Vitoller patted him gently on the shoulder.

'If you sounded like that, my bonny,' he said, 'you wouldn't be standing arse-deep in slush in the middle of these forsaken fields, with nothing but liberated cabbage for thy tea.'

He clapped his hands.

'No more, no more,' he said, his breath making puffs of steam in the freezing air. 'Backs to it, everybody. We must be outside the walls of Sto Lat by sunset.'

As the grumbling actors awoke from the spell and wandered back to the shafts of the lattys Vitoller beckoned to the dwarf and put his arm around his shoulders, or rather around the top of his head.

'Well?' he said. 'You people know all about magic, or so it is said. What do you make of it?'

'He spends all his time around the stage, master. It's only natural that he should pick things up,' said Hwel vaguely.

Vitoller leaned down.

'Do you believe that?'

'I believe I heard a voice that took my doggerel and shaped it and fired it back through my ears and straight into my heart,' said Hwel simply. 'I believe I heard a voice that got behind the crude shape of the words and said the things I had meant them to say, but had not the skill to achieve. Who knows where such things come from?'

He stared impassively into Vitoller's red face. 'He may have inherited it from his father,' he said.

'But— '

'And who knows what witches may achieve?' said the dwarf.

Vitoller felt his wife's hand pushed into his. As he stood up, bewildered and angry, she kissed him on the back of the neck.

'Don't torture yourself,' she said. 'Isn't it all for the best? Your son has declaimed his first word.'

Spring came, and ex-King Verence still wasn't taking being dead lying down. He prowled the castle relentlessly, seeking for a way in which its ancient stones would release their grip on him.

He was also trying to keep out of the way of the other ghosts.

Champot was all right, if a bit tiresome. But Verence had backed away at the first sight of the Twins, toddling hand in hand along the midnight corridors, their tiny ghosts a memorial to a deed darker even than the usual run of regicidal unpleasantness.

And then there was the Troglodyte Wanderer, a rather faded monkeyman in a furry loincloth who apparently happened to haunt the castle merely because it had been built on his burial mound. For no obvious reason a chariot with a screaming woman in it occasionally rumbled through the laundry room. As for the kitchen . . .

One day he'd given in, despite everything old Champot had said, and had followed the smells of cooking into the big, hot, high domed cavern that served the castle as kitchen and abattoir. Funny thing, that. He'd never been down there since his childhood. Somehow kings and kitchens didn't go well together.

It was full of ghosts.

But they weren't human. They weren't even proto-human.

They were stags. They were bullocks. They were rabbits, and pheasants, and partridges, and sheep, and pigs. There were even some round blobby things that looked unpleasantly like the ghosts of oysters. They were packed so tightly that in fact they merged and mingled, turning the kitchen into a silent, jostling nightmare of teeth and fur and horns, half-seen and misty. Several noticed him, and there was a weird blarting of noises that sounded far-off, tinny and unpleasantly out of register. Through them all the cook and his assistants wandered quite unconcernedly, making vegetarian sausages.

Verence had stared for half a minute and then fled, wishing that he still had a real stomach so that he could stick his fingers down his throat for forty years and bring up everything he'd eaten.

He'd sought solace in the stables, where his beloved hunting dogs had whined and scratched at the door and had generally been very ill-at-ease at his sensed but unseen presence.

Now he haunted – and how he hated the word – the Long Gallery, where paintings of long-dead kings looked down at him from the dusty shadows. He would have felt a lot more kindly towards them if he hadn't met a number of them gibbering in various parts of the premises.

Verence had decided that he had two aims in death. One was to get out of the castle and find his son, and the other was to get his revenge on the duke. But not by killing him, he'd decided, even if he could find a way, because an eternity in that giggling idiot's company would lend a new terror to death.

He sat under a painting of Queen Bemery (670-722), whose rather stern good looks he would have felt a whole lot happier about if he hadn't seen her earlier that morning walking through the wall.

