Po Poshtata-01-Prologue

Пролог: Преди месец

Странна ... болест прихваща понякога операторите на семафори. Подобно на делириума, в който изпадат моряците, когато, след седмици безветрие под безмилостното слънце, внезапно им се привижда, че корабът е заобиколен от раззеленени поля – и прекрачват през борда.

Понякога пък телеграфистите си въобразяват, че могат да летят.

Високите семафорните кули са разположени на около осем мили една от друга. От върха на кулата до земята разстоянието е към сто и петдесет стъпки. Казват, че ако се заседи на върха човек, или ако работи по–продължително време без шапка за слънце, семафорната кула почва да му се привижда още по–висока, отколкото е всъщност. А следващата кула в редицата – по–близко. И ако се засили от другия край на платформата, мо–о–оже би ще успее да скокне до нея. Или да яхне поредното телеграфно съобщение, докато прехвърча между кулите. Или дори може да му се стори, че той е съобщението. Вероятно, казват хората, става дума за временно мозъчно разстройство, причинено от воя на вятъра във въжения такелаж на семафора. Никой не знае със сигурност. Хората, които тръгват на разходка по въздуха на сто и петдесет стъпки над земята рядко са в състояние да дискутират преживяното.

Кулата леко се поклащаше под напора на вятъра, но това е съвсем нормално. Тази специално кула беше построена по новому. Тя улавяше енергията на вятъра и с нея задвижваше семафорния механизъм, огъваше се под напора му, вместо да се пречупи, и въобще се държеше по-скоро като дърво, отколкото като крепостна кула. Повечето от елементите се сглобяваха на земята, след това всичко се издигаше на място за не повече от час. Кулата бе елегантна и красива. Да не говорим, че предаваше съобщенията четири пъти по–бързо от стария модел, единствено благодарение на новата система жалузи и на цветните светлини.

Или поне се очакваше да предава бързо, след като най–сетне разрешим останалите технически проблеми...

Младежът енергично се изкатери до самия връх на кулата. През повечето време го обгръщаше сивкавата, лепкава предутринна мъглица. След като изпълзя от нея, обаче, го обля великолепието на изгрева, а мъглата остана да се стеле отдолу като море – разляла се до самия хоризонт.

Той не обърна ни най–малко внимание на гледката. На него специално никога не му се е приисквало да лети. Вместо това му се присънваха механизми, бленуваше да направи нещата да работят по–добре, отколкото когато и да било.

Сега специално много му се искаше да разбере защо новите касетъчни жалузи отново заядоха. Смаза плъзгачите, провери обтягането на жиците, след което се преметна от външната страна, овеси се във въздуха, за да огледа самите жалузи. Не се прави така, но всеки телеграфист знае, че това е най-бързия начин да ремонтира заял затвор. Тъй или иначе, нещата са напълно обезопасени, стига да -

Нещо издрънча. Той се извърна и видя клампата на предпазното му въже увиснала откачена, зърна сянката, усети изгаряща болка в пръстите, чу писъка и се изпусна...

... падна надолу като котва.

Първа Глава

Ангелът

В която нашият Герой оценява по достойнство най–големия дар, надеждата – Шунката на съжалението – Горестен размисъл на палача върху най–тежкото наказание – Знаменити предсмъртни думи – Героят умира – Ангели, разговор за – Защо не трябва да приемаме неуместни оферти, свързани с метли – Неочаквана езда – Този коварен свят! – Скок–подскок – За правото на избор

КАЗВАТ, ЧЕ ЗАПЛАХАТА от обесване рано сутрин фокусира невероятно ума; за съжаление единственото, върху умът неизбежно се фокусира е фактът, че се намира в в тяло, което на следващата сутрин ще бъде обесено.

Човекът, който предстои да бъде обесен, бе кръстен от грижовните си, ако не и дотам досетливи родители, Мойст фон Липвиг*. Той обаче не възнамерява да опетни – доколкото това е все още възможно – името си, като бъде обесен с него. За света като цяло – и по-специално на свитъка със смъртната присъда – той е Албърт Спранглър.

Затворникът бе предпочел да гледа на живота от светлата му страна и в момента се концентрираше върху възможността да не бъде обесен на сутринта, а именно лющеше зидарията около един от масивните камъни от стената на килията с помощта на лъжица. Задачата му бе отнела пет седмици досега, а лъжицата се бе остъргала до предмет с формата на пиличка за нокти. В затвора за щастие никога не сменят чаршафите, иначе досега неизбежно щяха да се натъкнат на най–тежката постеля на света.

Камъкът, предмет на специално внимание, беше голям, тежък и някога в него бяха забили метална халка, за която да заключват букаите.

Мойст седна с лице към стената, хвана здраво с две ръце металната халка, запъна ходила в стената от двете страни на камъка и напъна.

Раменете му пламнаха, алена мъгла изпълни зрението му, но каменният блок се приплъзна с лек и крайно неуместен звънлив звук. Мойст съумя да го избута настрани от дупката и надникна.

Там се оказа следващ каменен блок, мазилката около който изглеждаше подозрително прясна и държелива.

Току пред камъка беше поставена лъжица. Лъскава.

Докато я изучаваше от разстояние, зад гърба си чу аплодисменти. Извърна глава, сухожилията му прескочиха в агония и видя неколцина вардари да го наблюдават през решетките.

– Поздравления, мистър Спранглър! – викна единият. – Рон остава да ми дължи пет долара! Казвах му аз, че сте инат! Инат е човекът, видя ли сега!

