03
* * *
Виеше вятър. Мълнии прорязваха облаците и се забиваха в земята като кинжала на нескопосан убиец. Гръмотевици отекваха из тъмните, брулени от дъжда възвишения.
Нощта бе черна като котешка утроба. Беше от ония нощи, през които човек би повярвал, че боговете си играят с хората, подобно пешки върху шахматната дъска на съдбата. В центъра на тази първична стихия, сред ръсещите вода храсталаци, малък огън просветваше, както лудостта блещука в окото на невестулка. Осветяваше три сгърбени фигури.
Тайнствен глас дрезгаво надви над бълбукането на котлето:
— Кога ний трите ще се сберем отново?
Последва тишина.
Най-накрая друг глас произнесе с много по-делничен тон:
— Ами-и, аз съм свободна другия вторник.
Сред бездънните дълбини на Космоса плава Великата А’Туин, звездната костенурка. Тя носи на гърба си четири гигантски слона, които крепят на раменете си тежестта на Света на Диска. Мъничко слънце и луна обикалят около тях по сложна орбита, за да създадат сезоните. Вероятно никъде другаде в мултивселената не се налага от време на време някой слон да повдига крак, за да позволи на слънцето да премине.
Може би никога няма да узнаем защо е трябвало да стане точно тъй. Вероятно на Създателя на Вселената в един момент му е доскучало да се занимава с отегчителните изчисления на аксиални наклони, албеда и скорости на въртене и е решил и той веднъж да си направи кефа.
Можем да се обзаложим, че боговете на свят като този не играят шах, и ще спечелим. Всъщност никъде по света боговете не играят шах. Не им достига въображение. Те предпочитат простичките жестоки игрички „Не достигаш трансценденталност, а отиваш директно в забвение“. Ключът към разбирането на всички религии е, че представата на боговете за добро забавление е „Не се сърди, човече“ с криви зарчета.
Магията споява Света на Диска — тя бе генерирана при създаването на самия свят, обвила бе като с копринени нишки дълбоката структура на естеството и бе съшила прорезите на реалността.
По-голямата част от магията е струпана в планините Овнерог. Те се простират от замръзналите земи близо до Главината по дълги архипелази от зъбери чак до топлите морета, преливащи неспирно в пустотата зад Ръба.
Разряди от сурова магия невидимо прескачат от зъбер на зъбер и се заземяват в подножията. От Овнерог произлизат повечето вещици и магьосници на Диска. В планините Овнерог листата на дърветата потрепват дори когато няма бриз. Привечер скалите излизат на разходка.
Дори земята от време на време изглеждаше оживяла…
От време на време така изглеждаха и небесата.
Бурята даваше от себе си най-доброто, на което е способна. Днес бе големият й шанс. Прекарала бе години и години в обиколки из провинцията, свършила бе доста полезна работа като вихрушка, натрупа опит, завърза връзки с влиятелни типове, като се нахвърляше внезапно връз нищо неподозиращи овчари или изпепеляваше по-дребни дъбови дървета. След всичките тези усилия сега пред нея се отваряше възможността да излезе тържествено на сцената и да изиграе ролята си с надеждата, че ще бъде забелязана от някой от големите климати.
Хубава буря беше. Добре се вживя в ролята си, вложи страст и критиците бяха единодушни, че ако се научи да контролира гръмотевиците, в следващите няколко години ще се превърне в буря, която си струва да се види.
Гората ревеше своите овации, изпълнена с мъгли и диво летящи листа.
В нощи като тази боговете, както вече бе споменато, играят игрички, различни от шаха, със съдбите на смъртните и с кралските престоли. Важно е да помним обаче, че те винаги мамят. Чак до края на играта…
Една колесница профуча по неравната горска пътека, като подскачаше всеки път, щом колелата й преминеха по кривите коренища на дърветата. Камшикът на кочияша изсвистя над главите на изплашения впряг. Плющенето прозвуча като подходящ акцент в тътена на бурята над главите им.
Зад тях, и то съвсем наблизо, бързо ги застигаха трима закачулени конници.
В нощи като тази хората вършат злини. Е, и добрини, разбира се. Но повече злини.
В нощи като тази вещиците излизат навън.
Всъщност не отиват много надалеч. Не им допада храната по чуждите краища, нямат доверие на водата и местните шамани винаги първи заемат шезлонгите. Но луната вече разгонваше дрипавите облаци, резливият въздух бе изпълнен с шепот и се долавяше повей на магия.
На срещата си горе в леса вещиците разговаряха:
— Във вторник имам да бавя бебе — каза едната. Изпод шапката й се подаваха бели къдрици, толкова гъсти, сякаш беше нахлупила шлем. — Малкото на нашия Джейсън. Свободна съм в петък. Побързай с чая, скъпа. Пресъхнала ми е устата.