Verence tried to avoid walking through walls. A man had his dignity.

He became aware that he was being watched.

He turned his head.

There was a cat sitting in the doorway, subjecting him to a slow blink. It was a mottled grey and extremely fat . . .

No. It was extremely big. It was covered with so much scar tissue that it looked like a fist with fur on it. Its ears were a couple of perforated stubs, its eyes two yellow slits of easygoing malevolence, its tail a twitching series of question marks as it stared at him.

Greebo had heard that Lady Felmet had a small white female cat and had strolled up to pay his respects.

Verence had never seen an animal with so much built-in villainy. He didn't resist as it waddled across the floor and tried to rub itself against his legs, purring like a waterfall.

'Well, well,' said the king, vaguely. He reached down and made an effort to scratch it behind the two ragged bits on top of its head. It was a relief to find someone else besides another ghost who could see him, and Greebo, he couldn't help feeling, was a distinctly unusual cat. Most of the castle cats were either pampered pets or flat-eared kitchen and stable habitue's who generally resembled the very rodents they lived on. This cat, on the other hand, was its own animal. All cats give that impression, of course, but instead of the mindless animal self-absorption that passes for secret wisdom in the creatures, Greebo radiated genuine intelligence. He also radiated a smell that would have knocked over a wall and caused sinus trouble in a dead fox.

Only one type of person kept a cat like this.

The king tried to hunker down, and found he was sinking slightly into the floor. He pulled himself together and drifted upwards. Once a man allowed himself to go native in the ethereal world there would be no hope for him, he felt.

Only close relatives and the psychically inclined, Death had said. There weren't many of either in the castle. The duke qualified under the first heading, but his relentless self-interest made him about as psychically useful as a carrot. As for the rest, only the cook and the Fool seemed to qualify, but the cook spent a lot of his time weeping in the pantry because he wasn't being allowed to roast anything more bloody than a parsnip and the Fool was already such a bundle of nerves that Verence had given up his attempts to get through.

A witch, now. If a witch wasn't psychically inclined, then he, King Verence, was a puff of wind. He had to get a witch into the castle. And then . . .

He'd got a plan. In fact, it was more than that; it was a Plan. He spent months over it. He hadn't got anything else to do, except think. Death had been right about that. All that ghosts had were thoughts, and although thoughts in general had always been alien to the king the absence of any body to distract him with its assorted humours had actually given him the chance to savour the joys of cerebration. He'd never had a Plan before, or at least one that went much further than 'Let's find something and kill it'. And here, sitting in front of him washing itself, was the key.

'Here, pussy,' he ventured. Greebo gave him a penetrating yellow stare.

'Cat,' the king amended hastily, and backed away, beckoning. For a moment it seemed that the cat wouldn't follow and then, to his relief, Greebo stood up, yawned, and padded towards him. Greebo didn't often see ghosts, and was vaguely interested in this tall, bearded man with the see-through body.

The king led him along a dusty side corridor and towards a lumber room crammed with crumbling tapestries and portraits of long-dead kings. Greebo examined it critically, and then sat down in the middle of the dusty floor, looking at the king expectantly.

'There's plenty of mice and things in here, d'you see,' said Verence. 'And the rain blows in through the broken window. Plus there's all these tapestries to sleep on.'

'Sorry,' the king added, and turned to the door.

This was what he had been working on all these months. When he was alive he had always taken a lot of care of his body, and since being dead he had taken care to preserve its shape. It was too easy to let yourself go and become all fuzzy around the edges; there were ghosts in the castle who were mere pale blobs. But Verence had wielded iron self-control and exercised – well, had thought hard about exercise – and fairly bulged with spectral muscles. Months of pumping ectoplasm had left him in better shape than he had ever been, apart from being dead.

Then he'd started out small, with dust motes. The first one had nearly killed him9, but he'd persevered and progressed to sand grains, then whole dried peas; he still didn't dare venture into the kitchens, but he had amused himself by oversalting Felmet's food a pinch at a time until he pulled himself together and told himself that poisoning wasn't honourable, even against vermin.