– Вие ли ме насадихте така, господин Уилкинсън? – отпаднало попита Мойст, като наблюдаваше отблясъка на факла в опакото на лъжицата.

– О, не, не, сър. По заповед на лорд Ветинари! Той настоява на всички затворници да им бъде дадена възможност да изберат свободата.

– Свобода ли? Каква свобода – тоя камък от другата страна е дори още по–голям!

– Тъй е, господине, не е като да не е тъй, – съгласи се вардарят. – Но, видите ли, ние даваме само възможност. Без истинска свобода като такава. Не–е, иначе би било тъпо, а?

– Допускам, че сте прав, – отвърна Мойст. Не добави „тъпо копеле такова!”. Вардарите се бяха държали доста човешки с него през последните шест седмици, а той неизменно полагаше специални усилия да поддържа добри отношения с хората. Много, ама много му се отдаваше. Отношенията с хората бяха основната част от занаята му. Ако не и целия занаят.

Да не говорим, че точно тия хора бяха въоръжени с тояги. Тъй че, много предпазливо, Мойст възрази:

– Някому подобно отношение би се сторило жестоко, не мислите ли, господин Уилкинсън?

– Да, сър, и ние това питахме, сър, но Патрицият каза, че не – не било. Каза, че копаенето представлявало, – мъжът сбърчи чело, – трудова те–ра–пи–я, здравословно упражнение, предотвратява самосъжалението и ни дарява с най–големия дар от всички дарове – Надеждата, сър.

– Надежда, – промърмори унило Мойст.

– Да не би да се разстроихте, а, сър?

– Да се разстройвам? Защо да се разстройвам, господин Уилкинсън?

– Преди вас имаше един тип в килията, той успя да се спусне по канала. Дребен такъв. Много гъвкав.

Мойст хвърли един поглед на миниатюрната решетка и автоматично отхвърли възможността.

– На реката ли извежда? – Попита.

Вардарят се ухили:

– Всички тъй си мислят! Този, предишният, ужасно се разстрои, като го измъкнахме. Но се радвам, че вие поне навлизате в духа на играта, господине! Така, както копахте, неуморно, без прекъсване, служите за пример на всички ни. Зидарията под матрака! Много умно измислено, много подредено! Много прилежно! Всички толкоз ви се радвахме! Между другото, госпожа Уилкинс ви казва мерси много за кошницата с плодове. Много издокарана, страшно й хареса. Дори мандаринки имаше вътре.

– Удоволствието е изцяло мое, господин Уилкинсън.

– Началникът направо позеленя заради мандаринките, щото в неговата кошница имаше само фурми, но аз му викам, сър, с кошниците плодове е също като в живота – докато не махнеш ананаса от върха, няма как да отгатнеш какво е отдолу. Той също благодари.

– Радвам се, че му е харесала, – разсеяно отвърна Мойст. Няколко от бившите му хазяйки бяха носили дарове за „горкия объркан момък”, а за Мойст щедростта бе полезна инвестиция. Кариера като неговата в крайна сметка се крепи най–вече на стил и финес.

– В този най–общо смисъл, – продължи Уилкинсън, – аз и момците тука се чудим дали няма да ви се прииска да облекчите съвестта си, в този конкретно момент, по въпроса за местонахождението на мястото, където е локализирано седалището на, абе, стига сме карали на сляпо, къде са парите, дето сте задигнал...?

Затворът утихна. Дори хлебарките затаиха дъх.

– Не бих сторил подобно нещо, госпорин Уилкинсън, – ясно отвърна Мойст след майсторска пауза за драматичен ефект. Потупа джоба на жакета си, вдигна показалец за внимание и се усмихна.

Вардарите се ухилиха в отговор.

– Напълно разбираме, сър. Сега е по–добре да си отдъхнете малко, понеже след половин час ще ви бесим, – посъветва Уилкинсън.

– Хей, ами закуска?

– Закуската е чак в седем, сър, – с осъдителен тон му напомни вардарят. – Но от добри чувства ще ви донеса сандвич с шунка.

* * *

И ето че вече наближава зазоряване, извеждат го по късия коридор до задушното стайче точно под ешафода. Мойст усети, че се наблюдава сякаш от разстояние, сякаш част от него се носи извън тялото му подобно детски балон, в очакване, в буквалния смисъл на думата, да изпусне връвчицата.

Светлина се процеждаше през процепите в неравно скования дъсчен под над главата му, както и покрай – злокобно – ръбовете на капака точно под бесилото. Закачулен мъж педантично смазваше пантите.

Като усети новодошлите, той прекъсна заниманието си:

– Добро утро, господин Спранглър! – Човекът услужливо отметна качулката си. – Аз съм, сър, Даниел Трупър, Оправния ми викат. Аз съм Вашият палач за деня. Няма страшно, сър, обесил съм десетки души досега, за нула–време ще Ви оправим.

– Вярно ли е, Дан, че ако човек не умре до три пъти, му подаряват живота? – попита Мойст, докато палачът щателно бършеше дланите си с парцал.

– И аз така съм чувал, господине. Но на мене не ми е излязло името Оправния за нищо. Тази сутрин ще желаете ли черна торба?

– Ще ми помогне ли?

– Някои мислят, че им придава достолепен вид. Да не ги вижда народа с оцъклени очи. Мене ако питате, господине, торбата е по–скоро за пред публиката. Много народ се е събрал тая сутрин. Вчера Таймс писа толкоз хубаво за вас! Всички говорят какъв благ човек сте бил преживе, и тъй нататък. Хмм ... ще имате ли нещо против да ми се разпишете предварително на въжето, господине? Като имаме пред вид, че няма как да ви помоля в последствие?