Най-младата участничка в триото въздъхна и пресипа врящата вода от котлето в малко чайниче.
Третата вещица я потупа снизходително по ръката:
— Доста добре го каза. Може би още малко трябва да поработиш върху дрезгавия шепот, нали така, Лельо Ог?
— Много полезно нещо е дрезгавият шепот — забързано отговори Леля Ог. — И виждам също така, че старата Уимпър, мир на праха й, те е понаучила да си кривиш очите точно като вещица.
— Да, да. Добро кривогледство докарваш — съгласи се Баба Вихронрав.
Младата вещица, която се казваше Маграт Чеснова, си отдъхна. Тя боготвореше Баба Вихронрав. Из планините Овнерог се носеше мълвата, че госпожа Вихронрав не одобрява нищо особено много. Щом и тя казваше, че Матрат добре си криви очите, значи те със сигурност гледаха към собствения й нос.
За разлика от магьосниците, които най-много от всичко обичат сложната йерархия, вещиците не се интересуват твърде от структурния подход към професионалното израстване. Лична работа на всяка беше да си вземе момиче, за да го обучи да се грижи за нейния район, когато тя умре. По природа вещиците не са стадни същества и не обичат компания. Особено пък компанията на други вещици. Те определено нямат свои водачи.
Баба Вихронрав беше най-високо уважаваната измежду водачите, които вещиците нямаха.
Ръцете на Маграт леко потрепваха, докато приготвяше чая. Тя, разбира се, бе много благодарна на шанса си, но въпреки това си бе изпитание за нервите да започне кариера като селска вещица между Баба и от другата страна на гората — Леля Ог. На Маграт принадлежеше идеята да създадат местно Сборище. Струваше й се, че е някак си по-окултно. За нейна изненада двете вещици се съгласиха или поне не протестираха особено много.
— Оборище? — попита Леля Ог. — За какво да се събираме в обора?
— Тя има предвид Сборище, Гита — обясни Баба Вихронрав. — Нали разбираш, както едно време. Сбирка.
— А, да се поразкършим ли? — обнадежди се леля Ог.
— Никакви танци! — предупреди Баба. — Не се занимавам с такива работи. Нито пък с пеене, с жизнерадостни дивотии или мазотене с помади, белила и други подобни.
— Добре ще ти се отрази да поизлезеш малко — дружелюбно отговори Леля.
Маграт остана разочарована заради танците и почувства облекчение, задето не сподели една-две други идеи, които й се въртяха из главата. Порови в торбата, която беше донесла. Днес беше първият й Сабат и беше твърдо решена той да протече правилно.
— Иска ли някой курабийка? — попита тя.
Баба огледа строго курабийката си, преди да я захапе. Маграт я беше опекла във форма на прилепи. Очичките бяха стафидки.
Впрягът изскрибуца сред дърветата на края на гората, удари се в камък и за секунди се наклони опасно на две колела, изправи се отново в противоречие с всички закони на равновесието и отмина с трясък. Но сега напредваше видимо по-бавно. Склонът го теглеше назад.
Кочияшът се бе изправил на капрата подобно водач на бойна колесница. Отмахна перчем от очите си и се взря в мрака напред. Никой не живееше из този край, в самото лоно на планините Овнерог, но въпреки това съзря напред светлинка. По божията милост на пътя му имаше светлина.
Една стрела се заби в покрива на колесницата зад него.
В същото време крал Верънс, владетелят на Ланкър, направи откритие. Както повечето хора — поне онези на възраст под шейсет години, — Верънс не бе обременявал мозъка си с разсъждения какво се случва с човек, когато умре. Подобно на повечето хора от зората на времето, той се заблуждаваше, че в края на краищата нещата се нареждат някак си. И подобно на повечето хора от зората на времето до днес, той бе мъртъв.
Всъщност лежеше в подножието на едно от собствените си стълбища в замъка Ланкър със забит в гърба кинжал.
Той седна и с изненада установи, че докато някой, за когото бе свикнал да мисли като за своя личност, се бе надигнал и приседнал на каменните плочи, нещо, което силно напомняше на собственото му тяло, остана да лежи на пода.
Сега, след като за пръв път го погледна отстрани, на краля му направи впечатление, че има доста добро тяло. Винаги се беше чувствал привързан към него, въпреки че в момента връзката май липсваше.
Тялото беше едро и мускулесто. Той се грижеше за него. Беше си пуснал мустачки и дълги вълнисти коси. Стараеше се да му осигурява достатъчно здравословни упражнения на открито и много печено месо. И ето сега, точно когато тялото можеше да му свърши някаква полезна работа, то го беше провалило. Или по-скоро бе го изритало навън.