Now he leaned all his weight on the door, and with every microgramme of his being forced himself to become as heavy as possible. The sweat of auto-suggestion dripped off his nose and vanished before it hit the floor. Greebo watched with interest as ghostly muscles moved on the king's arms like footballs mating.

The door began to move, creaked, then accelerated and hit the doorway with a thump. The latch clicked into place.

It bloody well had to work now, Verence told himself. He'd never be able to lift the latch by himself. But a witch would certainly come looking for her cat – wouldn't she?

In the hills beyond the castle the Fool lay on his stomach and stared into the depths of a little lake. A couple of trout stared back at him.

Somewhere on the Disc, reason told him, there must be someone more miserable than he was. He wondered who it was.

He hadn't asked to be a Fool, but it wouldn't have mattered if he had, because he couldn't recall anyone in his family ever listening to anything he said after Dad ran away.

Certainly not Grandad. His earliest memory was of Grandad standing over him making him repeat the jokes by rote, and hammering home every punchline with his belt; it was thick leather, and the fact that it had bells on didn't improve things much.

Grandad was credited with seven official new jokes. He'd won the honorary cap and bells of the Grand Prix des Idiots Blithering at Ankh-Morpork four years in a row, which no-one else had ever done, and presumably they made him the funniest man who ever lived. He had worked hard at it, you had to give him that.

The Fool recalled with a shudder how, at the age of six he'd timidly approached the old man after supper with a joke he'd made up. It was about a duck.

It had earned him the biggest thrashing of his life, which even then must have presented the old joker with a bit of a challenge.

'You will learn, my lad—' he recalled, with every sentence punctuated by jingling cracks – 'that there is nothing more serious than jesting. From now on you will never—' the old man paused to change hands – 'never, never, ever utter a joke that has not been approved by the Guild. Who are you to decide what is amusing? Marry, let the untutored giggle at unskilled banter; it is the laughter of the ignorant. Never. Never. Never let me catch you joculating again.'

After that he'd gone back to learning the three hundred and eighty-three Guild-approved jokes, which was bad enough, and the glossary, which was a lot bigger and much worse.

And then he'd been sent to Ankh, and there, in the bare, severe rooms, he'd found there were books other than the great heavy brass-bound Monster Fun Book. There was a whole circular world out there, full of weird places and people doing interesting things, like . . .

Singing. He could hear singing.

He raised his head cautiously, and jumped at the tinkle of the bells on his cap. He gripped the hated things hurriedly.

The singing went on. The Fool peeped cautiously through the drift of meadowsweet that was providing him with perfect concealment.

The singing wasn't particularly good. The only word the singer appeared to know was 'la', but she was making it work hard. The general tune gave the impression that the singer believed that people were supposed to sing 'lalala' in certain circumstances, and was determined to do what the world expected of her.

The Fool risked raising his head a little further, and saw Magrat for the first time.

She had stopped dancing rather self-consciously through the narrow meadow and was trying to plait some daisies in her hair, without much success.

The Fool held his breath. On long nights on the hard flagstones he had dreamed of women like her. Although, if he really thought about it, not much like her; they were better endowed around the chest, their noses weren't so red and pointed, and their hair tended to flow more. But the Fool's libido was bright enough to tell the difference between the impossible and the conceivably attainable, and hurriedly cut in some filter circuits.

Magrat was picking flowers and talking to them. The Fool strained to hear.

'Here's Woolly Fellwort,' she said. 'And Treacle Worm-seed, which is for inflammation of the ears . . .'

Even Nanny Ogg, who took a fairly cheerful view of the world, would have been hard put to say anything complimentary about Magrat's voice. But it fell on the Fool's ears like blossom.

'. . . and Five-leaved False Mandrake, sovereign against fluxes of the bladder. Ah, and here's Old Man's Frogbit. That's for constipation.'