– Да разпиша въжето? – повтори Мойст.

– Дасър, – отвърна палачът. – Станало ни е нещо като традиция. Сума ти народ идва да се пазари после за употребеното въже. Колекционери на специализирани изделия, така им викат. Странен народ, мене ако питате, ама какво да ги правиш. Плащат повече, ако е с автограф.

Започна да размотава дебело въже.

– Донесох специална писалка, дето пише върху коноп. Един автограф всеки няколко инча става ли? – Прост подпис, без посвещение, без нищо. Пари са това! Много ще съм ви признателен!

– Достатъчно признателен, та да не ме обесиш ли? – Мойст пое писалката.

Палачът се засмя учтиво. Проследи нанасянето на подписите, като кимаше доволно.

– Задължен съм ви, сър, направо ми подписвате ми пенсионната полица с това. А сега... Готови ли сме?

– Аз не съм! – припряно каза Мойст, което отново развесели присъстващите.

– Ама и вие сте един майтапчия, господин Спранглър! – Вметна Уилкинсън. – Без вас затворът няма да е същия, истина ви казвам.

– Със сигурност няма да е за мене, – отвърна Мойст. Вардарите отново оцениха по достойнство хумора. Мойст въздъхна. – Господин Трупър, мислите ли, че работата, дето я вършите, предотвратява изобщо някакви престъпления?

– Ами–и, най–общо погледнато, не е лесно да се каже, като имаме пред вид, че няма как да съберем улики за престъпленията, дето не са извършени, – отговори палачът, като за последен път намести капака под бесилото. – Но конкретно погледнато, бих казал че сме много ефикасни.

– В какъв смисъл? – поинтересува се Мойст.

– В смисъл, че никой не минава втори път през мене. Хайде да тръгваме.

Настъпи кратка суетня, докато групичката изкачи стъпалата към мразовития утринен въздух, където бе приветствана с откъслечни освирквания и рехави аплодисменти. Странно нещо са хората. Отмъкнеш пет кинта и те взимат за апаш. Но отмъкнеш ли хиляда долара, или те обявяват за герой, или те избират в правителството.

Мойст втренчи поглед пред себе си, докато изчитаха поменика с престъпленията му. Някак си не е честно. През живота си не е посягал да удари човек. Никога не е разбил врата. Вярно, понякога разглобяваше ключалките, но винаги ги сглобяваше и заключваше след себе си на тръгване. Ако не броим банкрутите, съдебните изпълнители и внезапния недостиг на капитал у жертвите му, какво конкретно е направил, което да е наистина лошо по същество? Единственото, с което се занимаваше, бе да размесва цифри.

– Сериозна тълпа се е събрала тая сутрин, – отбеляза господин Трупър, като преметна края на въжето около напречната греда и занавръзва възли. – И вестниците са дошли даже. „Ешафод Днес” е тука редовно, но гледам „Таймс”, че и „Псевдополис Хералд” са пратили репортери. Може би зарад’ оная банка, дето фалира. Чух, че имало и човек от „Сто Лат Дилър”. Много силна им е финансовата страница на тях – по тях следя цените на примки втора употреба. Като че на много народ му се иска да ви види сметката, а, сър?

С периферното си зрение Мойст отбеляза, че в далечината зад събралата се тълпа черна карета отби и спря край пътя. Не се забелязваше семеен герб, освен ако на човек не му е известно, че гербът на лорд Ветинари е самурен щит. Черен на черен фон. Мръсникът има стил...

– Ъх? Какво? – стресна го побутване.

– Питах подготвил ли сте някакви последни думи, господин Спанглър? – отговори палачът. – Традиция. Чудех се дали сте си намислил нещо?

– Всъщност не очаквах да умра, – отговори Мойст. И толкова. В действителност наистина не беше очаквал, поне досега. Убеден беше, че нещо ще се случи.

– Много добре, сър! – похвали го Уилкинсън. – Става.

Мойст присви очи. Завеската на прозорчето на каретата беше помръднала. Вратата се открехна. Най–безценният от всички дарове, надеждата, проблясна през процепа.

– Не, ... всъщност не го брой това, – каза. – Чакай ... чакайте да помисля...

Кльощав силует с вид на чиновник слизаше от каретата.

– Ами–и... Не съм извършил никаво зло..., хъм... – Аха, нещата си идват на мястото. Ветинари просто иска да го стресне. От онова, което е чувал за него, Мойст не трябваше да се изненадва. Ще го помилват!

– Аз... ъх... аз...

В подножието на ешафода, чиновникът с мъка си проправяше път през тълпата.

– Ако нямате нищо против да побързате, господине? – Подкани го палачът. – Всичко с мярка, нали?

– Искам да излезе както трябва, – тросна се Мойст, забил поглед в чиновника, който се мъчеше точно в тоя момент да заобиколи едър трол.

– Да, обаче всичко с мярката си, – който се подразни от нарушаването на етикета. – Иначе можем да си седим с дни тука! Кратко и ясно, така правият хората.

– Хубаво, хубаво, – отговори Спранглър. – Ей, гледайте, виждате ли оня човек там, дето ви маха?

Палачът срещна погледа на чиновника, който тъкмо беше успял да се измъкне от тълпата.

– Нося вест от лорд Ветинари!