На всичкото отгоре явно имаше да се разправя с високата кльощава фигура, която се появи зад него. Тя беше скрита в закачулен черен плащ, но едната ръка, която се показваше изпод него и стискаше удивително голяма коса, се състоеше само от кости.
Когато умре, човек започва инстинктивно да разпознава някои работи.
— ДОБЪР ВЕЧЕР.
Верънс се изправи в цял ръст или по-скоро щеше да се изправи, ако тази част от него, към който думата „ръст“ е приложима, не се вкочанясваше на пода и имаше бъдеще, в което само думата „дълбочина“ би била уместна.
— Аз съм кралят, имай го предвид — натърти той.
— БЯХТЕ, ВАШЕ ВЕЛИЧЕСТВО.
— Какво? — излая Верънс.
— КАЗАХ БЯХТЕ. НАРИЧА СЕ МИНАЛО ВРЕМЕ. СКОРО ЩЕ СВИКНЕТЕ ДА ГО ИЗПОЛЗВАТЕ.
Високата фигура забарабани с костеливи пръсти по дръжката на косата си. Очевидно нещо го притесняваше.
И като стана дума, Верънс също се тревожеше за доста неща. Но разнообразните сигнали, които си пробиваха път през присъщата му налудничаво храбра тъпота, го караха да мисли, че в каквото и царство да беше попаднал в момента, той не беше негов владетел.
— Значи ти си Смърт, приятелче? — предположи той.
— ИМАМ МНОГО ИМЕНА.
— И кое от тях използваш в момента? — попита Верънс с намек за уважение. Около тях като привидения се суетяха хора, по-точно доста от хората се суетяха през тях.
— А, значи Фелмет го е сторил — разсеяно добави кралят, като гледаше към човека, който надничаше с безсрамна наслада откъм върха на стълбището. — Казваше ми татко никога да не го пускам зад гърба си. Защо не се чувствам бесен?
— ЗАРАДИ ЖЛЕЗИТЕ — късо обясни Смърт. — АДРЕНАЛИН И ТАКА НАТАТЪК. И ЕМОЦИИТЕ. ВЕЧЕ ГИ НЯМАШ. ВСИЧКО, КОЕТО ТИ Е ОСТАНАЛО, Е САМО МИСЪЛТА. — Очевидно високата фигура стигна до някакво решение. — ТОВА Е ИЗКЛЮЧИТЕЛНО НЕРЕДНО — промърмори той, очевидно на себе си, — НО, ОТ ДРУГА СТРАНА, КОЙ СЪМ АЗ, ТА ДА СЪДЯ?
— Наистина кой?
— МОЛЯ?
— Казах кой си наистина?
— Я ДА МЛЪКВАШ.
Смърт постоя с наведен на една страна череп, сякаш вслушан във вътрешния си глас. Когато качулката се смъкна от главата му, покойният крал забеляза, че Смърт изглежда като полиран скелет във всяко отношение с изключение на едно. Очните му кухини светеха в небесносиньо. Верънс не бе изплашен, и то не само защото беше трудно да се страхува, когато частите от тялото, отговарящи за страха, бързо се вкочанясваха на няколко разкрача. А и защото никога през целия си живот не се бе чувствал истински изплашен и нямаше намерение да започва сега. Липсата на страх се дължеше отчасти на слабото му въображение, но също и на факта, че той беше един от редките индивиди, абсолютно фокусирани във времето.
Повечето хора не са. Те изживяват живота си подобно на времево петно, размито около точката, в която се намира тялото им — или в очакване на бъдещето, или вкопчени в миналото си. Подобни хора обикновено са толкова заети да разсъждават какво ще се случи утре, че единственият начин да научат какво се случва днес е като се върнат по-късно, за да хвърлят едно око. Повечето живеят по тоя начин. Те умеят да се страхуват, защото дълбоко, на подсъзнателно ниво, знаят какво ще им се случи после. За тях то вече се случва.
Но Верънс винаги беше живял само за настоящето. Поне до този момент. Смърт въздъхна.
— ДОПУСКАМ, ЧЕ НИКОЙ НЕ ТИ Е СПОМЕНАВАЛ НИЩО ПО ВЪПРОСА? — предположи той.
— Я повтори?
— ИМАЛ ЛИ СИ НЯКАКВИ ПРЕДЧУСТВИЯ? СТРАННИ СЪНИЩА? ПОБЪРКАНИ ГАДАТЕЛКИ ДА СА КРЕЩЕЛИ НЯКАКВИ СЛОВА ЗАД ГЪРБА ТИ НА УЛИЦАТА?
— За какво? За умиране?
— НЕ. ПРЕДПОЛАГАМ, ЧЕ НЕ. БИ БИЛО ПРЕКАЛЕНО МНОГО ДА ГО ОЧАКВАМЕ ОТ ТЯХ — кисело отбеляза Смърт. — ВСИЧКАТА РАБОТА НА МЕНЕ ОСТАВЯТ.