The Fool stood up sheepishly, in a carillon of jingles. To Magrat it was as if the meadow, hitherto supporting nothing more hazardous than clouds of pale blue butterflies and a few self-employed bumblebees, had sprouted a large red-and-yellow demon.

It was opening and shutting its mouth. It had three menacing horns.

An urgent voice at the back of her mind said: You should run away now, like a timid gazelle; this is the accepted action in these circumstances.

Common sense intervened. In her most optimistic moments Magrat would not have compared herself to a gazelle, timid or otherwise. Besides, it added, the basic snag about running away like a timid gazelle was that in all probability she would easily outdistance him.

'Er,' said the apparition.

Uncommon sense, which, despite Granny Weatherwax's general belief that Magrat was several sticks short of a bundle, she still had in sufficiency, pointed out that few demons tinkled pathetically and appeared to be quite so breathless.

'Hallo,' she said.

The Fool's mind was also working hard. He was beginning to panic.

Magrat shunned the traditional pointed hat, as worn by the older witches, but she still held to one of the most fundamental rules of witchcraft. It's not much use being a witch unless you look like one. In her case this meant lots of silver jewellery with octograms, bats, spiders, dragons and other symbols of everyday mysticism; Magrat would have painted her fingernails black, except that she didn't think she would be able to face Granny's withering scorn.

It was dawning on the Fool that he had surprised a witch.

'Whoops,' he said, and turned to run for it.

'Don't—' Magrat began, but the Fool was already pounding down the forest path that led back to the castle.

Magrat stood and stared at the wilting posy in her hands. She ran her fingers through her hair and a shower of wilted petals fell out.

She felt that an important moment had been allowed to slip out of her grasp as fast as a greased pig in a narrow passageway.

She felt an overpowering urge to curse. She knew a great many curses. Goodie Whemper had been really imaginative in that department; even the creatures of the forest used to go past her cottage at a dead run.

She couldn't find a single one that fully expressed her feelings.

'Oh, bugger,' she said.

It was a full moon again that night, and most unusually all three witches arrived at the standing stone early; it was so embarrassed by this that it went and hid in some gorse bushes.

'Greebo hasn't been home for two days', said Nanny Ogg, as soon as she arrived. 'It's not like him. I can't find him anywhere.'

'Cats can look after themselves,' said Granny Weatherwax. 'Countries can't. I have intelligence to report. Light the fire, Magrat.'

'Mmm?'

'I said, light the fire, Magrat.'

'Mmm? Oh. Yes.'

The two old women watched her drift vaguely across the moorland, tugging absently at dried-up whin clumps. Magrat seemed to have her mind on something.

'Doesn't seem to be her normal self,' said Nanny Ogg.

'Yes. Could be an improvement,' said Granny shortly, and sat down on a rock. 'She should of got it lit before we arrived. It's her job.'

'She means well,' said Nanny Ogg, studying Magrat's back reflectively.

'I used to mean well when I was a girl, but that didn't stop the sharp end of Goodie Filter's tongue. Youngest witch serves her time, you know how it is. We had it tougher, too. Look at her. Doesn't even wear the pointy hat. How's anyone going to know?'

'You got something on your mind, Esme?' said Nanny.

Granny nodded gloomily.

'Had a visit yesterday,' she said.

'Me too.'

Despite her worries, Granny was slightly annoyed at this. 'Who from?' she said.

'The mayor of Lancre and a bunch of burghers. They're not happy about the king. They want a king they can trust.'

'I wouldn't trust any king a burgher could trust,' said Granny.

'Yes, but it's not good for anyone, all this taxing and killing folk. The new sergeant they've got is a keen man when it comes to setting fire to cottages, too. Old Verence used to do it too, mind, but . . . well . . .'

'I know, I know. It was more personal,' said Granny. 'You felt he meant it. People like to feel they're valued.'