– Най–сетне! – възкликна Мойст.

– Той казва да побързате, вече минава изгрев слънце! – поясни чиновникът.

– О, – каза Мойст, втренчен в черната каляска. Проклетият Ветинари има чувство за хумор като на вардар.

– Хайде де, господин Спранглър, недейте ми създава проблеми, – потупа го по рамото палачът. – Две–три думи, че да продължаваме нататък. С изключение на вас, естествено.

Това е, значи. Необяснимо, но присъдата му подейства странно освобождаващо. Няма да се тревожи повече какво е най–лошото, дето може да го сполети, понеже това е то, да не говорим, че е почти на приключване. Пазачът е прав, значи, помисли си Мойст. В живота е достатъчно да отмахнеш ананаса. Голям, бодлив и възлест, но отдолу може би се крият прасковки! Не звучи зле като житейско правило, което го прави, точно в момента, абсолютно неизползваемо.

– В такъв случай, – обяви Мойст фон Липвиг, – поверявам душата си на който бог успее да я открие.

– Не е зле, – каза палачът и дръпна лоста.

Албърт Спранглър умря.

Хората като цяло останаха доволни от последните му думи.

– А, господин Липвиг, – произнесе приближаващ се глас. – Виждам, че се събудихте. Жив и здрав, сега за сега.

Последната фраза бе произнесена с леко натъртване, което даде на Мойст да разбере, че животът му зависи изцяло от волята на говорещия.

Отвори очи. Настанили го бяха в удобно кресло. Срещу него, зад едно бюро, замислено събрал длани пред сключените си устни, седеше Хейвлок, лорд Ветинари, чието своеобразно деспотство бе превърнало Анкх–Морпорк в град, в който всички искаха да дойдат да живят.

Някакъв първичен животински инстинкт подсказа на Мойст, че в помещението има и други хора, някъде зад облегалката на мекото кресло, и че би било крайно неразумно от негова страна да прави каквито и да е резки движения. Но нищо не е тъй смразяващо, както кльощавия човек с черното наметало, суетно подстриганата брадица и пръсти на пианист, който го наблюдаваше в момента.

– Искате ли да ви разкажа за ангелите, господин Липвиг? – приятелски попита Патрицият. – Известни са ми два изключително интересни факта за тях.

Мойст изсумтя. Никакъв очевиден канал за бягство не се отваряше пред него, а да се извърти назад не ставаше и дума. Вратът го болеше неистово.

– Ах, да. Нали ви обесиха, – вметна Ветинари. – Бесенето е изключително точна наука. Господин Трупър е специалист. Диаметърът на въжето, степента на приплъзване, възелът дали да бъде тук или малко по–натам, взаимовръзката между дистанция и тегло ... както и да е, убеден съм, че човекът може да напише труд по въпроса. Научих, че обесването ви е било на половин инч между живота и смъртта. Единствено експерт в непосредствена близост би забелязал подобно нещо, разбира се; в случая експертът се оказа услужливият господин Трупър. Не, Албърт Спранглър е мъртъв, господин Липвиг. Триста души ще ви се закълнат как са го видели да увисва. – Той се наведе напред. – В който именно смисъл, подходящо, възнамерявам да ви поприказвам за ангелите.

Мойст успя да подсмръкне в отговор.

– Първият интересен факт за ангелите е, господин Липвиг, че понякога, извънредно рядко, когато човек затъне толкова ниско в житейски несполуки, че единствено смъртта изглежда разумна алтернатива, се появява ангел, или, по–скоро следва да кажа му се явява ангел и му предлага възможност да се върне обратно на мястото, където събитията са потекли в погрешната посока, за да се опита да поправи нещата. В този смисъл, господин Липвиг, много бих искал да гледате на мене ... като на ангел.

Мойст се опули. Почувствал беше парването от въжето, стягането на примката. Наблюдавал се беше да потъва във въртопа на чернотата! Умрял беше!

– Господин Липвиг, предлагам ви работа. Албърт Спранглър може да е мъртъв, но Липвиг има бъдеще. Вероятно много кратко такова, ако се държи като глупак, разбира се. Предлагам ви работа. На заплата. Давам си сметка, че това е непозната за вас концепция.

Позната ми е и още как! Като деветия кръг на ада.

– Службата е главен директор на Пощите на Анкх–Морпорк.

Мойст продължи да се блещи.

– Също тъй бих искал да добавя, господин Липвиг, че точно зад гърба ви се намира една врата. Ако в който и да е момент ви се прииска да напуснете, трябва единствено да пристъпите прага – и аз никога повече няма да ви безпокоя.

Мойст заведе това изявление в графата „дълбоко подозрителни”.

– Да продължа: задълженията ви, господин Липвиг, ще включват преоборудването и контрола на пощенската служба на града, подготвяне на международните пратки, поддръжка на пощенската собственост, и тъй–нататък, и тъй–нататък...

– А ако ми заврете дръжката на метлата в задника, може би ще успея и да премета канцеларията, – разнесе се глас. Мойст установи, че беше неговият. Мозъкът му беше пълна мешавица. Беше му дошло като шок да научи, че се е преродил в отвъдния живот като пощальон.

Лорд Ветинари го измери с продължителен поглед.

– Щом тъй желаете, – каза и се обърна към пристъпващия от крак на крак чиновник. – Дръмкнот, дали чистачите имат склад на нашия етаж, знаете ли?

– Да, разбира се, милорд, – отвърна чиновникът. – Да изтичам ли...