— Кой? — объркано попита Верънс.
— СЪДБАТА. ОРИСТА. И ОСТАНАЛИТЕ. — Смърт прегърна краля през раменете. — ОПАСЯВАМ СЕ, ЧЕ РЕАЛНОСТТА ТИ Е ПРЕДОПРЕДЕЛИЛА ДА СТАНЕШ ПРИЗРАК.
— О.
Верънс погледна към своето… тяло, което си изглеждаше съвсем материално. След това обаче някой премина през него.
— НЕ СЕ РАЗСТРОЙВАЙ.
Верънс наблюдаваше как благоговейно отнасят собствения му вкочанен труп.
— Ще опитам.
— БРАВО.
— Не мисля обаче, че ще успея да се справя с белите чаршафи и дрънчащите вериги. Трябва ли да обикалям, да стена и да вия?
Смърт вдигна рамене.
— ИСКА ЛИ ТИ СЕ?
— Не.
— В ТАКЪВ СЛУЧАЙ, АКО БЯХ НА ТВОЕ МЯСТО, НЯМАШЕ ДА СЕ БЕЗПОКОЯ ЗА ТОВА. — Смърт измъкна пясъчен часовник от гънките на тъмната си роба и се вторачи в него. — А СЕГА НАИСТИНА ТРЯБВА ДА ТРЪГВАМ.
Завъртя се на пети, нарами косата и закрачи през залата към далечната стена.
— Чакай! Спри за момент! — извика Верънс и се затича след него.
Смърт не се обърна. Верънс го последва през стената. Беше като да преминеш през гъста мъгла.
— И това ли е всичко? — настоя той. — Искам да кажа, колко дълго ще съм призрак? Защо станах призрак? Не можеш просто да ме оставиш така. — Той спря и издигна властен, леко прозиращ пръст. — Спри се! Заповядвам ти!
Смърт мрачно поклати глава и прекрачи през следващата стена. Кралят забърза след него с толкова достойнство, колкото успя да събере, и откри Смърт при бойниците на замъка да намества поводите на огромен бял кон.
— Не можеш просто да ме оставиш в такова положение — повтори въпреки неоспоримите факти.
Смърт се извърна към него.
— МОГА. РАЗБИРАШ ЛИ, ТИ СИ НЕУМРЯЛ. ПРИЗРАЦИТЕ НАСЕЛЯВАТ СВЕТА МЕЖДУ ЖИВОТА И СМЪРТТА. АЗ НЕ ОТГОВАРЯМ ЗА НЕГО. — Той потупа краля по рамото. — НЕ СЕ ПРИТЕСНЯВАЙ, НЯМА ДА БЪДЕ ЗАВИНАГИ.
— Хубаво.
— МОЖЕ ОБАЧЕ ДА ТИ ИЗГЛЕЖДА, СЯКАШ Е ЗАВИНАГИ.
— А колко дълго ще бъде в действителност?
— ДОКАТО ИЗПЪЛНИШ ПРЕДНАЧЕРТАНАТА СИ СЪДБА, ПРЕДПОЛАГАМ.
— А аз откъде ще разбера каква е съдбата ми? — попита кралят отчаян.
— НЕ МОГА ДА ТИ ПОМОГНА. СЪЖАЛЯВАМ.
— Добре де, а как да науча?
— ДОКОЛКОТО РАЗБИРАМ, В ЕДИН МОМЕНТ ТЕЗИ НЕЩА СТАВАТ ОЧЕВИДНИ — отговори Смърт и се метна на седлото.
— И дотогава трябва да витая из замъка. — Крал Верънс огледа ветровитите бойници. — Сам-самичък, предполагам. Никой ли няма да ме вижда?
— О, ХОРАТА СЪС СВРЪХЕСТЕСТВЕН УСЕТ. БЛИЗКИТЕ ТИ РОДНИНИ. И КОТКИТЕ, РАЗБИРА СЕ.
— Мразя котки.
Лицето на Смърт се вкочани още малко, ако това изобщо беше възможно. Синята светлина в очните му кухини просветна за миг в червено.
— РАЗБИРАМ. — Тонът му подсказваше, че смъртта е прекалено добра съдба за хора, които мразят котките. — ПРЕДПОЛАГАМ, ХАРЕСВАШ ГОЛЕМИ ЛОВНИ КУЧЕТА?
— Всъщност да.
Кралят тъжно се загледа в зората. Кучетата му. Кучетата истински му липсваха. А се очертаваше такъв добър ден за лов!
Зачуди се дали призраците ходят на лов. Почти сигурно не ходеха, сам си отговори той. Вероятно и не се хранеха, както и не пиеха, което си е направо депресиращо. Той обичаше големите шумни банкети и през живота си бе излочил[1] много халби добра бира. И лоша бира. Никога не успяваше да открие разликата, поне докато не се събуди на следващата сутрин.