'This Felmet hates the kingdom,' Nanny went on. 'They all say it. They say when they go to talk to him he just stares at them and giggles and rubs his hand and twitches a bit.'

Granny scratched her chin. 'The old king used to shout at them and kick them out of the castle, mind. He used to say he didn't have no time for shopkeepers and such,' she added, with a note of personal approval.

'But he was always very gracious about it,' said Nanny Ogg. 'And he—'

'The kingdom is worried,' said Granny.

'Yes, I already said.'

'I didn't mean the people, I meant the kingdom.'

Granny explained. Nanny interrupted a few times with brief questions. It didn't occur to her to doubt anything she heard. Granny Weatherwax never made things up.

At the end of it she said, 'Well.'

'My feelings exactly.'

'Fancy that.'

'Quite so.'

'And what did the animals do then?'

'Went away. It had brought them there, it let them go.'

'No one et anyone else?'

'Not where I saw.'

'Funny thing.'

'Right enough.'

Nanny Ogg stared at the setting sun.

'I don't reckon a lot of kingdoms do that sort of thing,' she said. 'You saw the theatre. Kings and such are killing one another the whole time. Their kingdoms just make the best of it. How come this one takes offence all of a sudden?'

'It's been here a long time,' said Granny.

'So's everywhere,' said Nanny, and added, with the air of a lifetime student, 'Everywhere's been where it is ever since it was first put there. It's called geography.'

'That's just about land,' said Granny. 'It's not the same as a kingdom. A kingdom is made up of-all sorts of things. Ideas. Loyalties. Memories, it all sort of exists together. And then all these things create some kind of life. Not a body kind of life, more like a living idea. Made up of everything that's alive and what they're thinking. And what the people before them thought.'

Magrat reappeared and began to lay the fire with the air of one in a trance.

'I can see you've been thinking about this a lot,' said Nanny, speaking very slowly and carefully. 'And this kingdom wants a better king, is that it?'

'No! That is, yes. Look—' she leaned forward – 'it doesn't have the same kind of likes and dislikes as people, right?'

Nanny Ogg leaned back. 'Well, it wouldn't, would it,' she ventured.

'It doesn't care if people are good or bad. I don't think it could even tell, any more than you could tell if an ant was a good ant. But it expects the king to care for it.'

'Yes, but,' said Nanny wretchedly. She was becoming a bit afraid of the gleam in Granny's eye. 'Lots of people have killed each other to become king of Lancre. They've done all kinds of murder.'

'Don't matter! Don't matter!' said Granny, waving her arms. She started counting on her fingers. 'For why,' she said. 'One, kings go round killing each other because it's all part of destiny and such and doesn't count as murder, and two, they killed for the kingdom. That's the important bit. But this new man just wants the power. He hates the kingdom.'

'It's a bit like a dog, really,' said Magrat. Granny looked at her with her mouth open to frame some suitable retort, and then her face softened.

'Very much like,' she said. 'A dog doesn't care if its master's good or bad, just so long as it likes the dog.'

'Well, then,' said Nanny. 'No-one and nothing likes Felmet. What are we going to do about it?'

'Nothing. You know we can't meddle.'

'You saved that baby,' said Nanny.

'That's not meddling!'

'Have it your way,' said Nanny. 'But maybe one day he'll come back. Destiny again. And you said we should hide the crown. It'll all come back, mark my words. Hurry up with that tea, Magrat.'

'What are you going to do about the burghers?' said Granny.

'I told them they'll have to sort it out themselves. Once we use magic, I said, it'd never stop. You know that.'

'Right,' said Granny, but there was a hint of wistfulness in her voice.

'I'll tell you this, though,' said Nanny. 'They didn't like it much. They was muttering when they left.'

Magrat blurted out, 'You know the Fool, who lives up at the castle?'

'Little man with runny eyes?' said Nanny, relieved that the conversation had returned to more normal matters.