– Само се пошегувах! – избухна Мойст.

– О, извинявам се, не схванах шегата, – обърна се отново към Мойст Ветинари. – Моля да ме предупредите следващия път, когато почувствате необходимост да се шегувате.

– Вижте, – започна Мойст. – Нямам си представа за какво става дума, но аз и понятие си нямам от разнасяне на поща!

– Господин Мойст, тази сутрин нямахте представа как се умира, въпреки което, ако не бях се намесил, щяхте да се справите без проблем, – остро възрази Ветинари. – Което иде да покаже, че човек не се научава, докато не се опита.

– Ама нали когато ме осъждахте...

Ветинари вдигна бледа длан:

– А!

Умът на Мойст, като най–сетне усети, че има належаща работа за вършене, включи на скорост и се поправи:

– Тоест ... когато осъдихте ... Албърт Спранглър...

– Много добре. Продължавайте, моля.

– ...Казахте, че бил роден престъпник, измамник по призвание, лъжец по навик, извратен гений и абсолютно неблагонадежден!

– Приемате ли офертата ми?

Мойст го изгледа.

– Извинете ме за миг, – изправи се той, – искам само да проверя нещо.

Двама облечени в черно мъже стояха зад стола му. Не изглеждаха особено елегантно, явно носеха черно просто за да не личат петната кръв по дрехите им. Приличаха донейде на чиновници, докато човек не срещнеше погледа им.

Двамата се отдръпнаха, Мойст се отправи към вратата, която, както му беше обещано, наистина се намираше в дъното на помещението. Предпазливо я открехна. От другата страна нямаше нищо, включая под. С методичността на човек, решен да изпробва всяка предоставила му се възможност, той извади от джоба си остатъка от лъжицата и я пусна. Измина известно време, преди да я чуе как звънна.

Върна се и седна.

– Възможност да свобода, а? – каза.

– Именно, – съгласи се Ветинари. – Човек винаги има избор.

– Искате да кажете ... че винаги мога да предпочета сигурната смърт?

– Въпрос на избор, – настоя Ветинари. – Или, може би, алтернатива. Видите ли, аз вярвам в свободния избор, господин Липвиг. Малцина са като мене, въпреки че биха настояли на противното, ако ги питате. А определението за свобода не е завършено без свободата да понесем последствията от своите действия. Всъщност, всички други свободи се градят върху нея именно свобода. А сега ... приемате ли службата? Убеден съм, че никой няма да ви разпознае. Изглежда никой никога не ви разпознава тъй или иначе.

Мойст сви рамене.

– Добре, де. Естествено приемам предложението – в качеството си на роден престъпник, лъжец по навик, измамник и абсолютно неблагонадежден извратен гений.

– Великолепно! Добре дошъл на държавна работа! – протегна длан Ветинари. – Винаги съм се гордял с таланта си да откривам подходящия човек за подходящата длъжност. Надницата е двадесет долара седмично, освен което, струва ми се, главният директор ползва малък апартамент в централната сграда. Май че ви се полага и фуражка. Настоявам за регулярни отчети. Приятен ден.

Сведе поглед към документите на бюрото си. Вдигна поглед.

– Все още сте тука, господин Директоре?

– Това ли е то? – изгледа го невярващо Мойст. – Преди половин час ме бесите, а сега ме взимате на работа?

– Дайте да видим, ... това ли е то ... хм–м, о, да! Разбира се. Дръмкнот, моля те да връчиш ключовете на господин Липвиг.

Чиновникът пристъпи напред, подаде на Мойст гигантска ръждавееща връзка ключове и му връчи квитанция:

– Моля подпишете тука, господин Директоре.

Чакай сега малко, каза си наум Мойст. Аз съм свободен човек, а градът има порти. Буквално съм заобиколен от посоки, в които да избягам. Има ли тогава значение какво разписвам?

– Ама разбира се! – каза на глас и надраска името си.

– Истинското си име, моля, – настоя Ветинари без да вдига поглед от бюрото си. – Как се разписа той, господин Дръмкнот?

Секретарят проточи врат:

– Хм ... Етел Снейк, милорд, доколкото съм в състояние да го разчета.

– Опитайте се да се съсредоточите, господин Липвиг, – с лека досада в гласа каза Патрицият, като същевременно не откъсна поглед от документа, който изучаваше.

Мойст се подписа втори път. В края на краищата, има ли значение? А края ще му се види съвсем скоро, особено ако успее да намери по–скоро кон.

– С което стигаме до последния детайл – за офицера по надзора ви.

– Моят какво?

– За абсолютен глупак ли ме мислите, господин Липвиг? Той ще ви очаква след десет минути пред сградата на Пощата. Приятен ден.

След като Мойст напусна, Дръмкнот се покашля учтиво и попита:

– Смятате ли, че ще отиде на срещата, милорд?

– Трябва да се съобразяваме с психологията на индивида, – отговори Ветинари, докато коригираше правописа в някакъв официален доклад. – Аз по цял ден това и правя, докато, за съжаление, вие понякога се разсейвате. Затова той си тръгна оттук с молива ви.

Винаги се движи пъргаво. Не знаеш какво може да те догони.

Десет минути след срещата, Мойст фон Липвиг бе напуснал града. Купи кон, което беше малко срамота, но най–важна беше бързината, затова успя да прибере само малка част от парите си от едно от скривалищата и да се спазари за една преоценена кльощава кранта от конюшната „Коне под наем: Хобсън”. Поне беше спестил някому оплакването в полицията.