Ритна вяло стената на замъка и с яд установи, че кракът му преминава безпрепятствено през камъка. Никакъв лов, никакво пиене, никакви гуляи, никакви васали, никакви питомни ястреби… Просветна му, че е почти невъзможно да се отдадеш на плътски удоволствия, ако ти липсва плът. И изведнъж животът му престана да има смисъл, фактът, че той така или иначе не беше жив, не му донесе никаква утеха.
— НА НЯКОИ ХОРА ИМ ХАРЕСВА ДА СА ПРИЗРАЦИ — подметна Смърт.
— А? — каза разсеяно Верънс.
— НЕ Е ЧАК ТАКАВА БОЛКА ЗА УМИРАНЕ, ДОКОЛКОТО МОГА ДА ПРЕЦЕНЯ. МОЖЕШ ДА ВИДИШ КАК РАСТЕ НАСЛЕДНИКЪТ ТИ. МОЛЯ? НЕЩО НЕРЕДНО ЛИ КАЗАХ?
Но Верънс беше изчезнал през стената.
— А СЕГА ТЕ МОЛЯ ДА МЕ ИЗВИНИШ — заядливо продължи Смърт. Огледа се наоколо с поглед, който прониква през пространството, времето и душите на хората, отбеляза свлачище в далечния Клач, ураган в Хоуондаленд и чума в Херген.
— ОХ, РАБОТА, РАБОТА — промърмори той и пришпори коня си в небесата.
Верънс тичаше през стените на собствения си замък. Стъпалата му едва докосваха земята — заради неравностите по пода от време на време изобщо не стъпваше по него.
Като крал той бе свикнал да не забелязва прислугата и притичването през тях като призрак беше почти същото. Единствената разлика беше, че те не се отдръпваха от пътя му.
Верънс стигна до детската стая, видя разбитата врата и свлечените на пода чаршафи…
После чу чаткане на копита. Втурна се към прозореца и видя собствения си кон да препуска с все сила през портите на замъка, впрегнат в колесница. Секунди по-късно трима конници го последваха. Чаткането на копитата отекваше още няколко мига, след което утихна. Кралят блъсна с юмрук по стената и ръката му потъна една педя в камъка.
След това се хвърли през прозореца във въздуха, без да обръща внимание на височината, и полупрелетя, полупретича през вътрешния двор по посока на конюшните.
Отне му не повече от двайсет секунди да установи, че към множеството други неща, които призраците не могат да вършат, трябва да добави и ездата. Успя да се качи на седлото или поне успя да възседне въздуха непосредствено над него, но когато конят най-сетне хукна напред, ужасен до полуда от мистериозните неща, които се случваха зад ушите му, Верънс остана да виси във въздуха, яхнал пет стъпки чист въздух.
Опита се да догони конниците с тичане и успя да стигне до главната порта, преди въздухът около него да придобие плътността на смола.
— Няма да можеш — обади се тъжен старчески глас зад гърба му. — Трябва да останеш там, където си бил убит. Това е то витаенето. От мене да знаеш.
* * *
The wind howled. Lightning stabbed at the earth erratically, like an inefficient assassin. Thunder rolled back and forth across the dark, rain-lashed hills.
The night was as black as the inside of a cat. It was the kind of night, you could believe, on which gods moved men as though they were pawns on the chessboard of fate. In the middle of this elemental storm a fire gleamed among the dripping furze bushes like the madness in a weasel's eye. It illuminated three hunched figures. As the cauldron bubbled an eldritch voice shrieked: 'When shall we three meet again?'
There was a pause.
Finally another voice said, in far more ordinary tones: 'Well, I can do next Tuesday.'
Through the fathomless deeps of space swims the star turtle Great A'Tuin, bearing on its back the four giant elephants who carry on their shoulders the mass of the Discworld. A tiny sun and moon spin around them, on a complicated orbit to induce seasons, so probably nowhere else in the multiverse is it sometimes necessary for an elephant to cock a leg to allow the sun to go past.
Exactly why this should be may never be known. Possibly the Creator of the universe got bored with all the usual business of axial inclination, albedos and rotational velocities, and decided to have a bit of fun for once.
It would be a pretty good bet that the gods of a world like this probably do not play chess and indeed this is the case. In fact no gods anywhere play chess. They haven't got the imagination. Gods prefer simple, vicious games, where you Do Not Achieve Transcendence but Go Straight To Oblivion; a key to the understanding of all religion is that a god's idea of amusement is Snakes and Ladders with greased rungs.
Magic glues the Discworld together – magic generated by the turning of the world itself, magic wound like silk out of the underlying structure of existence to suture the wounds of reality.