'Not that little,' said Magrat. 'What's his name, do you happen to know?'

'He's just called Fool,' said Granny. 'No job for a man, that. Running around with bells on.'

'His mother was a Beldame, from over Blackglass way,' said Nanny Ogg, whose knowledge of the genealogy of Lancre was legendary. 'Bit of a beauty when she was younger. Broke many a heart, she did. Bit of a scandal there, I did hear. Granny's right, though. At the end of the day, a Fool's a Fool.'

'Why d'you want to know, Magrat?' said Granny Weather-wax.

'Oh . . . one of the girls in the village was asking me,' said Magrat, crimson to the ears.

Nanny cleared her throat, and grinned at Granny Weatherwax, who sniffed aloofly.

'It's a steady job,' said Nanny. 'I'll grant you that.'

'Huh,' said Granny. 'A man who tinkles all day. No kind of husband for anyone, I'd say.'

'You – she'd always know where he was,' said Nanny, who was enjoying this. 'You'd just have to listen.'

'Never trust a man with horns on his hat,' said Granny flatly.

Magrat stood up and pulled herself together, giving the impression that some bits had to come quite a long way.

'You're a pair of silly old women,' she said quietly. 'And I'm going home.'

She marched off down the path to her village without another word.

The old witches stared at one another.

'Well!' said Nanny.

'It's all these books they read today,' said Granny. 'It overheats the brain. You haven't been putting ideas in her head, have you?'

'What do you mean?'

'You know what I mean.'

Nanny stood up. 'I certainly don't see why a girl should have to be single her whole life just because you think it's the right thing,' she said. 'Anyway, if people didn't have children, where would we be?'

'None of your girls is a witch,' said Granny, also standing up.

'They could have been,' said Nanny defensively.

'Yes, if you'd let them work it out for themselves, instead of encouragin' them to throw themselves at men.'

'They're good-lookin'. You can't stand in the way of human nature. You'd know that if you'd ever—'

'If I'd ever what?' said Granny Weatherwax, quietly.

They stared at one another in shocked silence. They could both feel it, the tension creeping into their bodies from the ground itself, the hot, aching feeling that they'd started something they must finish, no matter what.

'I knew you when you were a gel,' said Nanny sullenly. 'Stuck-up, you were.'

'At least I spent most of the time upright,' said Granny. 'Disgustin', that was. Everyone thought so.'

'How would you know?' snapped Nanny.

'You were the talk of the whole village,' said Granny.

'And you were, too! They called you the Ice Maiden. Never knew that, did you?' sneered Nanny.

'I wouldn't sully my lips by sayin' what they called you,' shouted Granny.

'Oh yes?' shrieked Nanny. 'Well, let me tell you, my good woman—'

'Don't you dare talk to me in that tone of voice! I'm not anyone's good woman—'

'Right!'

There was another silence while they stared at one another, nose to nose, but this silence was a whole quantum level of animosity higher than the last one; you could have roasted a turkey in the heat of this silence. There was no more shouting. Things had got far too bad for shouting. Now the voices came in low and full of menace.

'I should have known better than to listen to Magrat,' growled Granny. 'This coven business is ridiculous. It attracts entirely the wrong sort of people.'

'I'm very glad we had this little talk,' hissed Nanny Ogg. 'Cleared the air.'

She looked down.

'And you're in my territory, madam.'

'Madam!'

Thunder rolled in the distance. The permanent Lancre storm, after a trip through the foothills, had drifted back towards the mountains for a one-night stand. The last rays of sunset shone livid through the clouds, and fat drops of water began to thud on the witches' pointed hats.

'I really don't have time for all this,' snapped Granny, trembling. 'I have far more important things to do.'

'And me,' said Nanny.

'Good night to you.'

'And you.'

They turned their backs on one another and strode away into the downpour.

8 A killing insult in Dwarfish, but here used as a term of endearment. It means 'lawn ornament'.

9 In a manner of speaking.