Никой не го закачи. Никой не му обърна внимание въобще; никой никога не го забелязваше. Градските порти зееха широко разтворени. Пред него бяха равнините, изпълнени с възмножности. Той е майстор на превръщането от нищо в нещо. Ето например, в първото градче по пътя си ще се потруди върху коня с няколко отработени методики и мазила и ще го докара да изглежда два пъти по–скъп, отколкото беше платил за него – докато дъждът не го измие. Ще го продаде за по–малко от двайсет минути. С парите ще вземе нов кон, ако има късмет – малко по–добър, отколко цената, за която му го дават. В следващото селище ще повтори номера. Така само след три дена, максимум четири, ще разполага с кон, който си струва да притежава.

Но това е само за разгрявка, колкото да се намира на работа. В хастара на палтото си беше зашил три почти диамантени пръстена, един истински в тайното джобче на ръкава и един без малко златен долар хитро замаскиран в яката. За Мойст тези предмети бяха като чука за дърводелеца. Примитивни оръдия на труда, достатъчни обаче да го вкарат обратно в играта.

Поговорката „Не можеш да измамиш честния човек” вероятно беше измислена от някой, натрупал състояние от мамене на честни хора. Мойст никога не си бе поставял за цел да измами някой честен човек, обаче. Проблемът с честните хора е, че, като ги измамиш, те отиват и се оплакват на Стражата. А напоследък бе станало невероятно трудно да подкупиш стражар. Маменето на нечестни хора, от друга страна, е далеч по–безопасно начинание, да не говорим че е по–спортменско. Пък и толкова начесто се срещаха.

Половин час след като пристигна в градче на име Хапли, откъдето от големия град се виждаше единствено безцветен облак дим на хоризонта, Мойст приседна окаяно пред страноприемницата – несретен млад човек, забързал към Генуа, където свидната му майчица издъхва от Глисти. Нищо не му е останало на тоя свят, освен ей–тоя диамантен пръстен на стойност сто долара. Единайсет минути по–късно Мойст търпеливо чакаше пред бижутерския магазин, в който собственикът обясняваше на състрадателния гражданин, че пръстенът, който непознатият предлага да му продаде за двайсет долара, струва всъщност поне седемдесет и пет (бижутерите също трябва да преживяват). И още трийсет и пет минути по–късно яздеше значително по–добър кон, с пет долара печалба в джоба си, оставил далеч зад гърба си злорадстващия състрадателен гражданин, който, въпреки че беше проявил достатъчно разум да наблюдава внимателно ръцете на Мойст, щеше да се опита да продаде на бижутера лъскав меден пръстен със стъклено камъче, дето надали струваше и петдесет цента.

Благословен да е недостигът на честни хора! За сметка на което светът е пълен с граждани, убедени че могат да направят разлика между почтения човек и мошеника.

Мойст попипа джоба на жакета си. Надзирателите в затвора естествено бяха задигнали картата му, вероятно докато беше умрял. Полезна карта беше, от нея господин Уилкинсън и компания щяха да узнаят детайлни подробности за дешифрирането, географията и заобиколната картография. Нямаше как да отгатнат, обаче, местонахождението на сто и петдесетте хиляди анкх–морпоркски долара в разнообразна валута, защото картата беше абсолютна – макар и засукана – измислица. Въпреки това на Мойст му стана драго при мисълта как надзирателите за известно време ще живеят в плен на най–скъпия дар, Надеждата.

По мнението на Мойст, човек, който не съумее да наизусти нахождението на несметното си богатство, не заслужава да го притежава. Сега–засега обаче му се налага да се държи настрана от мястото, докато живее в очакване...

Дори не си направи труда да научи името на поредния град. Намери страноприемницата и това му стигна. Нае стая с изглед към задния двор, увери се, че прозорецът не заяжда, яде нелоша вечеря и си легна рано.

Съвсем незле, заключи. Като се вземе пред вид, че сутринта беше висял на съвсем истински ешафод със съвсем истинска примка около врата, вечерта на същия ден го завари обратно на сцената. Сега само трябва да си пусне брада и да стои настрана от Анкх–Морпорк за около шест месеца. Кажи го три.

Мойст бе талантлив. Освен това беше придобил способности, превърнали се във втора негова природа. Научил се бе как да се погажда с хората, но нещо от генетиката му го правеше незабележителен. Имаше способността да се изгуби в тълпата. Хората се затрудняваха да го опишат. Той беше ... „около”. Около двайсетгодишен, или може би трийсетгодишен. Полицейските доклади от различните кътчета на континента го описваха между метър и седемдесет и метър и деветдесет висок, с коса във всеки оттенък от кестенява до руса, а липсата на отличителни черти включваше цялото му лице. Той беше ... средностатистически. Това, което хората запомнят, са детайли като мустаци и очила, затова Мойст винаги имаше под ръка набор и от двете. Хората също помнят имена и манеризми; от тях Мойст притежаваше стотици.

А, помнеха също как, преди да го срещнат, са били по–заможни.

В три сутринта вратата бе изтръгната от пантите. Сериозно изкъртване; дървени трески се набиха в отсрещната стена. Но Мойст вече беше извън леглото – метна се през прозореца, още преди дървенията да се е пръснала по пода. Неговата бе автоматична реакция без каквато и да е рационална мисъл. Да не говорим, че преди да си легне, беше примъкнал ведро с вода, за да омекоти евентуалното падане.

Ведрото го нямаше.