A lot of it ends up in the Ramtop Mountains, which stretch from the frozen lands near the Hub all the way, via a lengthy archipelago, to the warm seas which flow endlessly into space over the Rim.
Raw magic crackles invisibly from peak to peak and earths itself in the mountains. It is the Ramtops that supply the world with most of its witches and wizards. In the Ramtops the leaves on the trees move even when there is no breeze. Rocks go for a stroll of an evening.
Even the land, at times, seems alive . . .
At times, so does the sky.
The storm was really giving it everything it had. This was its big chance. It had spent years hanging around the provinces, putting in some useful work as a squall, building up experience, making contacts, occasionally leaping out on unsuspecting shepherds or blasting quite small oak trees. Now an opening in the weather had given it an opportunity to strut its hour, and it was building up its role in the hope of being spotted by one of the big climates.
It was a good storm. There was quite effective projection and passion there, and critics agreed that if it would only learn to control its thunder it would be, in years to come, a storm to watch.
The woods roared their applause and were full of mists and flying leaves.
On nights such as these the gods, as has already been pointed out, play games other than chess with the fates of mortals and the thrones of kings. It is important to remember that they always cheat, right up to the end . . .
And a coach came hurtling along the rough forest track, jerking violently as the wheels bounced off tree roots. The driver lashed at the team, the desperate crack of his whip providing a rather neat counterpoint to the crash of the tempest overhead.
Behind – only a little way behind, and getting closer -were three hooded riders.
On nights such as this, evil deeds are done. And good deeds, of course. But mostly evil, on the whole.
On nights such as this, witches are abroad.
Well, not actually abroad. They don't like the food and you can't trust the water and the shamans always hog the deckchairs. But there was a full moon breasting the ragged clouds and the rushing air was full of whispers and the very broad hint of magic.
In their clearing above the forest the witches spoke thus:
'I'm babysitting on Tuesday,' said the one with no hat but a thatch of white curls so thick she might have been wearing a helmet. 'For our Jason's youngest. I can manage Friday. Hurry up with the tea, luv. I'm that parched.'
The junior member of the trio gave a sigh, and ladled some boiling water out of the cauldron into the teapot.
The third witch patted her hand in a kindly fashion.
'You said it quite well,' she said. 'Just a bit more work on the screeching. Ain't that right, Nanny Ogg?'
'Very useful screeching, I thought,' said Nanny Ogg hurriedly. 'And I can see Goodie Whemper, maysherestinpeace, gave you a lot of help with the squint.'
'It's a good squint,' said Granny Weatherwax.
The junior witch, whose name was Magrat Garlick, relaxed considerably. She held Granny Weatherwax in awe. It was known throughout the Ramtop Mountains that Mss Weatherwax did not approve of anything very much. If she said it was a good squint, then Magrat's eyes were probably staring up her own nostrils.
Unlike wizards, who like nothing better than a complicated hierarchy, witches don't go in much for the structured approach to career progression. It's up to each individual witch to take on a girl to hand the area over to when she dies. Witches are not by nature gregarious, at least with other witches, and they certainly don't have leaders.
Granny Weatherwax was the most highly-regarded of the leaders they didn't have.
Magrat's hands shook slightly as they made the tea. Of course, it was all very gratifying, but it was a bit nerve-racking to start one's working life as village witch between Granny and, on the other side of the forest, Nanny Ogg. It'd been her idea to form a local coven. She felt it was more, well, occult. To her amazement the other two had agreed or, at least, hadn't disagreed much.
'An oven?' Nanny Ogg had said. 'What'd we want to join an oven for?'
'She means a coven, Gytha,' Granny Weatherwax had explained. 'You know, like in the old days. A meeting.'
'A knees up?' said Nanny Ogg hopefully.
'No dancing,' Granny had warned. 'I don't hold with dancing. Or singing or getting over-excited or all that messing about with ointments and similar.'
'Does you good to get out,' said Nanny happily.
Magrat had been disappointed about the dancing, and was relieved that she hadn't ventured one or two other ideas that had been on her mind. She fumbled in the packet she had brought with her. It was her first sabbat, and she was determined to do it right.
'Would anyone care for a scone?' she said.
Granny looked hard at hers before she bit. Magrat had baked bat designs on it. They had little eyes made of currants.
The coach crashed through the trees at the forest edge, ran on two wheels for a few seconds as it hit a stone, righted itself against all the laws of balance, and rumbled on. But it was going slower now. The slope was dragging at it.
The coachman, standing upright in the manner of a charioteer, pushed his hair out of his eyes and peered through the murk. No-one lived up here, in the lap of the Ramtops themselves, but there was a light ahead. By all that was merciful, there was a light there.
An arrow buried itself in the coach roof behind him.