Онзи, който го бе отмъкнал, като че бе свил и земята отдолу, така че Мойст се приземи накриво и навехна глезен.

Изправи се и закуцука в тиха агония, като се опираше в стената. Конюшната е от другата страна, стига само да се покатери на някой кон – който и да е кон...

– Господин Липуиг? – изрече мощен глас.

О, богове, трол, гласът е като тролски, едър при това, нямах си представа че ги има и извън града...

– Не Можете Да Избягате И Не Можете Да Се Скриете, Господин Липуиг!

Чакай малко, чакай малко, никому в тая дупка не е казвал истинското си име! Минало–свършено, някой е по петите му следователно трябва да бяга. Или да подскача.

Когато се добра до задната порта на конюшната, рискува и хвърли поглед през рамо. В стаята му се виждаше алено сияние. Може ли да опожарят цялата страноприемница само задето им е свил няколко долара!? Какви загубени хора! Всекиму е известно, че щом го минат с някоя добра имитация, човек си избива парите, като я пробута на следващия будала! Що за несхватлив народ!

Конят му беше единствен в конюшната и като че не му се зарадва особено. Успя да го обюздае на куц крак. Няма да се занимава със седлото. Научил се беше да язди без седло. Какво пък, веднъж дори му се наложи да язди и без гащи, но пък тогава по щастливо стечение на обстоятелствата катранът и перушината го бяха залепили за коня. Шампион беше по измъкването бежешком.

Поведе коня към изхода, но нещо метално звънна в краката му.

Мойст разрита сламата.

Жълт метален прът беше заключен с верига към предните крака на коня. Значи двамата с коня ще бягат на подскоци.

Спънали са го. Мамка им, спънали са му коня...

– О, Господин Липппппуиг! – избумтя гласът от портата на конюшната. – Искате Ли Да Чуете Правилата, Господин Липуиг?

Озърна се отчаяно, но наоколо нямаше нищо което да използва за оръжие. Да не говорим, че оръжията по правило го изнервяха, затова и никога не излизаше въоръжен. Оръжията качват мизата прекалено високо. Далеч по–лесно е да разчита на дар–словото му да го измъкне от заплетените ситуации, като ги оплете още повече. А ако не мине, винаги може да разчита на чифт обувки със здрави подметки и вик „Гледай–гледай, какво става ей–там отсреща?”

В момента обаче го бе обзело неприятното усещане, че дори и да се скъса да приказва, няма кой да го чуе. Колкото до бягство, може да избяга само докъдето се стига на куц крак...

В ъгъла мерна опряна метла и до нея ведро за миене на пода. Пъхна под мишница дръжката на метлата наместо патерица и стисна здраво ведрото. Когато вратата се отвори, замахна с все сила. Ведрото се разби на трески. Миг по–късно нещо тежко се стовари на земята.

Мойст бързешком прескочи тялото и несигурно се гмурна в тъмнината.

Нещо твърдо и здраво като окова се сключи около здравия му глезен. Той увисна за момент на дръжката на метлата, след което се строполи.

– Водят Ме Единствено И Само Добри Чувства Към Вас, Господин Липуиг! – приветливо избумтя гласът.

Мойст изстена. Тая метла я държат само за украса, явно, със сигурност не я ползват да метат двора на конюшната. Благодарение на което, ако гледаме на ситуацията от позитивната й страна, беше се приземил меко. Ако гледаме от негативната страна на нещата, обаче, беше цопнал в нещо меко.

Някой го сграбчи за дрехата и го измъкна от калта.

– Хайде Да Вървим, Господин Липуиг!

– Произнася се Липвиг, глупако, – простена той. – С „в”, не с „у”!

– Уайде Да Уървим, Господин Липвиг! – поправи се тътнещият глас и издърпа метлата–патерица изпод мишницата му.

– Какво, по дяволите, си ти? – успя да изплюе Липвиг.

– Аз Съм Вашият Надзорник, Господин Липвиг!

Мойст успя да се извърне, вдигна поглед, вдигна поглед още, докато не надзърна в приглушеното оранжево сияние в очите на голема. Лицето му сякаш направено от грубо напластена глина, а когато говореше, отваряше уста подобно паст към пламъците на отвърното.

– Голем? Пратили са ми проклет голем?

Съществото го вдигна с една ръка и го метна през рамо. Наведе се, за да се вмъкне в конюшната; с нос притиснат към теракотеното рамо, Мойст не повярва на очите си, когато големът метна коня през другото си рамо. Животното само кратко изцвили.

– Трябва Да Побързаме, Господин Липвиг! Имате Насрочена Среща С Лорд Ветинари В Осем! После Сте На Работа От Девет!

Мойст изстена.

– А, господин Липвиг. За съжаление пак се срещаме, – заяви Лорд Ветинари.

Осем сутринта. Мойст залиташе. Глезенът му беше малко по–добре, но това бе единствената част от тялото му, която се чувстваше по–добре.

– Това нещо вървя цялата нощ! – съумя да отвърне той. – Цялата проклета нощ! С кон на рамо!

– Моля седнете, господин Липвиг, – вдигна поглед от бюрото си Ветинари и махна разсеяно по посока към стола. – Между другото то е „той”. Чиста формалност в случая, но аз възлагам големи надежди на господин Помпа.

Когато големът се усмихна в отговор зад гърба му, оранжевото зарево се отрази в стените.

Ветинари сведе отново поглед към бюрото и за момент като че ли загуби интерес към Мойст. Бюрото беше почти скрито под голяма каменна плоча. Гравирани фигурки на джуджета и тролове бяха подредени по нея. Приличаше на игрална дъска.

– Господин Помпа? – изрече Мойст.

– Ммм? – отвърна Ветинари, като наклони глава, за да погледне плочата под малко по–инакъв ъгъл.

Мойст се наведе напред към патриция и посочи с палец по посока на голема.

– Онова нещо там, – каза, – е господин Помпа?

– Не, – Лорд Ветинари се наведе към него в отговор, като внезапно, напълно и обезкуражаващо фокусира вниманието си върху Мойст. – Той ... е господин Помпа. Господин Помпа е държавен служител. Назначих го за ваш надзорник, след като ви освобождавам под гаранция. Господин Помпа не спи. Господин Помпа не се храни. И освен това, господин Директоре на Пощите, нищо не може да го спре.

– Което какво ще рече, по–точно?

– Ще рече, че, ако, да речем, ви обземе нуждата да хванете някой кораб на път към Форекс, въз основа на допускането, че господин Помпа е едър и тежък, и върви единствено по суша, господин Помпа ще ви последва. Вие имате нужда от сън. Той няма. Той не диша. Океанските глъбини не се проблем за господин Помпа. Четири мили в час правят шестстотин седемдесет и две мили на седмица. А когато ви догони...

– Хайде по–полека! – вдигна показалец Мойст. – Тука ще ви прекъсна. Със сигурност зная, че на големите не им е позволено да нараняват хора.

Лорд Ветинари вдигна вежди:

– Мили боже, къде го чухте това?

– Написано е ... написано е на нещо, дето е в главите им. На свитък някакъв. Нали? – Неуверено завърши той.

Патрицият въздъхна.

– Господин Помпа, счупете, моля, един пръст на господин Липвиг. Чисто счупване, ако обичате.

– Слушам, Ваше Превъзходителство. – Големът се затътри към Мойст.

– Хей! Не бе! Какво? – Мойст размаха панически ръце, пешките се разхвърчаха във всички посоки. – Чакайте, бе, хора! Чакайте! Има си правила! „Големът не може да причини вреда на човешко същество или чрез бездействието си да допусне да бъде причинена вреда на човешко същество!”*

Лорд Ветинари вдигна длан:

– Само един момент, господин Помпа. Съвсем правилно, господин Липвиг. Спомнете си, обаче, следващото изречение.

– Следващо? Какво следващо изрчение? – задъха се Мойст. – Това е всичко, няма повече!

Лорд Ветинари вдигна вежда.

– Господин Помпа?

– ... Освен Ако Не Му Бъде Наредено От Надлежно Учредена Институция, – завърши големът.

– Никога го бях чувал това! – възмути се Мойст.

– Тъй ли? – възкликна с почти искрена изненада в гласа Лорд Ветинари. – Просто не мога да си представя защо са го изпуснали. Надали някой би разрешил на чука си да откаже да забива гвоздеи. Или пък на триона – да вади наравствени заключения за природата на дъската. Във всеки случай, на заплата при мене са палачът господин Трупър, с когото имахте шанса да се запознаете, Градската Стража, войската, както и, от време на време ... други разни служители, които не биха възразили, ако им се наложи да извършат убийство в самозащита или ако е в интересите на Града. – Ветинари започна да събира една по една разпилените пешки и надлежно да ги реди обратно върху игралната дъска. Плоча. – Защо Господин Помпа да се различава от останалите, само понеже бил направен от кал? В края на краищата, не сме ли всички ние? Господин Помпа ще ви придружи до работното ви място. Ще обясните, че съм го назанчил за ваш телохранител, както подобава на високопоставен държавен служител. Единствено ние си знаем, че големът има и ... допълнителни инструкции. Големите за по природа високоморални създания, опасявам се само, че етиката им може да ви се стори ... малко старомодна.

– Какви допълнителни инструкции, ако не възразявате?

– Да. – Патрицият издуха невидима прашинка от миниатюрен каменен трол и го върна в квадратчето му.

– Е? – настоя след кратка пауза Мойст.

Ветинари въздъхна:

– Да, възразявам. Не смятам, че имате каквито и да е права в създалата се ситуация. Освен това ви секвестирам коня, понеже е използван като оръдие за извършване на престъпление.

– Това си е нечувано насилие над затворник! – възкликна Мойст.

– Тъй ли? – рече Ветинари. – Предложих ви лека канцеларска служба, относителна свобода на движение, работа на чист въздух ..., признавам, че е необичайно отношение, но да съм ви насилвал? Не смятам. Както и да е, доколкото си спомням, в подземията имаме съхранени някои антични приспособления за насилие, нечувано жестоки и доста необичайни, ако бихте желали да ги опитате за сравнение. А и, естествено, винаги остава възможността да изтанцувате сезаловия степ.

– Кое?

Дръмкнот се приведе и прошепна нещо на ухото на господаря си.

– О, моите извинения, – поправи се Ветинари. – Имах пред вид, разбира се, конопеното фанданго. Изборът е ваш, господин Липвиг. Винаги има избор. А, между другото ... искате ли да научите втория любопитен факт относно ангелите?

– Какви ангели? – ядосан и объркан се сопна Мойст.

– Божичко, хората са толкова разсеяни, – мило отвърна Ветинари. Не помните ли? Най–любопитният факт относно ангелите? Вчера го дискутирах с вас? Като че вниманието ви е било някъде другаде... Вторият любопитен факт свързан с ангелите е, че на човек му се пада само един в живота.