Meanwhile King Verence, monarch of Lancre, was making a discovery.
Like most people – most people, at any rate, below the age of sixty or so – Verence hadn't exercised his mind much about what happened to you when you died. Like most people since the dawn of time, he assumed it all somehow worked out all right in the end.
And, like most people since the dawn of time, he was now dead.
He was in fact lying at the bottom of one of his own stairways in Lancre Castle, with a dagger in his back.
He sat up, and was surprised to find that while someone he was certainly inclined to think of as himself was sitting up, something very much like his body remained lying on the floor.
It was a pretty good body, incidentally, now he came to see it from outside for the first time. He had always been quite attached to it although, he had to admit, this did not now seem to be the case.
It was big and well-muscled. He'd looked after it. He'd allowed it a moustache and long-flowing locks. He'd seen it got plenty of healthy outdoor exercise and lots of red meat. Now, just when a body would have been useful, it had let him down. Or out.
On top of that, he had to come to terms with the tall, thin figure standing beside him. Most of it was hidden in a hooded black robe, but the one arm which extended from the folds to grip a large scythe was made of bone.
When one is dead, there are things one instinctively recognises.
HALLO.
Verence drew himself up to his full height, or what would have been his full height if that part of him to which the word 'height' could have been applied was not lying stiff on the floor and facing a future in which only the word 'depth' could be appropriate.
'I am a king, mark you,' he said.
WAS, YOUR MAJESTY.
'What?' Verence barked.
I SAID WAS. IT'S CALLED THE PAST TENSE. YOU'LL SOON GET USED TO IT.
The tall figure tapped its calcareous fingers on the scythe's handle. It was obviously upset about something.
If it came to that, Verence thought, so am I. But the various broad hints available in his present circumstances were breaking through even the mad brave stupidity that made up most of his character, and it was dawning on him that whatever kingdom he might currently be in, he wasn't king of it.
'Are you Death, fellow?' he ventured.
I HAVE MANY NAMES.
'Which one are you using at present?' said Verence, with a shade more deference. There were people milling around them; in fact, quite a few people were milling through them, like ghosts.
'Oh, so it was Felmet,' the king added vaguely, looking at the figure lurking with obscene delight at the top of the stairs. 'My father said I should never let him get behind me. Why don't I feel angry?'
GLANDS, said Death shortly. ADRENALIN AND SO FORTH. AND EMOTIONS. YOU DON'T HAVE THEM. ALL YOU HAVE NOW IS THOUGHT.
The tall figure appeared to reach a decision.
THIS IS VERY IRREGULAR, he went on, apparently to himself. HOWEVER, WHO AM I TO ARGUE?
'Who indeed.'
WHAT?
'I said, who indeed.'
SHUT UP.
Death stood with his skull on one side, as though listening to some inner voice. As his hood fell away the late king noticed that Death resembled a polished skeleton in every way but one. His eye sockets glowed sky blue. Verence wasn't frightened, however; not simply because it is difficult to be in fear of anything when the bits you need to be frightened with are curdling several yards away, but because he had never really been frightened of anything in his life, and wasn't going to start now. This was partly because he didn't have the imagination, but he was also one of those rare individuals who are totally focused in time.
Most people aren't. They live their lives as a sort of temporal blur around the point where their body actually is – anticipating the future, or holding on to the past. They're usually so busy thinking about what happens next that the only time they ever find out what is happening now is when they come to look back on it. Most people are like this. They learn how to fear because they can actually tell, down at the subconscious level, what is going to happen next. It's already happening to them.
But Verence had always lived only for the present. Until now, anyway.
Death sighed.
I SUPPOSE NO-ONE MENTIONED ANYTHING TO YOU? he hazarded.
'Say again?'
NO PREMONITIONS? STRANGE DREAMS? MAD OLD SOOTHSAYERS SHOUTING THINGS AT YOU IN THE STREET?
'About what? Dying?'
NO, I SUPPOSE NOT. IT WOULD BE TOO MUCH TO EXPECT, said Death sourly. THEY LEAVE IT ALL TO ME.
'Who do?' said Verence, mystified.
FATE. DESTINY. ALL THE REST OF THEM. Death laid a hand on the king's shoulder. THE FACT IS, I'M AFRAID, YOU'RE DUE TO BECOME A GHOST.
'Oh.' He looked down at his . . . body, which seemed solid enough. Then someone walked through him.
DON'T LET IT UPSET YOU.
Verence watched his own stiff corpse being carried reverentially from the hall.
'I'll try,' he said.
GOOD MAN.
'I don't think I will be up to all that business with the white sheets and the chains, though,' he said. 'Do I have to walk around moaning and screaming?'
Death shrugged. DO YOU WANT TO? he said.
'No.'
THEN I SHOULDN'T BOTHER, IF I WERE YOU. Death pulled an hour-glass from the recesses of his dark robe and inspected it closely.
AND NOW I REALLY MUST BE GOING, he said. He turned on his heel, put his scythe over his shoulder and started to walk out of the hall through the wall.
'I say? Just hold on there!' shouted Verence, running after him.
Death didn't look back. Verence followed him through the wall; it was like walking through fog.
'Is that all?' he demanded. 'I mean, how long will I be a ghost? Why am I a ghost? You can't just leave me like this.' He halted and raised an imperious, slightly transparent finger. 'Stop! I command you!'
Death shook his head gloomily, and stepped through the next wall. The king hurried after him with as much dignity as he could still muster, and found Death fiddling with the girths of a large white horse standing on the battlements. It was wearing a nosebag.
'You can't leave me like this!' he repeated, in the face of the evidence.
Death turned to him.
I CAN, he said. YOU'RE UNDEAD, YOU SEE. GHOSTS INHABIT A WORLD BETWEEN THE LIVING AND THE DEAD. IT'S NOT MY RESPONSIBILITY. He patted the king on the shoulder. DON'T WORRY, he said, IT WON'T BE FOREVER.
'Good.'
IT MAY SEEM LIKE FOREVER.
'How long will it really be?'
UNTIL YOU HAVE FULFILLED YOUR DESTINY, I ASSUME.
'And how will I know what my destiny is?' said the king, desperately.
CAN'T HELP THERE. I'M SORRY.
'Well, how can I find out?'
THESE THINGS GENERALLY BECOME APPARENT, I UNDERSTAND, said Death, and swung himself into the saddle.
'And until then I have to haunt this place.' King Verence stared around at the draughty battlements. 'All alone, I suppose. Won't anyone be able to see me?'
OH, THE PSYCHICALLY INCLINED. CLOSE RELATIVES. AND CATS, OF COURSE.
'I hate cats.'
Death's face became a little stiffer, if that were possible. The blue glow in his eye sockets flickered red for an instant.
I SEE, he said. The tone suggested that death was too good for cat-haters. YOU LIKE GREAT BIG DOGS, I IMAGINE.
'As a matter of fact, I do.' The king stared gloomily at the dawn. His dogs. He'd really miss his dogs. And it looked like such a good hunting day.
He wondered if ghosts hunted. Almost certainly not, he imagined. Or ate, or drank either for that matter, and that was really depressing. He liked a big noisy banquet and had quaffed[1] many a pint of good ale. And bad ale, come to that. He'd never been able to tell the difference till the following morning, usually.
He kicked despondently at a stone, and noted gloomily that his foot went right through it. No hunting, drinking, carousing, no wassailing, no hawking . . . It was dawning on him that the pleasures of the flesh were pretty sparse without the flesh. Suddenly life wasn't worth living. The fact that he wasn't living it didn't cheer him up at all.
SOME PEOPLE LIKE TO BE GHOSTS, said Death.
'Hmm?' said Verence, gloomily.
IT'S NOT SUCH A WRENCH, I ASSUME. THEY CAN SEE HOW THEIR DESCENDANTS GET ON. SORRY? IS SOMETHING THE MATTER?
But Verence had vanished into the wall.
DON'T MIND ME, WILL YOU, said Death, peevishly. He looked around him with a gaze that could see through time and space and the souls of men, and noted a landslide in distant Klatch, a hurricane in Howandaland, a plague in Hergen.
BUSY, BUSY, he muttered, and spurred his horse into the sky.
Verence ran through the walls of his own castle. His feet barely touched the ground – in fact, the unevenness of the floor meant that at times they didn't touch the ground at all.
As a king he was used to treating servants as if they were not there, and running through them as a ghost was almost the same. The only difference was that they didn't stand aside.
Verence reached the nursery, saw the broken door, the trailed sheets . . .
Heard the hoofbeats. He reached the window, saw his own horse go full tilt through the open gateway in the shafts of the coach. A few seconds later three horsemen followed it. The sound of hooves echoed for a moment on the cobbles and died away.
The king thumped the sill, his fist going several inches into the stone.
Then he pushed his way out into the air, disdaining to notice the drop, and half flew, half ran down across the courtyard and into the stables.
It took him a mere twenty seconds to learn that, to the great many things a ghost cannot do, should be added the mounting of a horse. He did succeed in getting into the saddle, or at least in straddling the air just above it, but when the horse finally bolted, terrified beyond belief by the mysterious things happening behind its ears, Verence was left sitting astride five feet of fresh air.
He tried to run, and got about as far as the gateway before the air around him thickened to the consistency of tar.
'You can't,' said a sad, old voice behind him. 'You have to stay where you were killed. That's what haunting means. Take it from me. I know.'
[1] Quaffing is like drinking, but you spill more.